Кристофър Райх
Клубът на патриотите (18)

17.

Четиримата минаха покрай Болдън и нахлуха в кабинета му. Единият от двамата униформени мъже от охраната затвори вратата и застана с гръб към нея.

— Томи, моля те, седни на този стол — започна Майкъл Шиф, когото всички в офиса наричаха свойски Мики. Шиф бе административен директор на фирмата.

— Предпочитам да остана нрав, Мики. Какво става?

— Казах ти да седнеш. Твоите желания вече не интересуват нашата фирма.

— Моля те, Том — намеси се Сол Уайс. — Седни. Колкото по-скоро свършим, толкова по-добре.

— Разбира се, Сол. — Болдън се подчини и президентът на компанията го поведе към един от столовете, които обикновено бяха за гости. — Какво става?

— Всичко е свързано с теб, господинчо — заговори Шиф все така агресивно. — Всичко е заради твоите порочни пристрастия. За това, че си опетнил репутацията на една почтена институция и си посрамил човека, който ти даде шанс да се реализираш.

Административният директор на „Харингтън Уайс“ беше дребен и жилав мъж, който се гордееше с редовните си посещения в залата за фитнес, а кожата на лицето му бе с цвета на полиран дъб. Шиф беше господин Пълна осведоменост във фирмата, студенокръвен технократ, който бе надзиравал успешния пробив на „Харингтън Уайс“ на фондовия пазар. Верен на навиците си, той бе облечен в елегантен тъмносив костюм с дискретно райе, от ръкавите, на който се подаваха безупречно белите маншети на ризата му. Косата му бе червеникавокестенява. Болдън забеляза, че корените на космите му вече са посивели. Явно седмицата му е била доста натоварена.

— Мисля, че чух достатъчно — рече Томас. — Никога не съм направил нещо, с което да навредя на „Харингтън Уайс“. — Извърна се към Сол Уайс. — За какво говори той?

Пред кабинета се бе насъбрала тълпа. Секретарки, асистентки и изпълнителни директори, оживено коментиращи, оформящи полукръг от възмутени наблюдатели. В самия център, с гордо вирната брадичка, стоеше Алтия.

— Томас, хм, възникна доста деликатна ситуация — започна Уайс с дрезгавия си баритон. — Тази сутрин ни се обади Даяна Чеймбърс, за да ни информира за недоразумението, възникнало помежду ви късно снощи.

— За какво недоразумение става дума? — запита Болдън.

— Тя те обвинява, че снощи си я нападнал в тоалетната, след като е отказала да прави орален секс с теб. Съжалявам, че се изразявам толкова грубо.

— Имаш ли навика, Том, да удряш жените, когато отказват да правят секс с теб? — нетърпеливо се намеси Шиф. — Да не би да си от онези страхливци, които се чувстват мъже само когато налагат волята си над слабия пол?

— Тя е казала… какво? — смаяно попита Болдън. — Също като него, Даяна Чеймбърс беше един от директорите в „Харингтън Уайс“. Беше хубава, сериозна блондинка, горда с дипломата си от „Йейл“, с дребна, но спортна фигура, с ослепително бели зъби и кафяви очи, които се разширяваха, когато се усмихваше. Работеше в дирекция „Капиталови пазари“, така че двамата често се виждаха. Отношенията им бяха като на добри колеги, но не и приятелски. — Това не е вярно. Нито дума. Снощи говорих с Даяна за не повече от две минути. И със сигурност не съм ходил с нея в мъжката тоалетна. Не съм искал да прави секс с мен, нито пък съм я удрял. Къде е тя? Не мога да повярвам, че е казала подобно нещо. Бих искал лично да говоря с нея.

— Боя се, че това не е възможно — рече Сол. — Тя е в болница.

— В болница?

— Вследствие на твоя удар е получила фрактура на очната кухина — осведоми го Шиф.

— Това са глупости — поклати глава Болдън, забил поглед в скута си.

— Бих искал да можех да ти повярвам, Том — заговори Уайс. — Но ние разполагаме с нейна писмена клетвена декларация за случилото се. Долу те чакат двама детективи, за да те отведат.

