Кристофър Райх
Клубът на патриотите (38)

37.

— Пак ли вие? — удивено възкликна доктор Сатаян Гупта.

Джени вдигна глава към него от болничната количка.

— Здравейте, доктор Гупта.

Младият индийски лекар дръпна завесата. Първата му работа бе да хвърли един поглед към диаграмата с данните за новопостъпилата пациентка.

— Казах ви, че се погрижих добре за вас, но това е малко прекалено.

— Защо сте все още тук?

— Аз ли? Защото съм интернист. Тук прекарвам времето си всяка сутрин, обед и вечер. Имате късмет. Преди малко успях да подремна. Няма опасност да си изгубя тренинга. Но това едва ли ви интересува. — Индиецът чевръсто свали превръзката от рамото й. — Първо трябва да огледаме раната, нали така?

— Простреляха ме — каза Джени.

— Виждам. Предполагам, че вече са ви информирали, че сте имали невероятен късмет.

Тя кимна. Припомни си как я качиха в линейката, как санитарите се заеха веднага с първичната обработка на раната й, как я бинтоваха още по пътя към болницата под воя на сирената. Куршумът бе поразил, за щастие, само края на рамото й и бе преминал през меките тъкани, оставяйки широк белег по кожата. Но кръвоизливът се оказа изненадващо ограничен, което обаче не попречи на Джени да предположи, че е по-зле, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Ще имам ли още шевове?

— Няма какво да се шие. Ще оставим раната да заздравее по естествен начин. Но ако впоследствие се окаже, че белегът ще изглежда прекалено плашещ, е, тогава ще ви изпратя при моя по-възрастен брат. Той е пластичен хирург. В нашето семейство има много медици със златни ръце. — Лекарят я хвана за ръката и изпъна пръстите й върху дланта си. — Сега искам да движите всичките си пръсти едновременно. После ги свийте в юмрук. Така. А сега повдигнете китката.

Джени изпълни точно всичко, което докторът поиска от нея.

— Е, засега всичко изглежда задоволително — заяви доктор Гупта.

— Не може да се отрече, че сте истински професионалист. — Но в следващия миг, като се опита да повдигне ръката си, Джени усети нещо по-различно. Обзе я внезапна скованост, сякаш постоянно бе вдигала с тази ръка големи тежести. Накрая я прониза толкова силна болка, че потрепери.

Въпреки това доктор Гупта изглеждате доволен от резултатите от прегледа.

— Най-важното е, че нервите не са засегнати. Истински късмет е, че куршумът е преминал само през тъканите. — Каза й да отпусне ръката си, стана от стола и отиде да приготви антисептичния разтвор за промиването на раната. — Много ли ви боли?

— Точно сега, не, но преди малко ме заболя много силно.

— Ще ви дам нещо, което ще облекчи болката.

— Това ще ме замае ли, докторе?

— Само за кратко.

— Тогава не го искам.

Доктор Гупта учудено я изгледа през рамо.

— А защо?

— Защото… защото просто така, не искам — запелтечи Джени. — Искам да бъда в пълно съзнание. Точно сега не мога да си позволя да бъда сънлива и отпусната.

— Да не би да планирате днес следобед да работите с някаква тежка машина? С мотокар или друго подемно устройство?

— Не — отрече тя с напълно сериозен тон.

Доктор Гупта се зае с отстраняването на марлята.

— Дженифър, сега ще промия раната ви с физиологичен разтвор, после ще ви поставя местна упойка и едва тогава ще резна малко от кожата ви. Наричаме го отстраняване на увредените тъкани. За куршумите отдавна се знае, че са способни да внасят в организма всякакви замърсявания, от които най-опасни са ужасните бактерии. Не можем да си позволим да ги оставим в раната или около нея, защото рискуваме да се стигне до инфекция. Ще ви инжектирам умерена доза викодин. Отначало ще се почувствате леко замаяна, но нищо повече няма да ви сполети. Най-много да ви се доспи, което съвсем няма да ви се отрази зле, като се има предвид всичко, което днес сте преживели.

