Кристофър Райх
Клубът на патриотите (31)

30.

Всеки път, когато Джон Франсискъс пристигаше в забързания, бляскав, плексигласов свят на „Полис Плаза“ 1 — Главното управление на нюйоркската полиция в центъра на Манхатън, — той си повтаряше шепнешком добрата стара поговорка: „Който го може, го върши. А който не го може, гледа да седне зад бюрото. Такива са всичките тези тук, в Пи Пи 1“. Според неговия начин на разсъждение полицаите бяха длъжни да си гледат полицейската работа. Да си блъскат главите, докато не разрешат всичките криминални загадки, пред които ги изправя животът. Костюмираните баровци тук… е, те бяха просто това… костюмирани баровци. Мъже, които гледаха на полицейската професия единствено като на стълба, по която да се изкатерят до най-високите етажи на градските власти. Които си разпределят графика за деня според часовника си, а не според случаите, чиито папки и досиета ги чакат разтворени върху бюрата. Които не се гордеят с това, че носят синята униформа. Толкова години вече се беше нагледал на такива кариеристи, които се чувстваха крайно неудобно в сините си униформи на празника на полицията^[1], като току придърпваха смутено високите си корави яки или пооправяха шапките си, умиращи от желание да потънат в земята от срам.

Франсискъс усети как лицето му пламна от гняв. Не беше честно, мислено изруга той, като сведе очи, за да не помисли някой, че се бе разплакал. Наистина не бе честно. Но когато гневът му поутихна, той не можеше да си обясни какво точно не беше честно или защо това толкова го измъчваше.

* * *

Надписите за етажите бяха променени, но светлините си оставаха все така ярки, а таваните — все така ниски. Един бузест латиноамериканец с оредяваща коса и дълги мустаци, седнал зад голямо и високо бюро, четеше някакво списание.

— Матю Л. — заговори го Франсискъс веднага щом премина през въртящата се врата. — Кога ще се отървеш от тази досадна канцеларска работа?

— Джентълменът Джони Фран! Какво те води в този флуоресцентен кенеф?

Двамата си стиснаха ръцете и Франсискъс забрави за решението си час по-скоро да си тръгне оттук. В продължение на цели двадесет години Лопес работеше на съседното до неговото бюро в полицейското управление на Манхатън север, преди да го улучи куршум в гръбначния стълб по време на един зле подготвен арест. След година в рехабилитационното отделение в болницата и след като му връчиха медала „Пурпурна звезда“ на тържествената церемония в Грейси Меншън, началниците го приковаха към едно от бюрата в централното управление със задачата да надзирава обработката на оперативната документация. Зад гърба му всички го наричаха Железните пръсти, след като бе плъзнат слухът, че собственоръчно бе измъкнат от гърдите си куршума, който го бе пронизал откъм гърба в онзи фатален за него ден.

— Проверявам едно „студено досие“^[2] — започна Франсискъс. — Ще се наложи да се върнем малко назад. По-точно към осемдесетте години на миналия век.

— Осемдесетте години на миналия век ли? Че това ми звучи като нещо, случило се през ледниковата епоха!

— Имам предвид онова двойно убийство в Олбани. Може би още го помниш.

— Какви бяха имената на жертвите?

— Брендън О’Нийл и Самюъл Шепърд.

— Аха, да, взривяването на „Сентинъл“ — веднага реагира Лопес. — Че кой не го помни? Тогава целият щат се бе побъркал.

Лопес имаше право. Наистина този случай ги бе наелектризирал. Но точно тогава Франсискъс беше изпратен по друга задача извън щата Ню Йорк, за да разследва едно лице, заподозряно за няколко убийства, така че не успя, за разлика от двадесет милиона жители на Ню Йорк и предградията му, да преживее вълненията от телевизионните предавания на живо от мястото на събитието. Преди да се върне в града, той вече бе прочел статиите по случая, публикувани в „Ню Йорк Таймс“ и в местния вестник „Таймс Юниън“, издаван в Олбани. Ето какви бяха фактите според тези репортажи:

