Кристофър Райх
Клубът на патриотите (17)

16.

Пет етажа под замръзналата земя на щата Вирджиния, Гилфойл прослушваше записа от телефонния разговор между Томас Болдън и Дженифър Данс, който бе засечен от подслушвателната уредба в шест часа тази сутрин.

— Не отивай днес — започна жената. — Аз също ще си взема почивен ден. И ще отидем на нашето място. Ще направя тъй, че да се убедиш, че си струва, приятелю.

— Не, не, не мога да си позволя да отсъствам — обясни й той. Въпреки усилието си не успя да прикрие добре нервната нотка в интонацията си.

— Имам нужда от теб! — умоляващо продължи тя и отново смени тона си. — Хайде, зарежи всичко и ела. Веднага!

— Джен, нима не разбираш? Това е много голяма сделка. Хората ще дойдат чак от Вашингтон. Няма начин да отсъствам.

Джени въздъхна.

— Добре тогава, ще се видим на обяд — примири се тя. — И аз имам да ти казвам нещо.

— Няма ли поне да ми подскажеш за какво се отнася?

— За нищо на света. Но искам да те предупредя: застрашен си от опасността след това най-безмилостно да те отвлека.

— Ако нещата с „Джеферсън Партнерс“ се уредят, може би ще ти позволя. Значи ще се видим на обяд. Точно в дванадесет.

— На обичайното място?

— На обичайното място — потвърди Томас. — А ти как си? Как е ръката ти? За щастие си се разминала само с десет шева.

— Ама ти откъде научи?

Това бе краят на записа.

Гилфойл бе седнал зад своето бюро от неръждаема стомана на горния етаж в командния център на Организацията. Помещението имаше размери на университетска аула, от онези, в които се четат лекциите в колежите. Осветлението бе слабо, само с умерена синкава светлина. Многобройният технически персонал дежуреше пред големи компютърни екрани на трите съседни етажа. Всички до един бяха мъже. Всички притежаваха дипломи по компютърни науки, по електроинженерство или от други сродни области на науката от най-елитните университети в страната. И всички доскоро бяха работили за такива водещи в електрониката компании като „Бел Лаборатърис“, „Люсънт“, „Майкрософт“ или във фирми с еквивалентен статут, преди да се присъединят накрая към Организацията. Съответно и заплащането им бе подобаващо високо и по-щедро. Сегашната им работа им приличаше по-скоро на забавление, а не на крайно сериозна и отговорна дейност, понеже ги въодушевяваха невероятно и неочаквано разкрилите се пред тях възможности да се посветят на пионерни разработки в тази едва прохождаща област — най-усъвършенстваната и същевременно най-секретната софтуерна система в историята на човечеството.

Климатичната инсталация бе причината за лекото потръпване на металния под. Навън можеше да е горещо дори до тридесет градуса, ала тук се поддържаше стриктно оптимална температура, задължителна за помещение, наблъскано с толкова много и толкова мощни компютри.

— Искаш отново да прослушаш записа? — попита го Хувър, един от техниците, дежурещи пред съседния екран.

— Благодаря ти, Хувър, но мисля, че това ми бе достатъчно. — Гилфойл потропа с пръсти по бюрото, без да откъсва поглед от листа с грубата скица, намерена в апартамента на Болдън. Въздъхна и неохотно призна, че господин Пендълтън имаше право. Може би машината знаеше по-добре от него. На стената насреща имаше три големи екрана. Върху единия се виждаше картата на Манхатън. Мигането през равни интервали оформяше очертанията на камбана в долния край на картата. През определени моменти тези светлини се преместваха по маркираните улици, така че изображението приличаше на електронна игра. Под всяка от светлините мигаше надпис с една от следните трибуквени комбинации: RBX. ENJ. WRR^[1]. Това бяха графични изображения, показващи къде в този момент се намираха тримата му сътрудници. Локализирането им се осъществяваше чрез имплантираните в ръцете им чипове от ново поколение Ар Еф Ай Ди^[2]. Освен името на своя приносител тези чипове помнеха неговата кръвна група и медицински сведения за неговия организъм.

Сред цялата тази пъстроцветна картина отчетливо се забелязваше мигащата в средата червена лампа.