— Не! — решително възрази Джени. Изправи се прекалено рязко и кръвта нахлу в главата й. Задъхана, тя отпусна глава върху масата за медицинските инструменти до кушетката. — Искам да кажа, че съм ви много благодарна, но не искам никакви обезболяващи. Няма да остана тук.

Доктор Гупта скръсти ръце пред гърдите си и присви очи.

— Не мога да ви задължа да ми обясните защо е всичко това, но ще ви бъда благодарен, ако го направите. Не е съвпадение, че сте тук за втори път в рамките на един и същи ден, нали?

Джени погледна лекаря, неговите тъмнокафяви очи и симпатична усмивка. Въздъхна примирено.

— Не, не е това, за което си мислите. Казано съвсем накратко, мъжете, които стреляха по мен, бяха същите, които снощи ме порязаха по ръката. Те отвлякоха моя приятел, а когато той се опитал да се измъкне, се опитали да го убият. Само че не уцелиха него, а мен. Обаче всъщност не е съвсем сигурно дали наистина са пропуснали мишената.

Очакваше да види насреща си една скептична усмивка, но изражението на лицето на доктор Гупта в този момент бе съвсем сериозно.

— И са ви казали, че тези мъже могат да ви проследят до болницата? — попита той.

— Точно така.

— И че могат да се опитат да ви навредят, докато се възстановявате?

— Именно.

Доктор Гупта излезе от кабинета за първични прегледи, без дори дума да отрони. Върна се след две минути.

— Поговорих с охраната. Всички запитвания за вас ще бъдат отклонявани, освен ако не ми дадете списък на лицата, с които желаете да разговаряте. Информирана е и сестрата на рецепцията, която приема новите пациенти и техните посетители. Всякакви въпроси за вашето състояние ще бъдат пренасочвани от охраната към мен.

— Благодаря ви — промълви Джени.

— Няма за какво да ми благодарите. Всичко това е просто израз на грижата ми за собственото ми оцеляване. Ако следващия път пропуснат да улучат вас, нищо чудно аз да пострадам. — Доктор Гупта се усмихна мрачно, свали халата си и както бе останал само по престилка, нави ръкавите й. Протегна ръка към шкафа, извади шишенцето с физиологичния разтвор и се зае с промиването на раната. — Впрочем от колко седмици сте бременна?

Джени отклони погледа си.

— Скоро ще станат осем.

— Не ви ли прилошава?

— Много. Но само сутрин. По обяд пристъпите отминават.

— Момче или момиче предпочитате?

— Каквото и да е, стига само да е здраво — отвърна му тя, въпреки че несъмнено предпочиташе да има син. Отпусна ръка на корема си. Усещаше го спотаено вътре. Макар че още нито мърдаше, да не говорим, че не риташе. Още е прекалено малко за това. Обаче тя го усещаше как растеше в нея. Затова всяка сутрин се чувстваше зле. Нощем бе по-различно. Всяка вечер в шест усещаше прилив на сили, което поддържаше доброто й настроение чак докато заспи.

— А той знае ли? — попита доктор Сатаян Гупта.

— Том ли? Тъкмо се канех тази сутрин да му кажа, но точно тогава… събитията се развиха съвсем другояче.

— Сигурен съм, че ще остане очарован.

— И аз съм сигурна… поне се надявам.

Доктор Сатаян Гупта намаза рамото й с тънък слой от мехлема за местна упойка. Джени усети само как рамото й изтръпна и постепенно започна да се вцепенява. Без да губи дори секунда, доктор Гупта се зае с форцепса, а след това с отстраняването на най-горния кожен слой от раната й.

— Все пак имам за теб една добра новина — опита се да я успокои той. — Това преживяване е нищо в сравнение с раждането.

* * *

— Едно или две парчета? — попита момчето зад тезгяха.

