Кристофър Райх
Клубът на патриотите (33)

32.

— „Блекбъри“-то! — каза си Болдън. — Цялата работа беше в проклетия органайзер!

По правило всеки клетъчен телефон (какъвто имаше вграден и в неговия органайзер „Блекбъри“) притежаваше чип за системата за глобално позициониране Джи Пи Ес. Нали затова се наричаше Дженеръл Позишънинг Систем? Именно този чип излъчваше данните за местоположение на апарата на десетки метри. Номерът на неговия пейджър бе в указателя на „Харингтън Уайс“. Този номер, на свой ред, би могъл да бъде проследен до доставчика на услугата. В случая това бе компанията „Веризон Уайърлес“. Но за да се фиксира съвсем точно откъде идваше сигналът — тоест да се засекат координатите според кодовете, използвани в глобалната система Джи Пи Ес, да се разбере колко точно са градусите, минутите и секундите от географска ширина и дължина, — е, за това вече се изискваше достъп отвътре в телефонната компания. Нужен е специалист, който знае и може да се включи към мрежите за предаване на разговорите и да се заеме с проследяването на конкретен абонат.

Томас остана така, здраво стиснал „Блекбъри“-то в дланта си. Забързаните минувачи го заобикаляха от двете му страни, като че ли беше камък насред буен поток. Апаратът беше като маяк, издаващ къде се намира. Толкова много ги бе улеснил. Забърза към най-близкия ъгъл и го захвърли в контейнера за отпадъци. Светофарът превключи на зелено. Хората се устремиха по пешеходната пътека. Болдън тъкмо бе стъпил на платното, когато се разколеба и се върна към контейнера.

— Такси! — извика той, вдигнал ръка във въздуха.

След миг едно такси спря до него.

Отвори вратата и попита:

— Колко ще струва до Бостън?

— До Бостън ли? Не, не… — Шофьорът, с чалма като на сикхите, за миг се замисли. — Ами… петстотин долара плюс парите за горивото. Само че ги искам кеш. Никакви кредитни карти.

— Петстотин? Сигурен ли си? — И докато Болдън се преструваше, че обмисля офертата, ловко напъха „Блекбъри“-то в торбата, защита на гърба на предната седалка.

Сикхът енергично закима:

— Та това са десет часа шофиране. Говоря за отиването и връщането. Да, сигурен съм.

— Съжалявам, но ми е прекалено скъпо. Но все пак благодаря. — Отново остана сам на платното, проследявайки с поглед как таксито изчезна сред гъстото улично движение.

На Лексингтън авеню и Петдесет и първа улица той се втурна надолу по стълбите към станцията на метрото, а после се скри в една ниша в стената, оглеждайки десетките мъже и жени, които вървяха след него. Така изминаха пет минути. Удовлетворен, че вече никой няма да може да го проследи, прескочи бариерата и се устреми по стъпалата, спускащи се към южната платформа.

Вече бе в безопасност. Никакво Джи Пи Ес нямаше да го преследва, никой нямаше да фиксира местоположението му. Макар да не се съмняваше, че Гилфойл подслушваше домашния му телефон, той с радост си припомни, че не бе споменавал името на ресторанта, където възнамеряваше да се срещне с Джени. Това беше тяхната малка тайна.

Качи се във влака на метрото и само след десет минути излезе на Шестнадесета улица.

* * *

Джени седна за малко и се облегна. Без да престава да се озърта, тя разви шала си и разкопча копчетата на палтото си. После си сложи черната барета и едва тогава се престраши отново да излезе навън.

Те бяха тук. Боби Стилман я бе уверила в това. Не бе уточнила колко ще бъдат, дали ще са мъже или жени, нито й бе обяснила откъде бяха разбрали. Просто щяха да бъдат там. Можеш да разчиташ на това, бе заявила Боби. Все едно бе неоспорима истина. А ако ги нямаше, трябваше да се държи така, сякаш са там, защото следващия път те със сигурност щяха да се появят. И тогава можеш само да кажеш едно: „Амин“.