На 26 юли 1980 г. в 23:36 ч. една много силна бомба експлодирала в централата на „Сентинъл Майкросистемс“ — производител на чипове и софтуер за микрокомпютри в град Олбани. Според полицейските експерти по експлозиви около двеста килограма тротил са били напъхани в два куфара „Самсонайт“, оставени край вратата на изследователската лаборатория на първия етаж, след което били взривени чрез дистанционно устройство. Полицията успяла да открие, че една седмица преди това експлозивът с бил откраднат от един строителен обект, разположен наблизо до лабораторията на тази компания. Следователите разпитали двамата свидетели, които бяха забелязали един подозрително изглеждащ камион с емблемата на местната агенция за автомобили под наем, който обикалял района в деня преди експлозията. След проверката в офиса на тази агенция следите вече подели към къщата на професор Дейвид Бърнстейн, уважаван юрист, известен още с доста странния прякор Ману Кю, който обаче имал революционни възгледи и се изявявал като говорител на радикалното движение „Свободно общество“.

А когато двамата полицаи О’Нийл и Шепърд посетили къщата, за да разпитат проф. Бърнстейн, отвътре ги посрещнала ожесточена стрелба. Брендън О’Нийл и Самюъл Шепърд били простреляни и убити на място. Дошъл екип от специалния отряд SWAT. Командосите обкръжили къщата и предложили на Бърнстейн да се предаде, но след отказа му щурмували.

Няколко седмици по-късно, въз основа на повторната експертиза на пръстовите отпечатъци по оръжието, с което били убити О’Нийл и Шепърд, следователите съобщили, че вътре се е намирал още някой, който обаче успял да избяга. Според дактилоскопичния анализ това била Боби Стилман, известна още като Пробуждаща светлина, активистка на движение „Свободно общество“, която съжителствала с проф. Бърнстейн на съпружески начала. Съучастието й във взривяването на лабораторията на „Сентинъл“ било разкрито от един свидетел, който съобщил, че я забелязал край строежа, откъдето бил откраднат експлозивът.

Но Франсискъс не се интересуваше толкова от вестникарските репортажи. По-скоро искаше да узнае какво щяха да споделят с него детективите от отдел „Убийства“. Той отлично знаеше, че най-важното никога не се публикува в пресата.

— Защо го наричаш „студено досие“? — попита го Лопес. — Те спипаха този тип, който беше убил колегите. Името му беше Бърнстейн, нали? Помня го, като че ли бе вчера. Пронизаха го май с четиридесет куршума. Публикуваха снимката му в „Газет“.

Франсискъс си спомняше снимката. Трупът на нея наистина приличаше на швейцарско сирене. Но убийците на полицаи не заслужаваха нещо по-добро.

— Имаше и втори заподозрян — каза той. — Някаква жена, която успяла да избяга.

— Не си спомням за това. Тя още ли се укрива? — Лопес недоволно присви очи. — Толкова време измина и все още никой не е успял да я спипа? Срамота. Как й беше името?

— Боби Стилман, но има повече прякори дори от Джо Банана.

— Дай ми само пет минути. — Лопес заобиколи бюрото, като барабанеше с пръсти по него. — Ще донеса досието й. Оригиналът се пази в Олбани, но ние тук имаме резюме.

Франсискъс се настани на стола в ъгъла. На масичката за кафе бяха оставени няколко списания. Прелисти броя на „Нюзуик“ от миналия месец, а после се извърна към телевизора в ъгъла. На екрана течеше популярното предаване „Обзорът“. Петима либерали обясняваха надълго и нашироко защо никога нямало да се укротят. Колегите на Франсискъс, които дежуреха в това помещение, ежедневно гледаха подобни сцени. Кой знае, може пък и да има някакъв смисъл, помисли той и реши да погледа предаването, но не поради същите причини, заради които полицаите гледаха репортажите за подвизите на нюйоркската полиция. И без това служебните им задължения ги принуждаваха да се сблъскват с толкова много мръсотия.

След няколко минути той погледна часовника си, учуден от прекалено дългото чакане. Часовникът му беше позлатен, марка „Булова“.

Подарък за тридесетгодишната му служба. На циферблата бе гравирана емблемата на нюйоркската полиция. Почука го с палеца си, сякаш се опитваше да провери дали работи точно. Спомни си, че веднъж бе пресметнал, че общо е прекарал над две хиляди часа да следи заподозрени лица.