Шиф извади една снимка от жълтеникавокафяв плик и я подаде на Болдън.

— Направена е миналата нощ в женската травматология на „Докторе Хоспитъл“. Ще си направиш ли труда да ни обясниш?

Болдън огледа снимката. В близък план се виждаше лице на жена. Лявото й око представляваше ужасяваща моравочерна подутина. Нямаше съмнение, че бе Даяна Чеймбърс. Предположението… не, обвинението, че е причинил всичко това, го разяри. Гневът се надигна като огромна буца в гърлото му, задавяйки го.

— Не съм направил това. Господи, аз никога…

— Тя се кълне, че си го направил — прекъсна го Сол Уайс. — Какво мога да направя, Том? Ръцете ми са вързани. Ти познаваш Даяна. Тя е добро момиче. Не мога да си представя, че ще лъже, също както не мога да си представя, че ти си й причинил това.

— Но тя лъже — настоя Болдън.

— Това ще реши съдът — заяви Шиф. — А сега ще трябва да напуснеш този кабинет. Не чу ли какво ти заповяда Сол? Долу те чакат двама детективи, за да те отведат.

— Почакайте малко — каза Болдън. — Сол, миналата вечер бях на твоята маса. Както и Джени. Едва ли съм могъл да се отдалеча на повече от десетина крачки, толкова много хора се спираха, за да ме поздравят. Видя ли ме да разговарям с Даяна Чеймбърс?

— Виж, Томи, залата беше доста голяма — промърмори Уайс.

— Видя ли ме да говоря с нея? — настоя Болдън.

Уайс поклати глава и раздразнено изръмжа:

— Аз те харесвам, хлапе. Ти го знаеш. Но нямам друг избор, освен да повярвам на думите на Даяна. Ако са глупости, то тогава всички ще забравим за това. Но първо трябва да стигнем до дъното на тази история.

Болдън огледа насъбралите си, после изпусна една дълбока въздишка. Щом веднъж излезеше от този офис, никога повече нямаше да се върне. „Харингтън Уайс“ беше не само компания на белите. „Харингтън Уайс“ беше компания на богаташите. И най-дребното провинение бе достатъчно, за да те изхвърлят. След като веднъж тази история се разчуе, Болдън завинаги щеше да си остане човекът, пребил Даяна Чеймбърс. Никой повече нямаше да иска да прави бизнес с него. Дори само повдигането на подобно обвинение бе равносилно на професионална кастрация.

Сол бе този, който трябваше да вземе решение. Той бе шефът. Той бе дошъл от улицата. Разбираше как се чувства Болдън.

— Говори ли с нея? — попита го Болдън. — Лично тя ли ти го каза?

— Не. Не съм говорил с нея — отвърна Сол. — Адвокатите й се свързаха с фирмата. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ние взехме решение двамата с Даяна да излезете в платен отпуск, докато нещата се уталожат.

— Не мога да отсъствам точно сега — възрази Болдън. — Вече сме пред приключване на сделката с „Трендрайт“.

— Джейк Фланаган ще я поеме вместо теб.

Болдън преглътна. Космите на врата му настръхнаха. А неговата премия? И нея ли щеше да вземе Фланаган? Ставаше дума за най-голямата сделка в кариерата му.

— Това са глупости! — Той скочи от стола и размаха ръце във въздуха. — Пълни дивотии!

Шиф пристъпи напред, за да нанесе последния удар.

— Адвокатите на госпожица Чеймбърс ни уведомиха, че тя ще повдигне обвинение срещу теб и срещу фирмата. Не само за случилото се миналата нощ, но и за твои предишни прояви на насилие, станали в този кабинет.

— Това е някаква грешка. — Погледът на Болдън трескаво обходи помещението, сякаш отговорът можеше да се крие в книгите и документите наоколо. — Даяна сигурно прикрива някого.

— Няма никаква грешка — заяви Сол. — Внезапно лицето му придоби отегчено и раздразнено изражение и Болдън разбра, че е против него. — Виж, Томи, нека не усложняваме нещата. Мики е говорил с отдела за жертви на сексуално насилие към полицейското управление и ги е убедил да не те арестуват на работното ти място.

