Кристофър Райх
Клубът на патриотите (22)

21.

Томас Болдън се настани на задната седалка в таксито и притисна бузата си към студената метална рамка на вратата. Уличното движение, както винаги, беше много претоварено. Небето бе застинало като стоманеносив похлупак. Облаците образуваха плътна тъмна завеса над града. Таксито за пореден път спря рязко. Минувачите забързано прекосяваха мократа пешеходна пътека, без да престават да поглеждат тревожно към надвисналото сиво небе в очакване след първите колебливи снежинки да завали сняг.

Дясната ръка на Болдън още потръпваше конвулсивно като парализирана. „Престани“, мислено й заповяда той, ала треперенето не спря. Пое дълбоко дъх и я притисна отгоре с лявата си ръка, сетне се загледа през прозореца.

Всичко случило се досега му изглеждаше като поредица от ужасни грешки. Нападението, отвличането му, разпитът, нескопосаният опит да го убият. Искаше му се да заличи всичко. Гилфойл беше допуснал ужасна грешка. Толкова бе просто. Да, докато таксито напредваше едва-едва по Пето авеню, докато ръцете му не можеха да спрат да треперят, а очите го боляха, докато панталоните му още воняха на мазнината от онази кухня и на вчерашното шпиковано телешко, осъзна къде бе сбъркал. Нямаше значение дали той ще може да прости или да забрави. Те нито забравяха, нито прощаваха.

„Те“ го бяха проследили до работното му място.

„Те“ се бяха добрали до Даяна Чеймбърс.

„Те“ убиха Сол Уайс.

Нямаше значение дали той знаеше какво е това „Краун“ или дали познава човек на име Боби Стилман. Самият факт, че знаеше за тях, бе достатъчен.

„Те“ нямаше да отстъпят. Или поне не сега, каза си Болдън. Все още не.

Замисли се за Джени.

Ако днес жертвата им бе Даяна Чеймбърс, то утре можеше Джени да бъде следващата.

— Слушай — обади се той, като почука на плексигласовата преграда между задната седалка и мястото на шофьора, — закарай ме на Четиринадесета улица и Бродуей. До училището „Крафт Скул“. Ще ти дам двадесетачка, ако стигнеш за десет минути.