Кристофър Райх
Клубът на патриотите (32)

31.

Гай де Валмон се отправи по коридора към въртящата се врата. Вървеше, без да бърза, пъхнал — едната си ръка в джоба, а другата бе готова да махне за поздрав, с обичайната за него приветливост, или просто да отметне кичура коса от челото му. Беше висок и слаб, дори можеше да се каже, че бе само кожа и кости. Но благодарение на чудодейните умения на моделиерите на Савил Роу костюмът му стоеше чудесно въпреки кокалестите му рамене и дори му придаваше вид на елегантен английски джентълмен. А за Гай де Валмон не съществуваше по-ласкателен комплимент.

Днес бе петдесет и третият му рожден ден и за да го отпразнува, той си бе позволил една доста подранила чаша шампанско. Още усещаше вкуса й в устата си. Беше от най-доброто, което можеше да се купи в днешно време. Неговият рожден ден, разбира се, щеше да бъде почетен от компанията с пищна галавечеря след края на работния ден и нищо чудно да се наложи да пие още много от това прекрасно шампанско и да стигне дотам, че да спре да обръща внимание на тостовете и пожеланията, за да се замисли само за изминатия път. Не, не се тревожеше кой знае колко за възрастта си, а по-скоро се отдаваше на спомените за онези двадесет и пет години от всичките си петдесет и три, които бе прекарал в „Джеферсън Партнерс“. Ден след ден все едно и също, като за цялата година му се полагаха само четири седмици ваканция… Е, напоследък вече бе удостоен с осемседмичен отпуск. Но все пак да върши все едно и също двадесет и пет години… Бледото му чело загрижело се набръчка. Накъде всъщност се бяха запътили?

Като че ли бе вчера, когато той и Джей Джей основаха компанията и се установиха тук. Джаклин — тогава още в началото на четиридесетте си години, наскоро освободил креслото на министър на отбраната на страната — предложи сътрудничеството си на Гай де Валмон, който пък вече бе признат за детето чудо на Уолстрийт. Напълно заслужена слава впрочем: нали именно той бе измислил схемата за обратното изкупуване, която на пръв поглед изглеждаше толкова елементарна. Купуваш колкото можеш повече закъсали компании (но винаги с чужди пари), завърташ техния бизнес, сетне изцеждаш всеки цент от тях, а накрая чевръсто се отърваваш, като ги пласираш или чрез оферти за открито наддаване на акциите им на борсата, или чрез директни продажби на компаниите като цяло. За предпочитане е второто. На хартия всичко изглеждаше лесно, ала на два пъти през първите години (когато бизнесът им още едва прохождаше) те едва не се провалиха, защото не купиха онези компании, които би трябвало, а това ги принуди да използват прекалено много пари в брой или да направят сериозни отстъпки при продажбите на онези, от които трябваше час по-скоро да се отърват като от ненужен, дори вреден товар на раменете си. Така става, когато не се действа достатъчно разумно. Но всичко това бе преди Джаклин да бъде осенен от онова свое вдъхновение, което именно превърна „Джеферсън Партнерс“ във водещ играч на фондовия пазар. Или повратният момент, както го наричаше той. Разчиташе се преди всичко на стабилните връзки между Вашингтон и Уолстрийт. И всичко по-важно се решаваше тук, в кабинета на Ендрю Джексън, наричан на жаргон Кухнята. Естествено, за това не се говореше много, само се носеха слухове, че нещо не било съвсем наред в цялата тази работа, след като „Джеферсън Партнерс“ на практика бе обсебила цялата тази дейност и дори се бе превърнала в своеобразна институция.

Де Валмон си подсвиркваше тихо мелодията на „Дълъг е пътят до Типерари“. Списъкът с работещите в кабинетите отляво и отдясно на неговия можеше да послужи като справочник на най-богатите и най-влиятелни бизнесмени от всички участници в надпреварата на фондовата борса. Ето например Били Бакстър, преди да се премести тук, е бил финансов директор на корпорацията „Буш Лой Крендъл“, а след това началник на Генералния щаб на американските военновъздушни сили. Или пък Арлийн Уоткинс, който доскоро бе шеф на администрацията на „Дженерал Сървис“ и имаше право да одобрява всичките контракти между цивилните корпорации и правителствената администрация. Разбира се, с тях двамата списъкът съвсем не се изчерпваше: можеше да бъде добавен един от президентските съветници или бивш лидер на мнозинството в Сената, или някогашен директор на международната организация на Червения кръст. Липсваше само шефът на бойскаутите в Америка.

Всичките те фигурираха във ведомостта за заплащане в „Джеферсън Партнерс“. След годините, посветени на работата в правителствената администрация, сега си бяха осигурили тук уютно гнездо за пенсионирането си, а също за бъдещето на децата си, та дори и на внуците си. Защото заплащането в „Джеферсън Партнерс“ бе изключително щедро. (Самият Гай де Валмон отдавна бе станал милиардер. Всъщност премина психологическата бариера от пет милиарда долара личен капитал някъде около петдесетия си рожден ден.) А срещу всичко това Джаклин искаше от помощниците си само да се обаждат на този или онзи партньор, да дърпат конците, да раздават пари на този, който може да увеличи печалбите на компанията. Или да повлияят на някое гласуване във Вашингтон, с цел да се увеличат средствата за този или онзи проект. Или пък да се опитат да смекчат ограниченията, налагани от законите върху износа на най-новите военни технологии. Както и да внасят поправки в законите, за да се включи още един щат към сферата на действието на даден закон. Целта бе да печелят компаниите, причислени към подчинените на „Джеферсън Партнерс“.