В „Кофи Шоп“ беше шумно и препълнено с посетители. Всички маси бяха заети, в пътеките между тях — изпълнени с келнери и келнерки, забързани да кръстосват напред и назад между кухнята и залата за хранене, доливащи чашите с кафе, мъкнещи подноси, претоварени с блюда с месо, бургери и сандвичи с печено сирене. В място като това обядът винаги се сервира в дебели порцеланови чинии, а кафето в емайлирани чаши; тук хората от персонала неуморно обикаляха масите, за да задоволят всичките желания на клиентите.

Те бяха тук.

Също като онези духове, полтъргайстите. Те бяха тук, макар че не можеше да ги види. Джени подаде чашата си, за да й налеят още кафе. Сложи си две пакетчета захар и притисна длани към сгорещения порцелан, за да ги стопли. Завъртя китката си и видя, че часовникът й показваше дванадесет и пет. Том закъсняваше вече с пет минути. Всеки миг ще се появи. Навярно са го задържали в офиса. В банката винаги можеше да се очаква нещо да те забави, например някакви спешни корекции, за които се досещат в последната минута. Или пък делови срещи, проточили се прекалено дълго. Само че той никога не закъсняваше. Защото за Томас „да бъде навреме“ означаваше да се появи на мястото на срещата поне десетина минути по-рано. Не бе лесно да ти е гадже. Така и не се научи, че на срещите трябва да се отива с петминутно закъснение. Както и не приемаше всеизвестното неписано правило, че всички купони започват всъщност едва след като е изтекъл един час от обявеното начало. Което обаче пък означаваше, че от него ще излезе чудесен баща.

Отпи глътка кафе и огледа ресторанта. За миг погледът й остана прикован върху двама младежи, които още не бяха захапали хамбургерите си, още само вдъхваха аромата им, докато си бъбреха безгрижно. На масата на директорите всички се наливаха с чай с лед и се преструваха на погълнати от това, което големият шеф щеше да сподели с тях. А защо онези да не са жени? Тогава тя няма да бъде настроена толкова подозрително към тях, нали така? Ето, може би онези две блондинки, които разсеяно ровеха в салатите си. Или пък тайфа от още по-млади студенти, издокарани с пъстри разноцветни дрехи. Или пък… Джени сведе поглед към чашата си с кафе. Би могъл да бъде всеки един от тях. А защо не всичките? Реши да се спре. Явно тази епидемия беше много заразна. Параноята на Боби Стилман се бе докопала и до нея.

Къде беше Томас?

* * *

Гилфойл следеше напрегнато мигащата синя светлинка, кръстосваща неуморно по картата на Горен Ийст Сайд в Манхатън. Прекалено бързо се местеше за пешеходец. Ето, сега светлинката задмина една улица, а после се спря за няколко минути. После се премести още на десетина пресечки към центъра, а сетне пък се върна още приблизително толкова назад. Сега вече прекосяваше моста „Трайбъроу“. Вероятно пътува към летището, каза си Гилфойл. Но не подозираше, че онзи таксиджия, сикхът, бе извадил късмет в този ден с толкова много оживени курсове.

— Хувър! — провикна се той.

— Да, сър.

— Да се прекрати следенето на сигнала от „Блекбъри“-то на Болдън.

На бледото лице на Хувър се изписа искрена загриженост.

— Докопахме ли го?

— Боя се, че тъкмо обратното. По-скоро той ни е надушил.

Гилфойл се засмя нервно, докато следеше с поглед как синята примигваща светлинка се залута нейде из дебрите на Куинс, а накрая съвсем изчезна от електронната карта на стената. За него това бе недвусмислено доказателство, че Болдън се бе насочил точно в противоположната посока. Към центъра. Към Юниън Скуеър.

