Кристофър Райх
Клубът на патриотите (27)

26.

— Имате ли друга кредитна карта, сър? — попита продавачът.

— Извинете? — Болдън стоеше пред щанда и промушваше колана през последната гайка на новите сини джинси, за да го пристегне около кръста си. Досегашните му изцапани дрехи бяха сгънати и натъпкани в торбата, която носеше със себе си. Освен джинсите той бе облечен сега с черна фланела и късо палто, а на краката си бе нахлузил маратонки „Тимбъдлендс“, високи до глезените. Всичко по него бе ново, чак до чорапите, бельото и тениската под фланелата.

— Тази кредитна карта е невалидна.

— Сигурен ли сте? Вероятно има някаква грешка. Може ли отново да я прекарате през четеца?

— Вече пробвах три пъти — заяви продавачът, млад мъж, но с невзрачна външност, с щръкнала коса и много широка престилка. — Предполагам, че е редно да я конфискувам, но не искам повече разправии. Ето, вземете я. Нямате ли Виза или Мастъркард?

Болдън му подаде другата си кредитна карта, издадена от Мастъркард. Нямаше причина да е анулирана. Плащаше редовно вноските, при това винаги в пълен размер. Никога не си бе позволявал да се простира извън чергата си. Когато колегите му се хвалеха, че са си купили ново порше турбо или втора къща в Телурид или са се издокарали в екстравагантен костюм на Кайтън, ръчна изработка, за седем хиляди долара, той чувстваше, че мястото му не е сред тях. Не смяташе, че има нещо лошо в това да се купуват изискани стоки, но просто не му се пръскаха пари за подобни излишества. Часовникът от Картие, който бе подарил на Джени, бе единствената по-скъпа вещ, която някога си бе позволявал.

— Невалидна е — заяви продавачът. — Налага се да предупредя шефа. Ако желаете, можете да се разберете с него.

— Забравете — махна с ръка Болдън. — Ще платя в брой. — Извади портфейла си, но вътре имаше само една банкнота от пет долара и още няколко по един долар. Вдигна очи към пъпчивото лице на продавача, после ги сведе към прекалено широката яка на престилката му и си каза, че всичко е било безупречно изпипано. Те можеха да организират екип, който да те отвлече насред оживена улица в самия център на огромния град. Можеха да изфабрикуват имейли. Да превърнат лицето на една млада жена в кървава каша, а после да я убедят да се обади на полицията, за да заяви, че това е било негово дело. Разбира се, че можеха да блокират и кредитните му карти. — Изглежда, че и с парите в брой няма да мога да се справя. Ще отида да съблека дрехите.

— Не се безпокойте за това — кимна продавачът и остави телефона, по който се бе обадил на шефа си. — Непрекъснато се случва. Само оставете дрехите на стола в пробната.

Болдън взе торбата с мръсните дрехи и пое през сектора за продажба на панталони. Не можеше да се върне на улицата със старите дрехи. Бяха толкова изцапани, че щяха да привличат вниманието към него от двадесет метра разстояние. Само за една нощ бе заприличал на скитник. Двете пробни бяха разположени една до друга в коридора отляво. Само няколко купувачи оглеждаха стоките, иначе етажът беше почти безлюден. Болдън се спря и се престори, че проверява какво има в торбата, сякаш за да се увери, че нищо не липсва. Аварийният изход беше отсреща, покрай сектора за ризите и следващия сектор за обувките, недалеч от канцеларията на отговорника за етажа. В огледалото видя как продавачът излезе иззад щанда и бавно се насочи към него.

В този момент откъм канцеларията, на няколко крачки от Болдън, се появи един брадат едър мъж. Носеше в дясната си ръка бележник, а в другата — клетъчен телефон, по който довършваше разговора си.

— Здравейте — вежливо го поздрави Болдън. — Вие ли сте шефът?

— Изчакай за секунда — каза мъжът по телефона. Когато се извърна към Болдън, върху лицето му се бе появила дежурната усмивка. — Да, сър, с какво мога да ви помогна?