Интересуваше го проблясващата светлина на ъгъла на Тридесет и седма улица и Пето авеню. Светлината подскачаше напосоки от пресечка на пресечка, сетне изчезна за миг, за да се появи само след няколко секунди на следващата. Множеството небостъргачи в комбинация със силните смущения от десетките хиляди клетъчни телефони в Манхатън затрудняваха проследяването на слабите GPS сигнали, излъчвани от клетъчен телефон или в случая с Томас Болдън — от електронния му бележник „Блекбери“.

Обичайното място.

— Господин Хувър. Донесете ми, ако обичате, разпечатка от трансакциите по кредитните карти на Томас Болдън през последните два месеца.

— Всичките ли? Той има „Виза“, „Мастъркард“ и две карти на „Американ Експрес“ — една лична и една на корпорацията.

— Без корпоративните на „Американ Експрес“. Не ни интересуват служебните му разходи. — За краткото време, през което проучваше Томас Болдън, Гилфойл го бе определил като изключително почтен индивид. Не беше от онези, които ще заведат гаджето си на обяд за сметка на компанията.

— Какво по-точно търсим? — попита Хувър.

— Съсредоточи се върху всички ресторанти в Ню Йорк южно от Четиридесет и осма улица. В интервала от единадесет сутринта до два следобед.

Въпреки че в командната зала температурата беше 20 градуса, на Гилфойл му бе горещо и се чувстваше неспокоен. Извади носна кърпа от джоба и попи челото си. Няколко минути по-късно върху екрана се изписаха данните за всеки обяд на Болдън в центъра на Манхатън. Плащанията с кредитните му карти бяха дванадесет на брой — по-малко, отколкото Гилфойл бе очаквал — в десет различни ресторанта.

Преди десет години Организацията бе купила най-мощния компютър за данните по потребителските заеми: кредитни карти, ипотеки и заеми за автомобили. Макар че междувременно компанията бе продадена, бе инсталиран хитър „заден изход“ или по-скоро „вратичка“ във фирмения софтуер, позволяващ свободен достъп в реално време до данните на всички потребители.

— Да прегледаме данните от тегленията на Болдън от банкоматите. Ще ти бъда благодарен, ако ги изобразиш върху картата.

Измина една минута. Сините и червените светлини изчезнаха, заменени от проблясващи зелени светлини из целия долен Манхатън. Гилфойл веднага забеляза струпването им около Юниън Скуеър.

— Покажи ми всички ресторанти около Юниън Скуеър.

В периметъра на Юниън Скуеър парк се появиха шест светлини.

— Използвал ли е Болдън кредитната си карта, за да плаща обяд в някои от тези ресторанти? — попита Гилфойл.

— Не.

— Продължавай да търсиш. Провери всичките му телефонни разговори, откакто започнахме следенето, както и имейлите му. Провери всички уебадреси, с които най-често се е свързвал.

Хувър се намръщи.

— Това ще отнеме известно време.

— Постарай се да го съкратиш. След три часа той ще обядва с госпожица Данс и ние трябва да сме там.

* * *

Когато новината за смъртта на Сол Уайс и още по-важно — за бягството на Томас — стигна до него, Гилфойл тъкмо преглеждаше досието на Болдън, за да разбере защо Цербер го бе определил като престъпник от четвърта категория. Цербер беше кучето пазач на Организацията — паралелно свързан свръхмощен компютър, програмиран да търси ключови признаци, определящи потенциалната заплаха в конкретен случай. Данните се взимаха от записани телефонни разговори, самолетни билети, застрахователни сведения, кредитни карти, ежедневни покупки, извлечения от банкови сметки, имена на компаниите, с които работи лицето, както и всякаква друга важна информация. С една дума — всичко, което съществуваше официално за конкретната личност.

С течение на годините Организацията бе купила няколко компании, действащи активно в тези области. И макар че тя се ръководеше от принципа да ги преструктурира, за да ги продаде по-бързо и с повече печалба, се полагаха всички усилия, за да се осигури постоянен достъп до базите данни на тези компании. Едва след 11 септември 2001 г. по настояване на правителството Организацията започна да прилага обща стратегия за всички компании.