— Да ме арестуват? За какво? Вече ти казах, че нищо не съм направил.

— Ако просто си събереш нещата и слезеш долу…

— Няма да сляза долу, нито ще отида някъде другаде — възрази Болдън. — Не знам какво става… нито защо Даяна е отправила тези налудничави обвинения, но няма да стоя тук безпомощно и да търпя всичко това. Всички вие ме познавате от шест години. Спомнете си за работата, която съм свършил за фирмата, както и в клуба. Не съм някакво животно. — Но когато погледна към двамата мъже, имаше чувството, че се е изправил пред каменна стена. — Имате думата ми, че не съм докосвал Даяна Чеймбърс.

— Томи, разполагаме с писмата — каза Уайс. — Любовните признания, които двамата с Даяна сте си разменяли чрез имейли.

— Никакви имейли не сме си писали — отрече Болдън. — Никога през живота си не съм писал любовен имейл на Даяна Чеймбърс.

Уайс поклати скептично глава и сви недоволно устни.

— Както казах, Том, ние притежаваме записи от твоята кореспонденция.

— Това не е възможно.

През цялото време Шиф държеше свитък с листа, който въртеше в ръцете си. Сега го подаде на Болдън.

— Отричаш ли, че си писал това?

Погледът на Болдън пробяга по имейлите. Приличаше на сценарий за сапунена опера. „Обичам те. Нуждая се от теб“. „Хайде да се чукаме в тоалетната“. Все неща, каквито биха си разменили двама влюбени млади егоцентрични банкери.

— Познавам софтуера, който фирмата използва — каза той. — Регистрира се всеки знак, излязъл от клавиатурата. Ако съм писал всичко това от моя компютър, програмата ще го регистрира. По часове и дати, с всички подробности. Покажете ми записите.

— Съществуват различни начини… — обади се Шиф.

— Повикайте експерт още сега. — Болдън пристъпи към Сол Уайс. — Някой, който ще вземе диска от моя компютър и ще разбере кой е проникнал в него. По този начин ще добием представа кой е замислил тази… тази постановка. Хайде, Сол. Спри всичко това. Някой ме е натопил…

— Кой? — грубо го прекъсна Шиф. — Отговори ми на този въпрос. Кой го е направил? Кой е обезобразил лицето на Даяна? Кой е написал всичките тези имейли? Хайде, давай!

Болдън не бе сигурен как да формулира подозренията си. Откъде да започне… Какво да каже…

Разбра, че в този миг изгуби играта. Лицето на Уайс потъмня. Шиф смръщи вежди. Болдън бе изпуснал шанса си. Сякаш температурата в стаята спадна с десет градуса.

— Никой не е ровил в компютъра ти — процеди Шиф. — Знаем, че си имал тайна любовна връзка с Даяна Чеймбърс. Пийнал си две-три питиета, кръвта ти е кипнала и си я замъкнал в тоалетната. Тя не е откликнала на желанията ти, така че си я ударил. — Извърна се към Сол Уайс. — Хайде, достатъчно време изгубихме тук. Вече няма никакво значение какво ще каже той. Всички сме прецакани. Тази история ще свърши в съда и репутацията на фирмата ще бъде непоправимо опетнена.

Уайс отпусна ръка върху рамото на Болдън.

— Виж, Том, за съжаление всичко, което каза Мики, е истина. Ще бъде повдигнато обвинение в престъпление срещу теб и фирмата. Лично аз ще ти бъда благодарен, ако позволиш двамата джентълмени да те изведат от фоайето.

Болдън погледна към двамата от охраната и едва сега осъзна, че не ги познава. Той, Томас Болдън, който обикновено разговаряше със служителите, знаеше имената им, както и по нещо за всеки от тях, никога през живота си не бе виждал тези двама мъжаги. Те със сигурност не приличаха на типичните служители от фирмата. Не изглеждаха склонни към любезничене, нито бяха особено дружелюбни. Явно нямаха проблеми с теглото и зрението, нито със зъбите. Тези приятелчета бяха атлетични и в отлична форма. Също като Вълка и Ирландеца, бяха добре тренирани и много способни.

— Кои са тези? Не ги познавам.