* * *

Заплахата от нов снеговалеж и рязко спадане на температурите не бе обезкуражила обедната тълпа, констатира Болдън, докато кръстосваше из Юниън Скуеър. Тротоарите бяха изпълнени с десетки мъже и жени, решили, че техните барети, ръкавици и плътни зимни палта ще ги опазят от студа. Докато напредваше с труд сред цялата тази навалица, Томас се стараеше да се придържа по-близо до сградите, за да се прикрива сред чупките на стените. Понякога дори се шмугваше в някой вход, за да изчака там минута-две. Освен това не смееше да изправи глава. Гледаше предимно надолу, в краката си, загърнал брадичката и устата си дори във високата си яка. През цялото време не бе престанал да се озърта крадешком.

Шумна група студенти бе блокирала зоната пред общежитието на Нюйоркския университет. Младежите бяха организирали подписка за петиция срещу някакъв нов законопроект. На отсрещната страна на улицата, в парка, квартет от духови инструменти изпълняваше фуга на Бах пред скромна група слушатели. Още по-нататък друга група музиканти забавляваха минувачите със звуците на безгрижно реге. Болдън обаче не забеляза нищо, което да му се стори неуместно и заради това — подозрително. Всичко наоколо се движеше с обичайния френетичен ритъм.

Като напусна Юниън Скуеър, той прекоси още две улици, а после зави на юг и направи кръг в обратната посока. Накрая забави крачки на входа на алеята, която щеше да го изведе зад ресторанта „Кофи Шоп“, където трябваше да обядва с Джени. Погледът му обходи всичко нагоре и надолу по улицата, ала отново не видя нещо необичайно.

Задната врата беше отворена. Отвътре долиташе приглушеният, но непрестанен шум от разговорите на посетителите заедно със струята затоплен въздух. Болдън прекрачи прага. Горещината го обгърна като одеяло. Тоалетните бяха вдясно, а след тях се намираше кафенето. Въртящите се врати отляво водеха към кухнята. Той пристъпи още два-три метра и огледа залата за хранене. Джени седеше сама в сепарето до прозореца, свела глава над чаша кафе. Беше облечена в джинси, пуловер с цвят на слонова кост и палто от камилска вълна.

Болдън оглеждаше внимателно навалицата от желаещите да обядват в „Кофи Шоп“, като забързано преценяваше всички присъстващи. Никой от тях не следеше Джени с поглед.

Освен самия той.

Следователно вътре бе „чисто“.

* * *

Тя най-после го забеляза.

Чернокосия мъж, седнал сам на масата през едно сепаре от нейното. За втори път Джени поглеждаше към него и за втори път срещаше погледа му. Явно беше един от тях. Нямаше място за съмнение. Беше млад. Изглеждаше силен, атлетично сложен. Тя забеляза още, че носеше панталони със спортна кройка и блейзър, също като онези двамата, които снощи бяха тръгнали след нея. Боби Стилман имаше право. Те бяха тук. Джени не можеше да си обясни как бе възможно, но явно беше. Онзи мъж там бе живото доказателство. Седеше само на пет метра от нея и се преструваше, че не гледа към нея, обаче в същото време въобще не я изпускаше от очи. Нарочно погледна към него, за да срещне погледа му. Беше красив, това не можеше да се отрече. Очевидно умееха да си подбират оперативните работници. Как само звучи: „оперативните“. Научи този професионален термин от Боби Стилман. Този път мъжът не отклони погледа си, а дори й се усмихна. Нима се опитваше да флиртува с нея? Господи, та той сега дори повдигна многозначително вежди.

Джени сведе очи към масата, с поглед, натежал като олово на рибарска въдица. Явно вече можеше да го зачеркне от списъка на лошите момчета. Вторачи се в ръба на чашата си с кафе, като че ли бе учен, проучващ някакви загадъчни микроорганизми. Никак не я биваше за тези работи. Нито в лъжите. Не умееше да играе. Да се преструва. Дори най-дребната лъжа я караше да се разтреперва от срам. Имаше чувството, че се намира на сцена и погледите на всички в ресторанта тайно я разучават.

— Как е ръката ти?

Джени се сепна. Не знаеше дали да вдигне глава и да му отговори, или да се престори, че не го познава. Отначало не го позна в тези джинси и черното сако.