След терористичните атаки срещу Световния търговски център и сградата на Пентагона Министерството на отбраната на САЩ създаде Информационна служба за предотвратяване на заплахи, която да разработи мрежа от свързани помежду си компютърни системи в помощ на разузнаването при прогнозирането и предотвратяването на терористични акции. Програмата официално бе наречена „Тотално информационно следене“, но след като в обществото се надигна негодувание срещу намесата на правителството в частния живот на гражданите и след обвиненията в създаване на Биг Брадър, или всевиждаща и всезнаеща държава като описаната от Оруел, името бе сменено на „Информационна служба за следене на терористи“. Мотото обаче остана същото: Scientia est Potentia. „Знанието е сила“.

Информационната служба за следене на терористи представляваше съвкупност от най-модерни технологии, създадени, за да се подпомогнат по законен път властите в проследяването на терористите из цялото земно кълбо и с голяма точност да се прогнозират вероятните им бъдещи мишени. Обработка на данни, телекомуникационно следене, оценка на информацията и установяване на връзки, софтуер за компютърно разпознаване — всичко това бе само част от използваните инструменти. Надигналият се вой на защитниците на гражданските права накара правителството да преустанови програмата. Организацията предложи помощта си да я възстанови. Тайно, естествено. Всички бяха единодушни, че никой не е по-подходящ за целта. Правителството се съгласи.

Резултатът беше Цербер — по името на злото триглаво куче, пазещо вратите на Подземното царство на Хадес в древногръцката митология. Макар че проектът привидно бе под контрола на правителството, Организацията си бе подсигурила собствен портал за достъп до системата в случаите, когато това се налагаше. Докато заплахите за Съединените щати идваха предимно отвън, за Организацията съществуваха вътрешни източници на заплахи, които тя трябваше да следи. Отговорът на обвиненията, че Организацията използва Цербер за нарушаване на гражданските права за неприкосновеност на личния живот на средния американец, беше, че всичко това са пълни глупости. В името на един по-добър и спокоен живот на мнозинството винаги трябваше да съществува едно добре информирано малцинство.

Оценката за Томас Болдън като заплаха се базираше на четири признака за враждебност. Трите от тях означаваха „положителен“ резултат, тоест че обектът е източник на потенциална заплаха. Ако признаците бяха четири, това означаваше незабавно установяване на електронно наблюдение. При пет признака се препоръчваше незабавна интервенция, като копие от тази оценка се препращаше автоматично на Групата за вземане на решения.

Гилфойл бе проверил всички признаци. Първият бе вследствие на един телефонен разговор между Болдън и един негов бизнеспартньор. Вторият бе свързан с един имейл, който той бе изпратил на свой приятел от друга инвестиционна банка. Третият се базираше на сканирането на твърдия диск на компютъра му. Четвъртият бе докладът му до Сол Уайс, в който Болдън очертаваше инвестиционната политика на „Харингтън Уайс“.

С жълто бяха подчертани ключовите думи, използвани от Болдън и привлекли вниманието на Цербер: Недоверие. Конспирация. Незаконни операции. „Трендрайт“. Антиправителствени. Монополистични. А също и „Краун“. Процесът се наричаше „извличане на доказателства“ и се свеждаше до откриването на ключови понятия, замаскирани в различни източници на информация, които накрая трябваше да бъдат обобщени.

Докато анализираше поотделно всеки признак и го разглеждаше в съответния контекст, Гилфойл стигна до извода, че Цербер е допуснал грешка в анализа си. В случаите, при които Болдън е използвал тези ключови думи пряко или косвено свързани с името на Организацията, Цербер си бе вадил неверни заключения за наличието на надвиснала заплаха. В края на краищата пък това бе само една компютърна програма. Много мощна, разбира се. Но не можеше от нея да се очаква да предотвратява грешките, допуснати от нейните програмисти. Или поне на този етап на развитие на софтуера.

Но последният признак накара Гилфойл да се замисли. Ставаше дума за изводите на програмата, базиращи се на сведенията от сметките за телефонните разговори на Болдън. Преди една седмица три последователни вечери Томас Болдън бе звънял от дома си до едно имение в Ню Джърси, което впоследствие бе идентифицирано като собственост на Боби Стилман. Гилфойл за втори път провери тези данни. Нямаше съмнение, че този Стилман е обитавал това имение точно през този период. Ала въпреки това Гилфойл бе уверен, че Томас Болдън не го бе излъгал. Очевидно той не познаваше Боби Стилман. Нито пък имаше някаква представа за това какво се криеше зад названието „Краун“.

