Кристофър Райх
Клубът на патриотите (40)

39.

Тези проклети машинарии.

Заобиколен от четирима водещи специалисти на фирмата по анализ на информацията, Гилфойл бе заел почетното място край дългата заседателна маса в звукоизолираната стая. По нея бяха разпръснати документи за кредитите, теглени от Томас Болдън, за медицинските му прегледи, за бележките в многото училища, които бе посещавал, извлечения от сметките му по кредитните карти, плащанията за газта, тока, телефона, банкови и брокерски удостоверения, списък на абонаментите му за различните списания, данни за пътуванията му, включително дори и за предпочитаните от него места в самолетите, шофьорската книжка и актовете за нарушенията на правилата на движение, застрахователните полици, плащанията на данъците и извадката от избирателните списъци.

Всичко това бе подадено на Цербер и той в отговор бе изработил оптимално предсказуемия модел за ежедневните занимания на Томас Болдън. Обемистият доклад от четиридесет и две страници сега лежеше, подвързан спретнато, пред Гилфойл. Озаглавен бе „Същностен персонален профил“. В него се съдържаха указания към Гилфойл къде Болдън предпочита да се храни, по колко харчи ежегодно за дрехи, през кой месец от годината обича да зачестява физическите си контакти с другия пол, каква кола мечтае да кара, кое е телевизионното предаване, „без което не може“, как би гласуват на следващите избори. Ала не казваше най-важното за Гилфойл: къде би могъл да се намира през следващия час.

— Можем да ви уверим, сър, че за този Болдън е характерна вероятността с ниво четиридесет процента да обядва сега в някои от посочените тук три ресторанта в центъра — говореше му единият от сътрудниците. — Също така може да се твърди, че ще посети тази вечер „Харлем Бойс Клъб“ с вероятност деветдесет и седем процента. Както и че вероятността да напазарува нещо след работа е едва десет процента. Искам да ви обърна внимание на това, че тези резултати се отличават с допустимо отклонение плюс-минус две единици. Независимо от това аз предлагам да разположим наши хора в трите ресторанта, а също и в „Харлем Бойс Клъб“.

— Този тип бяга и се крие от нас — заговори Гилфойл. — Няма да следва ежедневните си навици. Отишъл е да напазарува, но още в десет сутринта, при това в магазин, където никога дотогава кракът му не е стъпвал. Обзалагам се, че тази вечер няма да се весне в „Харлем Бойс Клъб“. И то не заради друго, а защото ще се досети, че ще го причакваме там с половин дузина наши хора.

— Мога ли да се намеся, сър? — заговори Хувър, едрият мъж с пригладена коса и лъскава кожа, флуоресцираща като проклетото осветление. — Старателно уточненият психологически профил, който ни бе предоставен от Цербер, ни представя Болдън като агресивен, действен субект, който се справя добре с всякакъв физически стрес…

— Кажи ми нещо, което да не знам — безцеремонно го прекъсна Гилфойл, чието търпение се изчерпваше с всяка изминала минута. — Този тип е една загадка за нас или поне на мен така ми изглежда. Предполага се, че работи като инвестиционен банкер, но се държи като оперативен работник от секретните служби. Какво би могъл да ми каже Цербер за всичко това?

— Всичко се обяснява с детството му, сър — отвърна Хувър. — Няма съмнение, че ние все още не притежаваме пълната картина. Ако можехме само да вкараме още някакви данни, които да допълнят картината по отношение на…

Гилфойл вдигна ръка, с което ясно подсказа на Хувър да запази изводите си за себе си. Напоследък Хувър прекалено много общуваше с машините. Отговорите му винаги започваха с „Ако само бихме могли…“. Ако можем да подобрим това, ако можем да подобрим онова. Също като майка на непослушно дете, той постоянно се стараеше да извини недостатъците на машините.

Една от стените на звукоизолираната стая бе изцяло остъклена. От нея се откриваше панорамен изглед към просторната главна зала на комуникационния център. Гилфойл си сложи очилата и се загледа. На екрана, закрепен към тази стена, се виждаше това, което тук, в центъра, наричаха карта на връзките. В средата светеше ярък син кръг, в който бяха изписани инициалите на Томас Болдън — ТБ. Под него бяха изписани телефонните му номера (домашния, служебния и на клетъчния му телефон), както и органайзерът му „Блекбъри“. От този кръг, като лъчи от слънце, се разпростираха на всички посоки линии, завършващи със стрелки в други кръгове, някои от които бяха по-големи, а други — по-малки. Тези кръгове, също обозначени със съответните инициали, бяха придружени с грижливо изписани телефонни номера, принадлежащи на познатите, колегите и приближените на Томас Болдън. Много от линиите между кръговете се кръстосваха, което означаваше, че лицата поддържаха контакти помежду си, независимо от връзките си с Болдън. Цялата сложна картина създаваше впечатление за гигантски пъзел.