Болдън погледна към ценоразписа, окачен над пещта. Само едно парче най-обикновена пица струваше два долара и четвърт. Докато една пица пеперони излизаше два долара и седемдесет и пет цента.

— Едно. Нека да е пеперони. Но я поръсете с лютивия червен пипер „Доктор Пепър“. Това е.

— Следващият!

Томас се отмести. Вътре в пицарията беше топло и задушно. Във въздуха се разнасяше мирис на силно нагрят доматен сос, на чесън, на печено сирене. Ала въпреки изкусителните ухания той нямаше апетит. Проклетото главоболие нито за миг не го оставяше на мира. Сякаш още виждаше онази експлозия. Плати машинално и остана пред щанда, докато продавачът му върна рестото. После се облегна на стената и зачака неговата пица да бъде извадена от пещта. Върху хладилника за безалкохолни работеше един малък телевизор. Точно сега даваха обедните новини.

— Канал Четири се сдоби с един смущаващо изглеждащ видеозапис, показващ убиеца на Соломон Х. Уайс — обяви водещата.

Болдън не можеше да откъсне очи от екрана.

Водещата продължаваше репортажа:

— Соломон Уайс, президент и съосновател на престижната инвестиционна банка „Харингтън Уайс“, беше застрелян тази сутрин по време на разгорещен спор в неговата банка от един от своите директори. Ние сме длъжни да ви предупредим, че не успяхме да редактираме записа.

Той гледаше смаяно как на екрана се изреждаха събитията от тази сутрин. Явно бе от видеокамерата, закрепена над вратата. Записът продължи само десетина секунди и показа схватката между Болдън и онзи от охраната, как пистолетът изгърмя и Сол Уайс падна на пода. Само че имаше една разлика, при това твърде съществена между събитията от тази сутрин и сцената, показвана по телевизията: онзи от охраната бе показан с лицето на Болдън. Така излизаше, че Томас бе застрелял Сол Уайс.

Само след няколко секунди водещата потвърди най-лошите му опасения:

— Заподозреният Томас Болдън, тридесет и две годишен, все още не е заловен. Предполага се, че е въоръжен и много опасен. Ако някой зрител разполага с информация за това къде се намира, моля да се обади на изписания по-долу номер.

Сега целият екран се запълни от фотография на Болдън. Това наистина бе последната му снимка и той се зачуди как, по дяволите, се бяха добрали до нея. Тогава не гледаше в обектива заради прекалено ярката фотосветкавица. Снимаха го след едно проточило се до среднощ заседание и офиса на адвоката, докато коригираха данните за една оферта. Изглеждаше прекалено блед, с тъмни кръгове под очите. Дори заплашителен. Досущ като убиец.

— Ето вашата пица, сър — каза продавачът и подаде кутията на Болдън.

Но касиерката, която също бе следила предаването по телевизията, се обърна към него, а после отново отклони глава към екрана. Междувременно оттам отново повториха кадрите, в които централната роля се падаше на Томас Болдън, убиеца, застрелващ от упор Сол Уайс.

— Това сте вие — изрече касиерката със сподавен глас.

— Не — веднага отрече Болдън. — Просто прилича малко на мен. — Обърна се и напусна пицарията.

— Не, това наистина сте вие — повтори касиерката. — Това е той — обяви тя на купувачите от опашката, само че този път гръмогласно, сякаш току-що бе хвърлила един небрежен поглед върху лотарийния си билет и бе осъзнала, че е ударила джакпота. — О, боже мой! Та това е той!

* * *

След четвърт час доктор Сагаян Гупта се върна в кабинета за първичните прегледи.

— Щастлив съм да ви съобщя, че в чакалнята сега въобще няма лоши момчета. Не ви очаква нито един тип, въоръжен с картечница, мачете или ръчна граната.

— Ами с пушка за стрелба по слонове?

— Ще се върна и ще проверя. Всъщност имам доста добри новини. Вашият брат Даниъл е дошъл да ви види. Полицията го е довела. Стори ми се много разтревожен за вас.

