Кристофър Райх
Клубът на патриотите (42)

41.

Детектив Джон Франсискъс караше бавно надолу по улицата, като проверяваше номерата, изписани по фасадите на къщите. Валеше сняг, но съвсем слабо, колкото да добави нов слой към покривката от петнадесет сантиметра, затрупала всички морави пред къщите. От оголените клони, разклащани от вятъра, висяха ледени висулки. Времето трябваше още малко да се влоши, за да се подобри след това. Според прогнозата се очакваше нов пристъп на снежната буря, който щеше да връхлети Ню Йорк и околностите някъде тази вечер. Новата снежна покривка щеше да достигне от двадесет до шестдесет сантиметра. Той побърза да превключи отоплението в колата на максимум.

Селцето Чапакуа официално се водеше към окръг Нюкасъл. Макар че нюйоркската полиция притежаваше пълномощия да действа по цялата територия на щата Ню Йорк, все пак правилата изискваха първо да уведоми местната полиция за своето посещение. Но въпреки това Франсискъс не се обади предварително по телефона. Криминалните досиета като това на Боби Стилман не изчезваха без причина. Хора, които трябваше да дават показания, не си тръгваха просто така от затвора, без да оставят следа след себе си. Наблюдаваха ги. Беше по-добре за известно време да останат невидими.

Той спря до тротоара, изключи двигателя, заслушан в бруленето на вятъра по предното стъкло. Погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че зъбите му са чисти. Оправи възела на вратовръзката си. Пое дълбоко дъх и бе готов да тръгне.

Франсискъс излезе от колата и огледа дали тротоарът не е заледен. Вече бе на шестдесет години, а тази възраст и чупенето на костите вървеше като халба бира с чипс. През една къща мъж на неговата възраст чистеше снега около бараката в градината си. Като видя Франсискъс, той му махна с ръка и тъжно поклати глава. Явно снегът тази зима му бе дошъл в повече. Образът на мъжа със зачервеното лице, борещ се с греблото, се запечата в съзнанието му. След една година той щеше да бъде като него. Тогава какво? Какво щеше да прави през един делничен следобед като този?

След като изчисти снега, ще влезе в къщата, за да си вземе един душ. После ще слезе на долния етаж, ухаещ на бебешка пудра и афтършейв, ще си налее чаша уиски, ще придърпа купичката с оризов чипс, преди да се настани в креслото за една дълга вечер пред телевизора. По някое време щеше да задреме, за да се събуди с все още замъглен поглед, питайки се как се е озовал тук. Не конкретно в креслото, а кога бе навъртял шестдесет и три години, за да си стои сега вкъщи със златен часовник, прилична пенсия и машинка в гърдите, обещаваща му още двадесет години монотонен живот.

Франсискъс натисна звънеца. След минута вратата се отвори и на прага застана привлекателна брюнетка на около четиридесет и пет години.

— Детектив Франсискъс?

Отблизо тя беше истинска красавица, висока и стройна, с късо подстригана елегантно оформена коса. Тиъдър Ковач е бил на тридесет и една, когато бе загинал. Франсискъс предположи, че съпругата му е негова връстница, сложи думата „вдовица“ пред едно женско име, и ще си представиш шестдесетгодишна жена, с развлечени дрехи, привлекателна колкото торба с картофи.

— Госпожа Ковач? — усмихна се на свой ред той.

— Моля, влезте.

— Наричайте ме Джон — рече детективът, докато влизаше покрай нея в студеното преддверие. — Благодарен съм ви, че се съгласихте да ме приемете толкова скоро. Надявам се, че не съм объркал плановете ви.

— Съвсем не. Особено след като споменахте името на съпруга ми, аз с радост ще ви отделя от времето си. Моля, наричайте ме Кейти. Искате ли да отидем в кабинета?

Кейти Ковач го поведе по коридора, минаха покрай отворената врата на кухнята и продължиха нататък. Франсискъс не можа да не забележи, че кухнята бе оборудвана с най-модерните уреди и приспособления. Гранитен плот, огромен хладилник от неръждаема стомана и домашен компютър върху масичката в ъгъла. Веднага започна да пресмята наум колко би трябвало да получава тази жена, за да може да си осигури подобен стил на живот. Професионална деформация. С годишната си заплата от осемдесет и пет хиляди долара той не можеше да си позволи подобен лукс.