— Десет шева — каза тя. — Но ти как разбра?

— Дълга история.

— Не ми разказвай. Трябва да се махнеш оттук. — Понечи да излезе от сепарето, но в следващия миг замръзна на място. Протегна ръка, за да докосне бузата му. — Господи! — прошепна тя.

— Няма нищо — промълви той.

— Нищо ли?

— Всъщност има частици от барутен прах. Но добрата новина е, че онзи негодник не успя да ме улучи. — Болдън присви очи, леко смутен от спомена. — Какво не е наред? Защо толкова се тревожиш за мен?

— Те дойдоха да ме приберат — заговори Джени. — Казаха ми, че си изпаднал в беда и че може би и мен ме заплашва опасност. После ме отведоха в онзи апартамент в Бруклин, за да съм била в пълна безопасност. Ала тогава онези, другите…

— Кой дойде да те прибере? Кой ти каза, че съм изпаднал в беда?

— Боби Стилман. Тя ми каза, че я познаваш.

— Тя?

Джени кимна.

— Тя ни чака сега. Те са наблизо. Онези, които те преследват. Сега трябва да вървим. Трябва да се махнем оттук.

— Почакай, Джени.

— Не! — прошепна трескаво тя и стисна зъби. Искаше й се поне веднъж да я послуша, без да спори. — Трябва да тръгваме.

Но Томас не помръдна.

— Всичко е наред — рече той и огледа залата в ресторанта. — Обещавам ти. Те не знаят къде сме сега. Никой не знае. Не знам какво са ти казали, но съм сигурен, че никой не ме проследи, докато идвах насам. Това е невъзможно, нали? Това е нашето място. Никой друг, освен теб не го знае.

— Сигурен ли си?

— Да. За пръв път съм сигурен.

Джени долови тревогата, прикрита зад самоуверената му маска. Очите издаваха умората му. Наведе се през масата и докосна ръката му.

— Какво става, за бога?

Томас накратко й разказа за случилото се през последните двадесет и четири часа. Щом свърши, добави само:

— Когато пристигнах в училището, но не те заварих там, просто не знаех какво да мисля. Първото, което ми хрумна, бе, че си тръгнала, защото си се почувствала зле, но после… — Той й се усмихна и тя усети топлината му, любовта му. — Разкажи ми за нея. Коя е тази Боби Стилман?

— Значи не я познаваш?

— Противно на всеобщото мнение — не.

— Тя е плашеща. Много напрегната. Може би крие прекалено много неща в душата си. Тя е като водородна бомба, цялата заредена с мрачна енергия и страх, наистина готова да експлодира. Тя ми обясни, че клубът те преследва. Или може би беше някакъв комитет. Не съм съвсем сигурна. Те подозират, че ти знаеш нещо за тях. И затова са толкова изплашени. Това е всичко, което знам, освен факта, че и нея я преследват.

— Ти каза, че е дошла да те вземе от училището?

— Не, не лично, а един от нейните хора. Каза ми, че ако искам отново да те видя, трябва да го последвам. Отначало не повярвах, но когато някакви автомобили се впуснаха да ни преследват, а още повече сега, когато те видях със следи от барут по бузата… — Джени извади кърпичката си и избърса сълзите си. — Те ще ти помогнат да се измъкнеш от цялата тази бъркотия… С една дума те са готови да ни помогнат. Моля те, ела сега с мен. Не можем да останем. Тя ми обясни, че те има как да разберат, че сега сме тук. Ох, господи, всичко е толкова налудничаво. С всички онези опити за манипулиране на съзнанието, с Големия брат и Всевиждащото око.

— А каза ли ти нещо за „Сканлън“? Или пък за някаква групировка, наричаща себе си „минитмени“?

— Не. Кои са те?

