Кристофър Райх
Клубът на патриотите (23)

22.

Разбира се, че не можеха да престанат да говорят за нападението.

— Успокойте се, деца. — Седнала зад бюрото си край черната дъска, Дженифър Данс напразно се опитваше да ги усмири. — Ще говорите само един по един. И помнете, че след като някой започне да говори, останалите трябва да го изчакат, докато свърши.

— Нека аз, госпожице Данс — обади се едно високо и едро момче от латиноамерикански произход, с късо подстригана коса и зелена сълза, татуирана под окото.

— Добре, Ектор, започвай. — После се обърна към целия клас: — Сега е ред на Ектор да говори. Всички внимателно трябва да го изслушаме.

— Да, не е зле най-сетне да млъкнете — добави Ектор с неподправена ярост и изгледа застрашително съучениците си. — И така, госпожице Данс, чудя се защо не са ви отрязали ръката, щом кат’ са ви нападнали с нож, остър като бръснач? Искам да река, дълбок прорез, когат’ изкормваш котка или нещо такова де. — Той метна един игрив поглед към приятеля си от съседния стол. — Десет шева, човече! Даже аз бих се справил по-добре.

— Благодаря ти за коментара, Ектор, но мисля, че вече отговорих на това. Не зная защо не ме нараниха повече. Предполагам, че просто съм имала късмет.

— А, не е т’ва. А щот’ много ловите окото — избумтя един силен глас откъм дъното на стаята. — Може пък да са искали сетне да ви плеснат по задника.

Джени се надигна от стола и бързо тръгна към последния чин. Класната стая беше с нормални размери, а по стените бяха монтирани черни дъски и кукички за окачване на географските карти, които обаче за нея бяха безполезни, тъй като никога не бе ги употребявала. Спря се пред едрия и тромав младеж в края на стаята.

— Това вече преля чашата, Морис! — натъртено заяви тя.

Морис Гейтс сви с безразличие едрите си рамене и сведе поглед към рода, сякаш не се досещаше, че този път работата наистина бе сериозна. Беше внушителен на ръст, доста над метър и осемдесет, тежащ най-малко сто и десет килограма. Въпреки забраната за носене на бижута, бе окачил златна верига върху фланелката си с емблемата на някакъв футболен отбор. Бейзболната му шапка бе кипната доста назад на темето му.

— Ама е самата истина — процеди той. — Хващате окото. Екстра сте за цепене. — В този миг я обзе силно желание да го цапардоса с все сила през устата. — Ам’ чи то с туй всичко е ясно. Та като е видял к’ва сте, не е щял наистина да ви резне.

— Стани от чина! — нареди му Джени.

Морис я изгледа лениво.

— Стани! — повтори тя, този път по-меко. Всичко опираше до контрола. Изгубиш ли самообладание… все едно вече си изгубил битката.

— Да, мадам. — Морис Гейтс се изправи неохотно, с престорено тежко стенание и подигравателни гримаси.

— Господин Гейтс — започна с остър тон Джени, — жените не са кучки. Нито са курви. Нито пък са животни за „цепене“. Сега ясно ли е? Ние, жените, не живеем постоянно в състояние на възбуда. Но ако се стигне дотам, не ни радва вниманието на груби мъжища като теб.

— Браво, момиче! — подвикна някой от задните чинове.

Морис запристъпва от крак на крак с безизразна физиономия, докато Джени продължаваше:

— Вие сте в моя клас само от две седмици — изрече тя, застанала пред него. — Поне веднъж дневно те моля да се въздържаш от употребата на обидни думи. Ако в тази класна стая не успея да те науча на алгебра, бих искала поне да те науча да уважаваш другите. Следващия път, ако се повтори подобна сцена, ако ме принуждаваш да губя времето на целия клас, за да те уча как да се държиш възпитано, ще те изгоня от училището. — Последните думи ги произнесе буквално до ухото на Морис Гейтс. — Присъствието ти тук е условието, за да те освободят от поправителното училище. Така че ако не искаш да си спечелиш билет право за там, ще седиш тихо на мястото си, ще си държиш устата затворена и ще пазиш за себе си коментарите си за по-висшия пол.

Джени се вгледа в очите му, видя омразата, стаена в тях, усети гнева му, задето го бе унизила пред съучениците му. Останалите хлапета се бояха от него. Без съмнение той беше един крайно раздразнителен и склонен към насилие младеж. В досието му в полицията бе записано, че го подозират за участие в няколко неразкрити убийства. Но в момента Джени не се безпокоеше за това. От нея се очакваше да обучава този клас. Да въведе ред. Дължеше го на останалите хлапета.

— Седни си — нареди тя.

За секунда-две Морис Гейтс остана прав, накрая сви рамене и седна.