— Това е Тио — каза тя и посочи снимката в рамка, окачена на стената.

Значи това беше Ковач, помисли си Франсискъс. На снимката се виждаше млад мъж в синя полицейска униформа, с леко накривена шапка. Доверчиви очи, бели зъби, трапчинки на бузите. Определи го като жизнерадостен и сърдечен, но в същото време упорит и непоколебим. От онези хора, които ще дежурят три денонощия поред в кухнята и няма да се оплакват. Не приличаше на полицай, който би захапал дулото на пистолета си. Но и кой ли се раждаше с мисълта за самоубийство…

Продължиха по коридора. Кейти Ковач посочи към кабинета си. В ъгъла, покрай двете стени, се виждаше лъскаво бюро, върху което доминираха три огромни плоски монитора. По тях като коледни лампички проблясваха червени, зелени и бели символи. До тях се виждаха няколко купчини с документи. По пода имаше пръснати листа.

— Всяка вечер почиствам и подреждам — извинително се усмихна тя.

Франсискъс огледа дрехите й. Кейти Ковач имаше делови вид с тъмносините си панталони и колосаната си бяла блуза.

— Надявам се, че не преча на работата ви.

— Не, не — увери го тя. — Не работя вкъщи. Обикновено се обличам така, за да се стегна. В противен случай по цял ден ще ям снаксове и ще зяпам телевизия.

— Съмнявам се — възрази Франсискъс, докато двамата продължаваха надолу по коридора. — Може ли да попитам с какво се занимавате?

— Аз съм общински съветник, финансов специалист. Помагам на градовете в щата да си набавят пари. Чрез не много мащабни инициативи, става дума за не повече от сто милиона долара.

— Звучи вълнуващо — отбеляза на глас Франсискъс, с което искаше да каже: „Изглежда, печелиш добри пари от това“.

Кейти Ковач се засмя:

— Не чак толкова.

Настани го на дългото бяло канапе във всекидневната пред внушително изглеждащия четиридесет и два инчов плазмен телевизионен екран. Домакинята придърпа количка със сервиз за кафе и няколко бутилки с минерална вода. Гостът прие поднесеното му кафе и отпи първата глътка. Но му направи впечатление, че тя нищо не взе за себе си. Само стоеше срещу него, приседнала на края на стола си. Усмивката вече бе изчезнала от лицето й.

— Както ви споменах по телефона, изникна нещо, което се оказа свързано с вашия съпруг — започна Франсискъс. — Едно от заподозрените лица, издирвани заради взрива в офиса на „Сентинъл Майкросистемс“, обвинявано в убийството на двамата полицаи О’Нийл и Шепърд, отново се появи в нашите полицейски бюлетини. Ние я наричаме Боби Стилман, макар че навремето тя се е подвизавала под друго име.

— Пробуждаща светлина, ако не ме лъже паметта.

— Да. Затова сега съм тук. За да ви помоля да си припомните повече подробности по случая.

— За мен всичко това е много мъчително.

— Съжалявам. — Франсискъс знаеше, че много от преживелите подобни трагедии гледат на самоубийството като на убийство, но причинено от невидими сили.

— Не беше самоубийство — заяви тя, сякаш прочела мислите му. — Тио не беше от тези, които биха сложили край на живота си. Та тогава бе само на тридесет и една. И мечтаеше само за едно — кога ще го повишат и ще стане детектив. Впоследствие изчетох всичките психологически недомислици, които полицейското управление предоставя на всяка потънала в скръб вдовица на полицай. Споменаваше се, че той често взимал документи, за да ги проучва у дома. Само че моят съпруг никога не постъпваше така.

Франсискъс я слушаше внимателно, стараейки се нищо от казаното да не му убегне.

— Защо все пак продължавате да вярвате, че този случай е свързан със смъртта на съпруга ви?

Кейти Ковач се замисли. Внезапно присви очи.

— Успяхте ли да я откриете? Онази, другата? Жената, която се измъкна? Боби Стилман. Затова ли сега сте тук?