Всеки кръг символизираше лице, с което Болдън поддържаше контакти. По-едрите кръгове представляваха онези, с които — според записите на телефонните му разговори — той бе говорил най-често. Към тях се причисляваха приятелката му Дженифър Данс (приета за лечение в спешното отделение към нюйоркската университетска клиника, според последните данни за нея), както и неколцина негови колеги от „Харингтън Уайс“, а също и приближени от „Харлем Бойс Клъб“. Накрая следваха дузина други банкери от инвестиционните компании на Уолстрийт, с които Болдън се консултираше за сделките, други колеги и половин дузина ресторанти. Всичко на всичко около петдесетина кръга се въртяха в орбити около Болдън-слънцето.

Гилфойл бе поръчал специално за този случай да препрограмират системата Цербер така, че да следи в реално време трафика по всичките телефонни линии, които бяха обозначени на картата за връзките. Цербер автоматично сравняваше гласовете на разговарящите с последния запис от гласа на Томас, направен тази сутрин. Гилфойл не разполагаше с толкова много сътрудници, за да следи всичките му познати. Само че благодарение на системата Цербер това не се налагаше. Ако Болдън се обадеше по някоя от тези линии, Гилфойл щеше да разполага със запис от разговора. А което бе много по-важно, местоположението му веднага щеше да бъде засечено е помощта на толкова усложнената, но затова пък наистина всеобхватна карта на връзките.

Проблемът обаче бе в това, че Болдън се бе оказал изключително интелигентен и съобразителен. Вече знаеше, че го подслушват и че ако разговаря по клетъчния си телефон, рискува да бъде открит. Така че тази супермодерна карта на връзките сега се оказваше само един ненужен лукс и водеше до загуба на ценно време.

Гилфойл уморено разтърка очите си. В другия ъгъл на грамадната зала повече от стотина монитора заемаха цялото пространство от пода чак до тавана. На техните екрани се виждаха заснетите в този момент кадри от видеокамерите за наблюдение на възловите пунктове в центъра на града и в долен Манхатън. Кадрите бързо се превключваха от един към друг участък от огромния град. Софтуерът мигновено анализираше лицата и силуетите на всичките заснети пешеходци, за да сравнява обобщените показатели с тези, които бяха извлечени от трите фотографии на Томас Болдън. Едновременно с това се анализираха особеностите на походката на всеки субект. След това, с помощта на сложни алгоритми, се сравняваха техните показатели с модел, съставен въз основа на видеозаписа с Болдън, когато рано тази сутрин бе прекосил коридорите на офисите на „Харингтън Уайс“, обилно снабдени с видеокамери по ъглите под тавана. Всъщност не се анализираше толкова походката на издирваното лице, колкото съотношенията между разстоянията от глезена до коляното, от коляното до тазобедрената става и от глезена до тазобедрената става. Тези три съотношения се бяха оказали, според анатомите, уникални за всеки човешки индивид, независимо дали се касаеше за мъж, жена или дете. Толкова уникални, колкото бяха пръстовите отпечатъци.

Това бяха добрите новини.

Лошите новини се свеждаха до това, че снегът, дъждът и въобще всеки източник на влага в атмосферата влошаваше качеството на изображенията, което силно ограничаваше ефективността на софтуера.

Срещу всичките пари, които Организацията беше наляла в Цербер, срещу всичките милиони човекочасове на най-блестящите умове на нацията — по дяволите, не на нацията, а в целия свят, — изразходвани за този софтуер, Цербер все пак си оставаше само една машина. Можеше да обработва информация. Можеше да проследява. Но не притежаваше интуиция. Не можеше да отгатва.

Гилфойл свали очилата си и внимателно ги остави на масата. Дисциплината, управлявала целия му живот досега, го обгърна като плащ, потуши раздразнението му, укроти гнева. Не изкрещя единствено благодарение на невероятния си самоконтрол. Само Хувър забеляза нервното потрепване в ъгълчето на устата му.

Машини.

* * *

Уолт Рамирес, или Вълка, седеше тихо в тъмния ъгъл на хотелската си стая и точеше върху точилото острието на армейския си нож. Шибана работа, помисли си той, смени посоката и обърна острието към себе си. Твърде много хора тичат в твърде много посоки, опитвайки се да направят нещо толкова просто. Е, какво очакваха? Не може глутница хрътки да свърши работата на един вълк.

Вълка погледна към клетъчния телефон върху масата. След миг отново се концентрира върху ножа. За да наточи острието както го искаше, му бе нужен един час. Едва тогава щеше да бъде остро като бръснач. Толкова остро, че да се врязва в кожата леко като игла и да я отделя чисто от тлъстината под нея. Чак тогава можеше да повдигне шестте слоя човешка тъкан толкова сръчно, сякаш филираше пъстърва. С прави, чисти линии. Така както му харесваше. Прецизно.

Вълка не обичаше да оставя кървава каша след себе си. Когато свършеше с лошите момчета, искаше да им остави спомен от времето, прекарано с него, като творба на изкуството, съвършена в своята геометричност. Болката скоро щеше да отмине. Но белезите щяха да им останат завинаги. Вълка се гордееше с уменията си.

Втренчи се в телефона.

Този път той иззвъня.

Вълка се усмихна. Рано или късно Гилфойл винаги опираше до него.

— Да? — рече той.

— Можеш ли да го откриеш?

— Може би. Но трябва да играеш честно с мен.

— От какво се нуждаеш?

— Само от едно. Кажи ми какво не искаш той да разбере.