— Джей Джей? — извика Де Валмон от прага на просторната бърлога на Джаклин. Всичките тук още помнеха как Джаклин навремето бе настоявал кабинетът му да бъде поне с един кв.м. повече площ от кабинета на военния министър на Съединените щати в Пентагона, защото това бе предишната му длъжност. Де Валмон погледна към него, но той не го забеляза, защото бе приведен над някакви документи, разпръснати върху бюрото му. Затова пристъпи тихо навътре. Много добре знаеше, че стъпките му няма да привлекат вниманието на Джаклин, тъй като слухът му се бе влошил след онези мисии в далечното минало, когато бе служил във военната авиация като пилот на изтребител А-6. Спря се едва на една крачка пред бюрото и шумно извика:

— Бум!

Джаклин рязко подскочи от стола си.

— По дяволите, Гай! — изруга той, а страните му внезапно се зачервиха. — Така ме изплаши!

Но Гай де Валмон не се впечатли от избухването му.

— Никога няма да познаеш с кого разговарях преди малко. С Том Болдън от „Харингтън Уайс“.

Лицето на Джаклин застина в очакване.

— Хлапакът, който застрелял Сол Уайс?

— Същият.

— И за какво разговаряхте?

— Той ми се обади. Попита ме дали зная нещо за „Сканлън“.

— „Сканлън“! Господи, та това е име от минатото!

— И не от тези, които бихме искали да помним. Звучеше тревожно.

— Мога да си представя. А ти какво му отговори?

— Че сега съм много зает и че ще трябва да проверя тук-там, след което ще му се обадя. — Гай де Валмон сви рамене и се загледа в ноктите си. Несъмнено се нуждаеше от подновяване на маникюра си. Не можеше да се яви на предстоящата празнична вечеря, при това давана в негова чест, ако прилича на някакъв варварин. — Какво, според теб, е успял да надуши?

* * *

— Сър!

— Да, Хувър. Още съм тук.

Хувър поклати сепнато глава.

— Реших, че вече сте отишли някъде другаде.

— Не, още съм тук, от дясната ти страна. — Гилфойл се наведе към него. — Какво те безпокои?

— Ресторантът на Шестнадесета улица и Юниън Скуеър Уест, наречен „Кофи Шоп“. Болдън на два пъти го спомена в същия ден, в който госпожица Данс посети онази аптека. Последното сведение за него е, че в нула часа и шестнадесет минути се е опитал да тегли пари от банкомата на ъгъла, обаче кредитните му карти се оказали невалидни.

— Хм, „Кофи Шоп“ — замислено процеди Гилфойл. — Добре свършена работа. — Той забърза към бюрото си, за да погледне данните от оперативния център, след което посегна към клетъчния си телефон. За разлика от стандартните модели, този притежаваше доста сложно устройство за кодиране на думите, които се предаваха в ефира като смесица от писукания и други деформирани звуци, недостъпни за всички телефони, освен за този на търсеното лице — в неговия апарат пък бе вградено устройство за декодиране, способно да дешифрира сигналите в реално време.

— Сър — отговори му един плътен глас.

— Имам добри новини.

— Ще повярвам, когато ги чуя — процеди Вълка.

— Успяхме да установим къде ще бъде Болдън по обяд. В ресторант „Кофи Шоп“ на Юниън Скуеър.

— Сигурен ли си?

Гилфойл погледна към техниците в другия край на залата, дежурещи пред екраните. С приведени надолу глави и ръце, трескаво шарещи по клавиатурите, те му напомняха за робите в галерите в Древна Гърция. Хора, поробени от машините.

— Цербер ни препоръча именно този ресторант — отвърна той. — Искам да отидеш там с целия си екип.

— Колко хора да разположим наоколо?

— Осем, ако не броим теб и Ирландеца. Те ще са на твое разположение до двадесет минути.

— Ами снайперисти?

Гилфойл хвана мишката на компютъра и премести курсора към червените светлини на електронната карта на стената, посочващи положенията на неговите хора. На екрана в боксовете под всяка от тези позиции се изписваха последователно имената на всеки от избраните с курсора сътрудници.

— Ще вземеш Дженсен — заповяда му той. — Малкълм Дженсен. Служил е във флота като снайперист. Но сега искам от него да действа само като преследвач.

— Като преследвач ли? Но, сър…

— Дженсен ще се нуждае от някой помощник, който да знае как изглежда Болдън. Не е изключено да се яви там дегизиран. Трябва да бъдеш нащрек. — Вълка започна да се колебае, обаче Гилфойл остана непреклонен. — Не мога да те изоставя в най-решителната фаза от операцията. Болдън вече знае как изглеждаш. Не можем да рискуваме да му позволим да те разпознае. Това е всичко.

— Да, сър.

— Мисля, че господин Болдън вече ни причини достатъчно затруднения. Не си ли съгласен?