— Не съвсем. Тя е косвено замесена в един друг случай, над който работя в момента. Когато проверявах досието й, се натъкнах на някои несъответствия в доклада по случая.

— Само няколко? — саркастично попита жената.

— Изглежда, не сте изненадана.

— Моят съпруг не се е самоубил, детектив Франсискъс. Бил е убит. — Замълча, сетне се изправи. — Ще ме извините ли? — Пристъпи към вратата, но се спря. — Съжалявам, но след всичко случило се не мога да се обръщам към полицаите на малки имена.

Франсискъс се изправи, докато тя излизаше от стаята.

Кейти Ковач се върна след минута с картонена кутия в ръце. Остави я върху масичката за кафе и седна до него. Вдигна капака и започна да рови из папките, изрезките от вестници и полицейски документи.

— Ето, вижте. — Тя му подаде една статия от първата страница на „Олбани Таймс Юниън“ от 29 юли 1980 г. — Прочетете я.

— Разбира се.

В статията се описваше подробно нахлуването на специалната част в къщата на „Роклиф Лейн“ след двудневна обсада и убийството на наемателя й Дейвид Бърнстейн, бивш професор по право от Нюйоркския университет. Бърнстейн, самозван нелегален революционер, известен с прякора Ману Кю, бе заподозрян за участие в бомбения атентат в офиса на „Сентинъл Майкросистемс“. По-късно той бе застрелял двамата полицаи от Олбани, изпратени да го разпитат.

— Свършихте ли? — попита Кейти.

Франсискъс кимна и тя му подаде една изрезка от вестникарска снимка. Беше с формат осем на десет и на нея се виждаше сцената на престъплението, за което толкова се писа преди години. Бърнстейн, или Ману Кю, гол до кръста, лежеше сгърчен върху дървения под. По гърдите му се виждаха дупки от куршуми. Твърде много, за да бъдат преброени. Той й върна снимката.

— Виждал съм я.

— А сега погледнете тези. — Кейти Ковач му даде няколко черно-бели снимки на куршуми, деформирани от ударите. — Три единадесетмилиметрови куршума. Всички са изстреляни от един и същ пистолет. Автоматичен, марка „Фанинг“, който Дейвид Бърнстейн стискал в ръката си. Първите два куршума са убили полицаите Шепърд и О’Нийл. Последният е изваден от мозъка на Бърнстейн.

Франсискъс внимателно изучаваше снимките. Бяха стандартни фотографии от балистична експертиза, куршумите бяха подредени до мерната линия. Всички имаха еднакви маркировки.

— Да не би да искате да кажете, че Бърнстейн е застрелял полицаите, а след това се е самоубил?

— Не съвсем. Според заключението на съдебния лекар куршумът, убил Бърнстейн, е бил изстрелян от приблизително три метра. Тъкмо този факт подлудяваше Тио. Не до такава степен, че да се самоубие, но наистина не му даваше мира. Как е могъл Дейвид Бърнстейн да се застреля в главата от три метра разстояние? А ако вече е бил мъртъв, то тогава защо момчетата от специалния отряд са го простреляли на толкова много места?

— В статията се споменава, че имало престрелка.

— Според хипотезата това е била Боби Стилман — Пробуждаща светлина, както я наричаха във вестниците, — тя е стреляла по полицаите. Но от пистолета на Бърнстейн е стреляно само три пъти. В пълнителя е имало осем куршума.

— А Боби Стилман така и не бе заловена — добави Франсискъс.

— Те твърдяха, че е успяла да избяга от къща, обкръжена от един въоръжен до зъби спецотряд. — Кейти Ковач горчиво се изсмя. — Никак не ми се вярва. Което ме връща отново към първоначалните въпроси. Как един мъж е успял да се простреля в главата от три метра? И ако вече е бил мъртъв, защо са го надупчили като решето?

— Добър въпрос. Съпругът ви опитваше ли се да намери отговор на тези въпроси?

— Тио беше истински бултериер. След като се захванеше с нещо, не го пускаше.

— И какво е открил?