Тишината в стаята продължи още десетина секунди.

— Обсъждаме какво е подходящото наказание за грабеж — продължи Джени, като отново се върна при стола си на катедрата. — Напомням ви, че ми върнаха часовника, така че в крайна сметка се отървах само с порязването по ръката и силната уплаха.

— Освен това сте цапардосали единия от тях.

— Да, така беше — призна Джени и закрачи малко по-самоуверено по пътеката между чиновете. — С дясната си ръка. — Няколко от кокалчетата на ръката й бяха подути и още я боляха при докосване.

Погледна към часовника. Девет и половина. Според програмата днес трябваше да преподава математика и английски. Урокът по математика бе пропаднал. Надяваше се все пак да спаси поне часа по английски. През миналия час бе прочела на класа разказа „Най-опасната игра“ за един налудничав ловец, който оставяше гостите си да се изгубят и лутат из джунглата в неговото имение, докато той ги издебваше и убиваше един по един. В историята се съдържаха много метафори, от които учениците можеха да извлекат поуки, особено накрая, когато „мъжът“ получаваше заслуженото си наказание.

— Двадесет години! — провикна се някой. — В Синг Синг!

— Не, и десет му стигат, ама без право на отпуск.

— Десет години? — попита Джени. — Само за това, че е откраднал един часовник и е порязал някого? Не смятате ли, момчета, че това е прекалено сурово?

— По дяволите, не! — намеси се Морис Гейтс. — Че как иначе ще се научат на ред?

— Извинявай, Морис, искаш ли да кажеш нещо?

Едрият тийнейджър кимна.

— На тези типове трябва да се даде урок — започна той, вперил пронизващ поглед в Джени. — Трябва да сте безпощадна. Без капка милост. Ясно ли е? Освен ако не искате някоя нощ да ви нападнат в дома ви. Те са достатъчно луди, та могат и да ви накълцат както си спите в кревата. Ама ще речете, че вратата е заключена. Е, това пък хич няма да ги спре. Ще вземат да нахълтат вътре и ще покажат на какво са способни лошите момчета. Тъй че внимавайте. Не привличайте вниманието им. И се погрижете за себе си. Сигурно спите сама. Ама те, кат’ нахълтат вътре, добре ще ви наредят. Не съм ли прав, госпожице Данс? Как ще се справите тогаз?

Джени издържа на втренчения му поглед, като в същото време се питаше обаче как би се справила, ако той се опита да я нападне. Да не си посмял да се захващаш с мен, говореше погледът й. Мога сама да се грижа за себе си.

— Десет години — обади се Ектор и затропа с обувките си по пода.

След броени секунди вече целият клас повтаряше:

— Десет години! Десет години!

— Достатъчно! — извика Джени и плесна с ръце, за да въдвори тишина. Погледът й обходи лицата на всички ученици. За Ектор знаеше, че бе участвал в обира на една винарска изба в околността. А пък Лукреция бе „навлязла в живота“ още когато била само на дванадесет. Иначе повечето от тях бяха съвсем свестни хлапета. Е, не можеше да се каже, че бяха ангели, но тя се надяваше да успее да ги научи кое бе почтено и кое — не.

— Госпожице Данс?

— Да, Френки.

Френки Гонзалес пристъпи към нея и отпусна главата си на рамото й. Той бе нисък и мършав, но иначе много пъргав и жилав. Наричаха го „джуджето“ на класа, а той не се уморяваше да се прави на клоун.

— Госпожице Данс — повтори сериозно той. — Ще убия копелетата, ако ви докоснат.

Класът се развика още по-силно. Джени го потупа по главата и му каза да се върне на чина си.

— Благодаря ти, Френки, но мисля, че е малко крайно, да не говорим, че е незаконно.

Отиде до черната дъска. Искаше да напише списък на позволените наказания и да подтикне учениците да споделят мнението си за всяко от тях. А след това възнамеряваше да им даде за вкъщи какво да четат и какво да напишат в съчиненията си, които трябваше да бъдат посветени на престъпленията и наказанията.

Ала точно в този миг вратата на класната стая се отвори. На прага се появи един висок, слаб мъж с посивяла коса и загоряло лице.

— Госпожице Данс, мога ли да разменя с вас няколко думи? Ако обичате, елате навън.

Джени остави тебешира.

— Веднага ще се върна — обеща тя на класа и с усмивка излезе в коридора. — Предполагаше, че е полицай, който е дошъл да й съобщи нещо за някой от новите й ученици. — Да, какво мога да направя за вас?

Мъжът пристъпи към нея. Усмивката на лицето му се стопи.

— Ако искате някога отново да видите Томас Болдън жив — заяви той с глас, твърд като стомана, — веднага ще дойдете с мен.