Кристофър Райх
Клубът на патриотите (28)

27.

— Кои бяха тези? — попита Дженифър Данс, докато старият седан избумтя и пое с трясък по Атлантик авеню в посока Бруклинския мост.

— Стари приятелчета — отвърна Боби Стилман.

— Заради тях ли трябваше да държа завесите спуснати?

— Боже, та тя бъка от въпроси — подхвърли шофьорът. — Хей, лейди, защо не млъкнеш за малко?

— Всичко е наред, Уолтър — успокои го Боби Стилман. После се извърна на своята седалка и я изгледа напрегнато. — Ще ти кажа кои са те — започна тя. — Те са врагът. Те са Големия брат. Помниш ли символа на масоните? Онова голямо самотно око в един триъгълник, от което нищо не остава скрито?

Джени колебливо кимна.

— Ето това са те. Наблюдават. Шпионират. Scientia est Potentia. Знанието е сила. Те докладват. Карат те да замлъкнеш. Промиват мозъци. Но това не им се струва достатъчно. Те имат визия. Призвание свише. И в името на това призвание са готови да убиват.

Тази жена явно не беше с всичкия си. Големия брат и масоните. По-скоро Scientia est Dementia^[1] или каквато и да е друга бомбастична латинска сентенция. Всеки момент щеше да започне да бълнува за извънземните, които са сред нас, и за миниатюрните радиопредаватели, които „те“ тайно са монтирали в кътниците й. Джени изпитваше физическа нужда да се отдалечи от нея, ала нямаше достатъчно място за това.

— Откъде ги познаваш? — попита тя.

— Ние изминахме дълъг път. Аз продължавам да ги преследвам, а те продължават да се опитват да ме спрат.

— Кои са „те“?

Боби Стилман преметна ръка през седалката и я стрелна с несигурен поглед, сякаш се колебаеше дали Джени си струва усилието.

— Клубът — заяви тя. Гласът й сега беше по-спокоен, дори звучеше по-трезво някак, все едно отново се бе завърнала на планетата Земя. — Звучи забавно, нали? Но те се наричат точно така. Клуб на патриотите. Питаш ме кои са те? Те са големите клечки от Вашингтон и Ню Йорк, в чиито ръце са лостовете на властта. Как според теб успяха да се доберат до Томас? Те са вътре.

— Вътре в какво?

— Във всичко. Във властта. И преди всичко в правителството. Както и в бизнеса, разбира се. В съда. В образованието. В болниците дори.

Джени поклати глава, притеснена от тези неясни обвинения. Искаше й се да чуе конкретни имена и факти, да види лица и планове. Искаше нещо, за което можеше да се прочете в „Ню Йорк Таймс“.

— И кой е в този клуб?

Боби Стилман прокара ръка през косата си.

— Не познавам всички, но повярвай ми, скъпа, дори и да ги знаех, пак не бих ти ги съобщила. Защото тогава ще станеш номер две в техния хитпарад, редом с твоя приятел. Така че всичкото, което трябва да знаеш, е, че те са група мъже, а може би и жени…

— Клуб…

Стилман кимна.

— Клуб на най-влиятелните, тясно свързани помежду си индивиди, които искат да държат в ръцете си кормилото на властта, за да ни отнемат тази страна. Срещат се тайно. Разговарят. Кроят планове. Да, това е клуб в истинския смисъл на думата.^[2]

— И с какво се занимават?

— Предимно с това да се намесват навсякъде. Те не са склонни да оставят правителството да работи по начина, по който се очаква. Не желаят да позволят на нас да взимаме решения. Под това „нас“ разбирам хората като теб и мен, както и онзи, който продава хотдог на някой уличен ъгъл.

— Значи манипулират изборите?

— Разбира се, че не! — ядосано я прекъсна Боби Стилман. — Не ме ли слушаш? Те действат само с тези, които са във властта. Убеждават ги в чистотата на намеренията си. Заплашват ги, за да предприемат това или онова. Например да узурпират гласовете на хората… и всичко това в името на демокрацията.

Джени се облегна назад. Свят й се зави от мислите, нахлули в главата й. Сведе поглед към пръстите на ръцете си и нервно започна да търка нокти в дланите си — навик, който бе придобила още на четиринадесет. Всичко това бе твърде много за нея. Прекалено много. Всичко бе тъй объркано. И същевременно толкова плашещо.

— Къде е Томас? — отново попита тя.

— Отиваме да се срещнем с него.

— Не ти вярвам.

— Нямахте ли уговорка да обядвате заедно? В дванадесет часа? На обичайното място?

Джени рязко се наведе на седалката си.

— Откъде знаеш?

— Ние също умеем да подслушваме — обясни й Боби Стилман. — Но поне не се опитваме да разчитаме мислите на хората.

Уолтър, шофьорът, се обърна назад към тях и погледна към Джени.

— Накъде да карам, хлапе?