— Върху пистолета е имало още едни отпечатъци. Някои от тях са били съвсем ясни. Това е било достатъчно доказателство за него, че Дейвид Бърнстейн е бил убит преди специалният отряд да нахлуе в къщата. Той ми каза, че е сравнил отпечатъците и е установил името на мъжа, на когото принадлежат.

— Сигурен ли е бил, че е бил мъж?

— Не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че е бил мъж. В противен случай той щеше да ми каже. Очаквахте, че е била Боби Стилман, нали?

— Може би — кимна Франсискъс. — Това би имало смисъл. И той никога не ви е казал чии са били тези отпечатъци?

— Не. — Кейти Ковач отпусна рамене. — Тио никога не каза нищо, а и аз не го попитах. Бях на деветнадесет. Това стана през 1980 г. Интересувах се само от Брус Спрингстийн и „Далас“.

— Не е нужно да се извинявате. — Франсискъс я потупа по ръката. — Не сте могли да знаете какво ще последва. — Наведе се напред и бръкна в кутията. — Какви действия предприе местната полиция? — Мислеше за досието в архива на „Полис Плаза“ 1, от което бяха откъснати страници. За детектива, който бе заличил името си от досието по случая.

— Никакви. Шефът реши да прекрати разследването. Бърнстейн беше мъртъв. Те разполагаха с оръжието, с което е било извършено убийството. Всичко се връзваше. Вече и без това имаше достатъчно въпроси защо полицията е изтървала Боби Стилман. Не искаха да се ровят повече около това кой наистина бе убил Бърнстейн. — Кейти Ковач се обърна, за да погледне Франсискъс в очите. — Това, което най-много разстройваше Тио, бе, че дори партньорът му искаше да зареже тази работа.

— Предполагам, че са обсъждали въпроса с другите отпечатъци.

— Разбира се. Тио се възхищаваше на партньора си. Всички му се възхищаваха. Той бе звездата на управлението. Можеше дори мисли да чете. Наричаха го Карнак, също като онзи всезнаещ тип от шоуто на Джони Карсън.

— Карнак Великолепния^[1]. Тио никога не предприемаше нещо, без да се посъветва с него.

Карнак Великолепния, който бе изтрил името си от първичното досие по случая в архива на „Полис Плаза“ 1. Франсискъс се облегна на възглавниците.

— Имало ли е някаква причина за нежеланието на партньора му да продължи разследването?

За себе си Франсискъс имаше отговор. Партньорът е знаел на кого са принадлежали отпечатъците и не е искал да се рови повече.

— Тио никога не ми е казвал нищо, но това ужасно го разстрои. Направи каквото му заповядаха и престана да се занимава със случая. Той беше много амбициозен. Искаше да стане шеф. Каза, че след време всичко ще си дойде на мястото. Че щял да спечели повече, отколкото да изгуби. Два месеца по-късно бе убит. И знаете ли кое бе най-странното? Няколко дни преди това смени своя „Смит енд Уесън“ с единадесетмилиметров „Фанинг“.

— Партньорът му е имал същия, нали?

Кейти Ковач рязко извърна глава.

— Откъде знаете? — Франсискъс не отговори и тя отклони погледа си. Очите й сякаш се втренчиха някъде надалеч. — Той имаше очи, които гледаха право в теб, сякаш проникваха в самата ти душа.

— Как се казваше?

— Франсоа. Беше роден във Френска Канада. След смъртта на Тио напусна полицията. Каза ми, че се е наситил на полицейската служба. Не знам какво е станало с него.

— Детектив Франсоа?

— Не, това бе малкото му име. — Жената пое дълбоко дъх. — Франсоа Гилфойл.

Франсискъс навярно бе трепнал, защото Кейти го попита дали името му е познато. Той отрече, никога не бил чувал за него, но щял да провери. Тя взе кутията и затвори капака.

— Ако искате, можете да я вземете. Може би ще откриете нещо полезно.

— Благодаря. Скоро ще ви я върна.

— Задръжте я колкото е нужно. Аз прекарах двадесет и пет години в напразни молби към шефа на Тио да й хвърли още един поглед. — Изправи се и двамата се запътиха към вратата. — Съжалявам, ако не съм отговорила на въпросите ви.

— Всъщност, госпожо, вие отговорихте на всичките.