За щастие Гилфойл бе надарен със способността да надушва неволно допусканите неточности не само в намеренията на дадена личност, независимо дали ставаше дума за добронамерени или за враждебни намерения, но и да схваща много бързо дали човекът срещу него лъже, или говори истината. Винаги, още от началото на всеки разпит, му ставаше ясно дали събеседникът му бе склонен да прикрива дори и част от истината, но тази негова толкова ценна способност започна да се усъвършенства едва след втората година, откакто служеше като полицай в Олбани, столицата на щата Ню Йорк. От този период нататък той все повече се доверяваше на своя усет и дори го бе усъвършенствал в завидно умение.

Конкретно в онзи ден с неговия партньор по дежурство патрулираха с полицейската кола през Пайнуд, за да отчетат после, че са извършили обичайната обиколка из квартала, когато внезапно забелязаха един бездомник, облечен в шлифер цвят каки, клин и военни боти, да се клатушка по тротоара. От известно време в квартала се бяха насъбрали доста оплаквания от някакъв тип, който се нахвърлил върху една жена, докато разхождала кучето си. Описанието му съответстваше на външността на този скитник. Двамата полицаи, щом го настигнаха, спуснаха стъклото на вратата и го попитаха за името му. Отначало непознатият въобще не им обърна внимание. Като повечето бездомници той имаше вид на психопат, още повече че непрекъснато си мърмореше нещо под носа. Косата му беше дълга и чорлава, а брадата му — сплъстена и гъста. Той продължи напред, като само ги удостояваше с по някой разтревожен поглед. Но нямаше никакви признаци, че бе въоръжен или че имаше враждебни намерения. Дотогава въобще не бе се стигало до инциденти в квартала и бе немислимо да се допусне, че някакви улични скитници ще нападат полицаи в Олбани. Все пак Олбани не можеше да се сравнява с Ню Йорк.

Гилфойл, който в момента бе зад волана, извика на бездомника да спре. Накрая онзи наистина се спря. Партньорът му отвори лявата врата и го попита: „Какво правиш тук?“. „Имам нещо интересно, което искам да ви покажа, момчета“, изрече скитникът. Приближи се до колата, все още мърморейки нещо, навярно адресирано към невидимите за полицаите обитатели на неговия свят. Дори се усмихна леко. Повечето хора биха го възприели единствено като безвреден смахнат тип, от онези, които безцелно се шляят по улиците. Обаче още щом се вгледа в очите му, Гилфойл вече знаеше, че той се готви да застреля от упор двамата полицаи. Без да се колебае дори за секунда, Гилфойл, който тогава бе едва на двадесет и три, измъкна от кобура полицейския си револвер, дръпна партньора си назад към седалката и стреля два пъти в гърдите на бездомника. А щом той се свлече безжизнен на тротоара, шлиферът му се разтвори и пред смаяните очи на двамата полицаи се показа огнепръскачка. Дюзата й бе насочена през ръкава право към лявата му длан, а в дясната още стискаше запалка „Зипо“ При последвалите разпити на местните хора, които го бяха познавали, се установи, че скитникът веднъж писал в бележка до вестника на местната католическа мисия, в която се заканват да „засипе ченгетата с адския огън“.

Два месеца по-късно Гилфойл се отзова на сигнал за домашно насилие. Когато с партньора си пристигна на адреса, не завариха жената, която ги бе повикала. Полицаят се зае с разпита на съпруга й, който спокойно им обясни, че тя е излязла някъде да пийне нещо. Мъжът изглеждаше напълно спокоен и откровен, докато им обясняваше, че жена му се ядосала заради залаганията му на комар. Изпълнени с подозрения, Гилфойл и партньорът му претърсиха апартамента, обаче не откриха нито следа от присъствието на съпругата. Апартаментът бе почистен и подреден. Липсваха следи от борба, нямаше доказателства за нанасяне на тежки телесни повреди. Ала Гилфойл се доверяваше преди всичко на интуицията си, така че никой и нищо не бе в състояние да го разубеди, че този мъж не е убил съпругата си. Разбира се, не знаеше как точно е станало, нито защо, но краткият разпит го бе убедил в правотата на подозренията му. Дори не беше точно да се каже, че го подозираше. Той го знаеше.