Болдън посочи с кимване към продавача.

— Вашият човек си позволи да употреби обидни думи по мой адрес — гневно започна той. — Би трябвало да си поговорите с него.

— Кой? Джейк? Нима? Много съжалявам да чуя това. А какво точно ви каза той…

— Ето, вземете ги. — Болдън му тикна в ръцете торбата с измърсените си стари дрехи.

— Хей! — провикна се продавачът. — Този тип не си е платил. Не го оставяйте да избяга!

— Но аз му взех дрехите — отвърна шефът на сектора и вдигна торбата над главата си.

Сега вече пътят за бягството бе чист. Томас моментално се затича надолу по пътеката между щандовете.

Продавачът се провикна след него:

— Хей, човече! Върни се обратно! Той не си е платил. Спрете го!

Без да спира да тича с все сила, Болдън връхлетя върху най-близката врата. Тя рязко се отвори и шумно се блъсна в стената. Алеята се оказа съвсем безлюдна, само отляво се виждаше един контейнер за смет и до него нахвърлени кашони. Но вместо да побегне, след малко той се спря и притисна гръб в стената зад вратата. Само миг по-късно продавачът изскочи от нея. Болдън го сграбчи за раменете и го притисна към стената.

— Не ме преследвай — рече му той. — Ще се върна. И ще си платя за всичко това тук, става ли?

— Да, човече, разбира се. Както кажеш.

Болдън се усмихна мрачно, а после го халоса в корема. Продавачът се преви надве и се стовари на земята.

— Съжалявам, мой човек, но не мога да ти имам доверие.

* * *

През няколко улици се намираше един банков център. Болдън избра „Английски“ като езика, с който искаше да борави, а после въведе персоналния идентификационен номер на кредитната си карта: 6275. Всъщност това бе рожденият ден на Джени (1962 г., седми месец, пети ден). А когато говорещият АТМ банкомат изписука и на екранчето се изписа главното меню, Болдън въздъхна облекчено. Избра опцията „Кеш“ и след това набра бутончетата за желаната сума — хиляда долара. Ала само след секунда екранът го информира, че исканото от него количество е прекалено голямо. Тогава поправи сумата на петстотин долара.

Докато чакаше, погледна новите си обувки. Само по обувките дори можеш да узнаеш много за живота на човека, мислеше си той, като си припомни всичките онези ПФ „Флайърс“, „Кедс“ и „Конвърс“. Като тийнейджър бе готов човек да убие за чифт „Еър Джорданс“, но с цената си от седемдесет и пет долара те си оставаха недостижими за него. Дори извън предела на най-дръзките му мечти. А когато започна да работи, докато учеше в колежа, от първата заплата си купи чифт „Бас Уейджънс“. Тъмночервени, с пискюли. От работещите в Бътлър Хол се изискваше да подбират по-изискани модели обувки. Изръси се цели шестдесет и шест долара, само и само да изглежда привлекателен като риба тон в тигана заедно с печените на фурна картофки около нея. Всяка неделна вечер слагаше на пода челната страница на „Сънди Таймс“, после взимаше четката и лака за обувки „Киви“, заедно с парчето от шамоа и парцала, за да ги лъсне до блясък. Все пак шестдесет и шест долара са си шестдесет и шест долара. С тези обувки изкара последните три години в колежа. И до ден-днешен не се съгласяваше да плати повече от двеста долара за чифт обувки.

Вдигна очи към екрана и зачака приятния за слуха шум от изсипващите се в гнездото банкноти. Ала вместо това на екрана се изписа ново съобщение, което го уведомяваше, че операцията не може да бъде осъществена и поради неспазване на условията за поддържането на смарткартата банката я конфискува. За всякакви въпроси би могъл да се обади на…

Болдън излезе от кабината. Навън студеният вятър му подейства отрезвяващо като плесница в лицето. Затича се към ъгъла на улицата и едва там отвори портфейла си, за да провери съдържанието му. Разполагаше всичко на всичко с единадесет долара.