Сякаш бе вчера, когато се дипломира в полицейската академия и постъпи на първата си работа в тактическия екип, на който възлагаха да потушава бунтове, демонстрации, седящи протести и други подобни. Беше 1969 г. Целият свят бе като полудял. Виетнам. Правата на жените. Сексуалната революция. Всички крещяха: „Включи радиото, настрой станцията, а после изхвърли радиоапарата“. Последното, което човек би пожелал, бе да се превърне в чудовище в синя униформа, което да потушава метежи и бунтове, но Франсискъс бе направил избора си и го следваше. Без да задава въпроси. Без да се оплаква. Винаги бе вярвал, че за него бе чест да служи в нюйоркската полиция.

За втори път в рамките на един час бузите му пламнаха, а вратът му се затопли. Погледна към телевизора, като опит да се окопити, но и образът на водещата Барбара Уолтърс му се стори толкова замъглен, че дори още една козметична операция не би могла да го подобри. Франсискъс извърна глава и притисна носа си с палеца и показалеца си. Два пъти в един и същи ден погледът му се замъгляваше. Какво, по дяволите, ставаше с него? Измъкна кърпичката си от джоба и попи потта си.

Точно тогава чу надигналите се разгорещени гласове. В дъното на залата бе избухнал ожесточен спор. След една минута Матю Лопес се върна при него.

— Не мога да повярвам — започна той. — Досието е изчезнало.

Франсискъс се изправи и се приближи към бюрото.

— Да не би някой да го е взел, за да провери нещо?

— Не. Като казвам „изчезнало“, значи е изчезнало. От папката е било иззето цялото съдържание. Все едно е било откраднато. Позвъних в Олбани. Същата история. Изчезнало. Дори няма и документ за обновяване на досието. Нищо. Всичко е „изчезнало“.

— Откога?

— Нямам представа. И не само аз. Никой няма представа. Цялото досие липсва.

Франсискъс напъха ръце в джобовете си и улови мимолетния поглед на приятеля си.

— Сигурен ли си, че ми разказа всичко по този случай? — попита Лопес.

— Честен кръст. — Той си припомни, че всеки разследван случай, независимо дали е отворен или затворен, трябва да бъде прикрепен към някой от детективите и това се регистрира в централния компютър. — Кой е разследващият детектив?

— Щом искаш, ще проверя. — Лопес отмести преградата, която беше на височината на кръста му, и даде знак с ръка да го последва. — Хайде, да отидем. Честно да ти кажа, много съм възмутен. Това тук е мое владение. Никой няма право да взема нещо, без да ме попита.

Франсискъс тръгна покрай лавиците, издигащи се до тавана и отрупани с папки с досиета. Някой ден всичките те щяха да бъдат сканирани и информацията щеше да се съхранява в главния компютър, обаче този ден все още беше твърде далеч. В дъното на помещението имаше маса с пет компютъра. Упътването за това как да се ползват бе залепено на стената. Лопес седна на стола пред един от тях, а Франсискъс се настани до него. Като се консултира с един лист, който извади от джоба си, той набра номера на досието.

— Тиъдър Ковач — каза Лопес, когато се появи информацията по случая. — Починал е през 1980 г. Три месеца след експлозията.

— Колко годишен е бил?

— На тридесет и една.

— Прекалено млад, за да заслужи златна значка. А каква е била причината за смъртта му?

— Специални обстоятелства.

Франсискъс и Лопес си размениха многозначителни погледи. На жаргона на тяхното полицейско управление „специални обстоятелства“ означаваше самоубийство. Или както казваха още по-вулгарно, Тиъдър Ковач бе налапал дулото на служебния си пистолет.

— Господи — промълви той. — А кой е бил резервният детектив?

В управлението спазваха още едно правило: винаги да определят по двама детективи за разследването на всеки един случай.

— Там е цялата работа, че е бил само Ковач. — Лопес посочи към екрана, за да може приятелят му лично да се увери в казаното.

— Не може да бъде — възрази Франсискъс и отмести стола си назад. — Никога не се е допускало да няма двама наши колеги, прикрепени към даден случай. Нима се опитваш да ми кажеш, че някой е бръкнал в компютъра и е откраднат и тази информация?

За пръв път днес Матю Лопес не знаеше какво да му отговори. Затова само сви рамене и честно го погледна в очите:

— Струва ми се, че този случай май не е съвсем изстинал.