Кристофър Райх
Клубът на патриотите (3)

2.

Мъжът прекоси Фултън срещу движението, като кривна, за да избегне идващата отсреща кола.

Болдън го последва няколко секунди по-късно, профучавайки по пешеходната пътека. Изскърцаха спирачки. Изсвистяха гуми. Някакъв шофьор натисна клаксона докрай. Може би дори изкрещя нещо през прозореца. Ала Болдън не чу нищо. В главата му пулсираше една-единствена мисъл: Хвани ги! Отекваше като барабанен тътен, заглушавайки всеки друг звук.

Крадците криволичеха сред пешеходците, сякаш бяха колчета върху учебен полигон за шофьорски курсове. Имаха половин пресечка преднина, може би най-много шейсетина метра. Движеха се бързо, но не бяха професионални бегачи и той скъси дистанцията наполовина, преди те да погледнат назад. Болдън видя как очите им се разшириха и чу проклятията им. Тридесетте метра намаляха на двадесет. Той се взря в гърбовете им, чудейки се кого от двамата да избере. Винаги първо неутрализирай по-едрия.

Болдън пое зад мъжа, който бягаше по-бавно. В съзнанието му се мярна картината как някога се носеше по тъмните алеи на Чикаго. Сини джинси. Дълга тениска. Едно мършаво хлапе с разрошена кестенява грива. Без никакви скрупули. Със сурово стиснати устни. Недосегаем. Никой никога не можа да хване Томи Болдън.

На ъгъла на Деланси стрийт мъжете завиха и поеха по дясната пресечка. Улицата бе тъмна и не толкова многолюдна като Бродуей. Болдън ги настигаше и се опита да тича по-бързо. Хайде, подканяше се. Движеше ръце, дишаше дълбоко, ала напразно. Седемте години зад бюрото го бяха размекнали. Седмичният баскетбол явно не бе достатъчен, за да поддържа дробовете му в добро физическо състояние. Малко тичане и те вече горяха. Устата му бе пресъхнала, а дъхът дращеше гърлото му, сякаш бе парче кремък.

Отдясно се появи една алея. Покрай стените бяха подредени големи контейнери за боклук. Над решетката по средата се издигаше пара. От една скъсана водопроводна тръба се процеждаше вода, образувайки локва върху асфалта. Мъжете свиха по нея. Болдън ги последва след секунда. С един последен напън скъси разстоянието между двамата. Само ако можеше да протегне ръка, щеше да сграбчи единия за яката…

И тогава двамата се обърнаха и се озоваха срещу него.

По-едрият беше от латиноамерикански произход, с широко маймуноподобно лице. Носът му бе сплескан от множество удари. Отстрани косата му бе късо подстригана, а отгоре — обилно намазана с гел. Очите му блестяха свирепо и предизвикателно. Другият мъж беше рус и слаб, а бледите му очи гледаха толкова спокойно и кротко, колкото диво святкаха очите на приятеля му. Държеше сребърния поднос подмишница, все едно беше топка. Белег с форма на звезда прорязваше едната страна на лицето му. От изгаряне с цигара. Или може би бе зараснала рана от куршум.

Томас разбра, че беше попаднал в капан. Осъзна също, че вече е твърде късно, за да се притеснява — всичко бе предрешено от момента, в който остави Джени. Винаги първо неутрализирай по-едрия.

Болдън се нахвърли върху по-тъмния мъж, навел едното си рамо като нападател по ръгби. Удари го силно, след което заби едно кроше в слънчевия му сплит. Все едно бе ударил бетонна стена. Оня отстъпи една крачка, сграбчи го за юмрука, сетне и за ръката и с мощен замах го преметна през бедрото си, стоварвайки го на земята. Болдън се претърколи вдясно и избягна един жесток ритник. Изправи се на крака и вдигна ръце. Удари веднъж, два пъти. Първият му юмрук попадна в челюстта, а вторият в гърдите на противника му. Латиноамериканецът понесе спокойно ударите и приближи, отблъсквайки ръцете му. Болдън забеляза, че неговите приличаха на касапски лапи. Той се вкопчи в яката на ризата му и я раздра, после освободи рамото си и нанесе силен ъперкът. Внезапно мъжът изчезна. Юмрукът на Болдън удари във въздуха. А след това светът избухна. Краката му се озоваха във въздуха, земята сякаш полетя нагоре, а небето се стовари върху него. За миг имаше чувството, че пропада, а в следващия, че рамото му удари земята.

Лежеше по гръб, опитвайки се да си поеме дъх. Опита се да се изправи, но двамата мъже се надвесиха над него. Ръцете им висяха отпуснато отстрани. Не изглеждаха уморени. Ножът бе изчезнал. Мястото му бе заето от пистолет със заглушител.

— Добре — изрече с усилие Болдън и се надигна. — Вие спечелихте. Но този часовник е надписан. Още сутринта ще го посочат в полицейския доклад. Никъде няма да можете да го продадете. — Говореше насечено, като телеграфен оператор, изпращащ кодирано съобщение с морзова азбука.

Латиноамериканецът му хвърли часовника.

— Ето ти го. Можеш да го задържиш.

Томас го стисна в дланта си.

— Да не би да очаквате да ви благодаря? — Озадачен, той погледна зад мъжа. Един линкълн бавно спря в началото на алеята. Задната врата се отвори, но никой не слезе. — Какво всъщност искате, момчета?

Русият мъж с белега на лицето вдигна дулото на пистолета.

— Искаме теб, господин Болдън.