Болдън й разказа за татуировката, която бе видял на гърдите на Вълка, и за това как бе попаднал на сходна емблема, свързана със „Сканлън Корпорейшън“, компанията, известна като подизпълнител на договори, която някога е строила военни бази за армията. Каза й също как после „Сканлън“ започнала да се занимава и с охранителна дейност и да доставя военни експерти за обучението на армиите на някои държави.

— Връзката е прекалено съвършена, за да бъде случайно съвпадение.

— А кои са тези „минитмени“?

— Някаква група крайнодесни типове, донякъде налудничави. Действали са през шестдесетте години. По-любопитното е, че са от Хюстън, където е била основана „Сканлън“, и са използвали за своя емблема същата старовремска пушка, наричана „кремъклийката от Кентъки“, която бе татуирана върху Вълка.

— Никога не съм чувала за тях… ако не броим минитмените от уроците по история на американската революция. В които ни разказваха за битките при Лексингтън и Конкорд.

Болдън се огледа и на нея й се стори, че долови някакво неясно разочарование в очите му.

— Съжалявам — каза тя.

— Всичко това е объркано като лов на диви патици в гъста мъгла. — Той нервно скърши ръце.

— А къде каза, че са те отвели?

— Харлем. Хамилтън Тауър. Край Конвент авеню.

— Знам къде е. Това е само на една пряка от старинния дом на Алегзандър Хамилтън. Онзи, който се наричал Чифлика.

— И какво?

— Ами просто се питам, не, не знам… но нали току-що ми разказваше за минитмените и за някаква старовремска пушка. Боби Стилман ми спомена, че клубът действа отдавна. Всъщност думите й буквално бяха: „Още от самото начало“. Може би става дума за онази далечна епоха, когато Хамилтън е бил министър на финансите.

— Та това е било преди двеста години!

— Има толкова много клубове, основани дори преди тази дата. Орденът на жартиерата. Или Обществото на Синсинати. — Джени погледна часовника си. — Хайде. Прекалено дълго се заседяхме тук. Ще можеш лично да я разпиташ. Тя ни очаква.

Младата жена се надигна и премина покрай портиера и навалицата от закъснели посетители, чакащи да се освободят места за тях. Томас я докосна по рамото.

— Хей, Джен, ти така и не ми каза за какво искаше да поговорим.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш? Сега не е най-подходящият момент.

— Разбира се, че искам да знам.

— Добре тогава. — Тя се обърна към него и хвана ръката му в своята. — Аз съм… — Не успя да продължи. Устните й внезапно пресъхнаха. От различни места в ресторанта се надигнаха няколко мъже и забързано поеха към изхода. Бяха различни по височина и цвят на косите и очите, но всичките около нейната възраст, спретнато облечени, общо взето с приличен вид. Включително ухажорът й, който я бе наблюдавал през едно сепаре от нейното. Тя преброи общо петима преследвачи. Те бяха тук. — Побързай! — подкани го Джени и го дръпна за ръката. — Клубът е тук.

— За какво говориш?

— Те са тук! Клубът. Комитетът. Или както там ги нарича тя. Трябва да побързаме. Моля те, Томи. Тичай след мен! — Джени отвори вратата и се затича по тротоара. Около сградата се виеше дълга опашка от чакащи за свободни маси в ресторанта. Тя разбута тълпата и изчезна зад завоя. — Нищо чудно да ни преследват с кола — задъхано изрече Джени, докато се оглеждаше нагоре-надолу по улицата.

Както винаги, уличното движение по Юниън Скуеър Уест бе претоварено. Един самотен додж бе паркиран до отсрещния тротоар, откъм парка. По-нататък тя забеляза една лимузина, линкълн, от онези, които могат да се наемат от всяка агенция, предлагаща коли за обиколки из града. Крадешком се озърна през рамо. Мъжете тъкмо се изнизваха от ресторанта, за да се пръснат по тротоара зад нея.

— Къде е колата? — попита Томас.

— Не знам — отвърна Джени и неспокойно закърши пръсти.

Болдън се огледа назад.

— Не можем да останем тук. Трябва да…

Точно тогава доджът, паркиран на отсрещната страна на улицата, избухна в пламъци.