На Джени й се стори, че земята под краката й се разклати.

— Но брат ми живее в Канзас Сити!

— Един висок момък. Русокос. Приятен младеж. Току-що размених няколко думи с него в коридора. Нямах представа, че и преди сте си играли с огнестрелни оръжия. Той ми каза, че веднъж по невнимание вие сте го улучили в бузата с малокалибрена пушка. Не мисля, че прилича на вас, но съм сигурен, че ще се погрижи за възстановяването ви.

— Брат ми Дани е висок само сто шестдесет и осем сантиметра, а тежи към сто и тридесет килограма. Освен това е плешив и не може да измине тичешком разстоянието от предната веранда до пощенската кутия.

— Но… — Доктор Гупта се озърна назад, а после отново се обърна към нея, доста смутен.

— Къде е той? — настоятелно запита Джени и се надигна. Не бе сигурна кое в този миг повече я бе изплашило: дали това, че някой в болницата се опитваше да я открие, или това, че той знаеше, че навремето бе улучила Дани, само че не в бузата, а в задника.

— В стаята на сестрите. Разговаря с доктор Розен, шефа на спешното отделение. Казах му, че след малко ще излезете от кабинета.

— Престилка! Незабавно ми трябва престилка. — Джени се изправи така, както си беше, с оголена гръд и с превръзка на рамото.

— Не можете да напуснете болницата в това състояние. Трябва да ви предпиша лекарства… рецептата… вие трябва да подпишете документа за прегледа.

— Мъжът отвън е онзи, който се опита да убие мен и приятеля ми — забързано заговори Джени. — Дайте ми вашата престилка. Веднага!

— Какво? Но…

Тя протегна ръка.

— Веднага я съблечете и ми я дайте! Както и халата, за да го наметна върху нея.

— Но той е отвън с полицията… а те също искат да разговарят с вас. Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. — Все пак, макар и с неохотно изражение на лицето, доктор Гупта съблече халата си и започна да разкопчава престилката си. — Ето, вземете.

— А лекарските слушалки?

— Те са много скъпи — опита се да протестира докторът, но в същото време й ги подаде.

Джени грабна халата и престилката. Прибра косата си с шнолата и се изправи пред огледалото. Разбира се, никого нямаше да успее да измами, но поне можеше да мине за една от многото лекарки в болницата, докато прекосяваше коридора и фоайето.

— Има ли някой заден вход тук?

— В тази гробница съм затворен от пети юли миналата година. Така че са ми известни изходи, за които дори и архитектът на сградата не знае. — Доктор Гупта млъкна за миг и на лицето му се изписа нерешителност. — Но всъщност…

Джени тръгна към вратата.

— Откъде мога да се измъкна? Само че не трябва да е през централния вход или този на спешното отделение. Някой, който не се използва често.

Доктор Гупта нервно скърши пръсти и замърмори сякаш на себе си:

— Да, добре тогава. Знам какво ви е нужно. Тръгнете по коридора право към автоматите за продажба, а после завийте надясно. По стълбите се изкачете до втория етаж. Има преходен пасаж, свързващ сградата със съседната. Там се намира педиатрията. След като се озовете там, ще продължите до по-далечния край на сградата и ще вземете асансьора до паркинга в сутерена. Едни стълби оттам ще ви изведат на улицата. Това е най-добрият начин за измъкване, който ми е известен.

Джени погледна към доктора.

— Благодаря ви — изрече тя. — Надявам се да не се видим наистина за по-дълго време.

— Желая ви успех.

Тя предпазливо открехна вратата и се изплъзна в коридора, като внимаваше да остава по-далеч от сестринската стая. Все пак успя да го съзре с крайчеца на окото си. Може би само за част от секундата, но и толкова й бе достатъчно. Моментално го позна. Онзи, русия. С нежната фигура. Мъжът, който снощи й бе откраднал часовника. Томас й бе споменал, че го наричали Ирландеца.

Забърза по коридора, без да погледне назад.