Върна се при съпруга и застана съвсем близо до него — толкова близо, че виждаше само лицето му, но нищо зад него. Затова пък можеше да усети дъха му, да регистрира всяко потрепване на мускулите около устата, да се вгледа в кафявите очи със зелени точици. И точно тогава го запита къде е скрил трупа на жена си. Самообладанието на мъжа рухна като ствол на дърво, поразено от гръмотевица. Облян в сълзи, той ги поведе към килера до спалнята, където в един голям куфар бе натъпкал прегънатото безжизнено тяло на жена си, която бе удушил с голи ръце.

Мълвата за необикновената дарба на Гилфойл се разпространи мълниеносно. Скоро той бе повишен в детектив и му възложиха да разследва най-трудните за разкриване случаи. Пристигнаха психолози от университета във Вашингтон, за да изучават неговите необясними умения. Накараха го да изгледа безброй разпити с детектора на лъжата. Гилфойл винаги безпогрешно определяше кой лъже. После му показаха копия от циркулярните бюлетини на ФБР, озаглавени „Десетте най-търсени криминални престъпници в страната“, и той посочи кой от тях с какво престъпление е свързан. Екип от специалисти от Ди Ей Ар Пи Ей^[3] пристигна, за да поиска помощта му за нещо си, което наричаха „Проект Диоген“. Диоген бе онзи прочут грък, който обикалял къщите в древна Елада, осветявайки с фенера си лицето на всеки срещнат, търсейки истински честни хора. В продължение на много месеци те работиха с него, за да каталогизират таксономията на израженията по човешкото лице. Заедно провериха медицинските анализи и идентифицираха всяко отделно движение на лицевата мускулатура, които лицето на човека е способно да пресъздаде. Накрая ги групираха в 43 категории. Ала въпреки старанията им така й не успяха да предадат уменията му на други полицаи.

Човешкото лице е канава, върху която всеки от нас изобразява всяка своя мисъл, всяка своя емоция. Наистина някои признаци се появяват само мимолетно и бързо се скриват, докато други се задържат за по-дълго и позволяват да бъдат огледани по-старателно. Ако се вгледате отблизо в разпитвания от вас заподозрян, ще доловите присъствието на най-различни видове емоции. Гилфойл обаче, за разлика от повечето си колеги, бе способен да схваща всичките тези признаци почти мигновено и много бързо и безпогрешно да се ориентира за душевното състояние на човека срещу него. Той притежаваше тази дарба по рождение.

Затова бе сигурен, че Томас Болдън казва истината.

Ала щом вярваше в това, Гилфойл трябваше едновременно да повярва, че Цербер бе подал „фалшив сигнал за положителен резултат“, или казано по-просто, системата бе идентифицирала не този, когото трябваше. Той обаче нямаше право на грешки. Съществуваха регистрираните обаждания на Болдън до Стилман. Щом бе звънял на този номер, би трябвало да се познават.

Гилфойл опипа с пръсти скицата на мускета, нахвърляна от Томас Болдън. Мислено си припомняше всички детайли от срещата им. Отново се озова в онази стая на седемдесетия етаж на недостроената Хамилтън Тауър. Припомни си всяко потрепване по лицето на Болдън, всяко помръдване на устните му, посоката на погледите му. Накрая реши, че трябва още веднъж да се срещне с него. Измъчваше го смущаващото чувство, че за пръв път може би греши и Томас Болдън бе по-добрият. Никак не му харесваше да го правят на глупак.

* * *

— Хувър — извика той.

— Да, господин Гилфойл?

— Как върви?

— Бавно, сър. Налага се да проверим голям брой разговори.

— Побързай. Трябва да измъкнем нашите хора, преди той да е пристигнал.

Взе листа в лявата си ръка, сгъна го на четири и ловко го напъха в джоба си. Като момче бе посветил много часове на изкуството да стане магьосник. Постепенно ставаше все по-ловък и когато тренираше сам, се справяше майсторски дори с най-трудните номера, научени от другите илюзионисти. Обаче всички го преценяваха като неспособен за магьосник. Може би защото още от самото начало го преследваше един негов недостатък — не умееше да се усмихва приветливо. Затова хората предпочитаха да гледат не лицето му, а само ръцете му.