— Хайде, сър — обади се единият от мъжагите и протегна ръка. — Да минем оттук.

Болдън се отдръпна. Едва сега осъзна, че цялото това представление бе продължение на събитията от миналата нощ. Гилфойл не бе приключил с него. Болдън отстъпи назад. Внезапно започна да разбира какъв бе смисълът на случилото се снощи. Нападението и грабежът, пътуването до Харлем, настойчивият разпит относно хора и неща, за които той нямаше никаква представа. Посочи бузата си, настоявайки да я погледнат отблизо.

— Това е обгаряне от барут. Някой се опита да ме убие. Ето за какво е всичко това. Става дума за нещо, наречено „Краун“. За някакъв тип, за когото никога не съм чувал. Накарайте ги да си покажат гърдите — разпалено настоя Томас и се промуши покрай Шиф, насочвайки се към двамата униформени охранители. — Те имат татуировки във вид на мускет. Убедете се сами.

— Сол Уайс се вкопчи в рамото на Болдън.

— Томи, успокой се. Овладей се. Ние те слушаме.

— Не, не ме слушате. — Болдън се извъртя и отблъсна ръката на Уайс. — Не чухте нито дума от това, което ви казах. Вече сте взели решение, но грешите.

Нямаше намерение да бъде агресивен, но Уайс някак си изгуби равновесие и политна към пода. Шестдесет и осем годишният президент, един от последните почтени бизнесмени на Уолстрийт, нададе жалостив вик и се търкулна към ъгъла. Един милиардер бе нападнат от един изпаднал в истерия директор. Един жесток и неуравновесен престъпник бе вдигнал ръка срещу главата на фирмата.

Болдън коленичи, за да помогне на Сол Уайс да се изправи на крака. Мики Шиф го изблъска и подаде ръка на падналия президент.

Един милиардер бе нападнат!

— По дяволите! — извика Шиф през рамо. — Изведете Болдън оттук. Веднага!

Един от двамата охранители, този, който бе говорил, разкопча кобура си и извади пистолета.

— Господине! Сега ще дойдете ли с нас?

До този момент Болдън бе успял да контролира чувствата си. Ала само един поглед към пистолета промени всичко. Веднъж вече бяха пропуснали. Втори път нямаше да пропуснат. Снощи се бе отървал като по чудо. Никой не бе очаквал той да оцелее. Но сега цялото това предимство, на което се бе осланял, се бе изпарило. Беше сигурен, че мъжете, които го очакваха долу, не са от полицията и че всичко това нямаше нищо общо с нападението срещу някаква жена. Нищо не става случайно. Всичко беше нагласено. И в този миг миналото отново оживя: недоверието му към властта, необузданата му жестокост, натрапчивата му параноя и най-важното — инстинктът за оцеляване, на който животът го бе научил.

Мики Шиф стоеше до него. Болдън го сграбчи за раменете и го тласна към мъжа с пистолета. Вървеше след него, без да сваля ръка от гърба му, поставяйки мъжа между Шиф и стената.

— Престани, Томи. Не! — изкрещя Сол Уайс.

Дулото на пистолета се вдигна високо, а охраната се опитваше да се промъкне покрай Шиф. Болдън удари протегнатата ръка. Пистолетът падна на пода.

Вторият охранител се опитваше да извади оръжието си.

Болдън изблъска Шиф настрани, наведе се и взе пистолета от пода. В този миг Сол Уайс се втурна напред.

— Приберете оръжията си! — извика той, размахвайки ръце. — Това е Томи Болдън. Няма да го допусна. Няма.

— Пистолетът! — изрева първият охранител.

— Хвърли оръжието! — кресна вторият от охраната и вдигна пистолета си.

— Спрете! Всички вие! — извика Сол Уайс.

И тогава, сред цялата суматоха, проехтя изстрел.

Яркочервена кръв плисна върху прозореца.

Сол Уайс бавно се извърна. За миг остана прав, треперещ, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо. В гърлото му се надигна гъргорене, а очите му се замъглиха.

— Сол! — простена Болдън.

Уайс се свлече на пода. Малка струйка кръв се процеждаше от дупката в средата на челото му.