Кристофър Райх
Клубът на патриотите (16)

15.

— Необходим ми е списък на всички компании, купени и продадени от моите клиенти през последните двадесет години — заяви Болдън, след като Алтия се настани в стола пред бюрото му.

— Искаш… какво?

— Списък на компаниите, които моите клиенти са купили и продали. Тази информация може да се намери в бележките към техните оферти. Въпрос на време е да ги преровиш и да препишеш тези данни.

— Но защо се обръщаш към мен? Нали имаш сътрудници? Защо не повикаш някое от онези млади момчета, които обичат да работят по-усърдно дори и от теб?

— Бих искал ти да го свършиш.

— Съжалявам, Том, но цялата ми сутрин вече е заета. Първо ще трябва да се занимавам с три от твоите пространни отчети за разходите, а после…

— Алтия! — Избухна толкова внезапно, че въобще не успя да се удържи. Просто му се изплъзна от устата. — Направи го. Моля те.

Алтия кимна, но той видя, че е сърдита.

Също като половината от секретарките в офиса, тя беше самотна майка, принудена да се труди по десет часа дневно, за да може да осигури по-добър живот за сина си. Родена бе в Сейнт Бартс^[1] и говореше отлично френски, а испански владееше дотолкова, че да може да ругае чистачките латиноамериканки, когато не подреждаха както трябва бюрото на Болдън. Без обувки беше висока само метър и петдесет и три, но това не й пречеше да прилича на кралица, докато прекосяваше коридорите в офиса. Беше крайно арогантна, високомерна и много темпераментна. Но умът й беше като бръснач, бе ефективна и лоялна. В един съвършен свят тя би постъпила в някой университет, за да излезе оттам с отлична диплома.

— Започни с „Халоран“, след което трябва да продължиш с „Атлантик Ориентъл“ и „Джеферсън Партнерс“. Намери бележките по офертите за всеки фонд, който тези компании са учредили. Отзад, в приложенията, е списъкът на всичките им предишни трансакции. Там трябва да е записано името на всяка купена от тях компания, както и колко са платили за нея, за колко после са я продали и колко процента от цената са върнали на инвеститорите. Интересувам се преди всичко от имената на тези компании и от техния основен бизнес.

— Всъщност какво точно търсиш?

— Ще знам, когато го видя.

— Но ако ми обясниш по-конкретно, това много ще ме улесни.

Болдън се наведе напред над бюрото си.

— Просто направи това, което ти казах. По-късно всичко ще ти обясня.

Алтия завъртя очи и въздъхна. В гърдите й отново се надигна раздразнение. Стана и отвори вратата.

— Мястото за срещата ти с „Джеферсън Партнерс“ е преместено в конферентната зала на четиридесет и втория етаж. В осем часа — рече, преди да излезе.

— Кой го потвърди?

— От „Джеферсън Партнерс“ — Франклин Стъбс и онази, „графинята“, Никол Симонет.

— Твоята любимка? — усмихна се Болдън.

— Жалко, че не е толкова хубава, колкото е звучно името й. Това създание явно по рождение си е било грозно.

— Бъди по-милостива към нея, Алтия — рече Болдън.

— Аз да бъда по-милостива, така ли? А ти знаеш ли откъде е тя? От Бейън, Ню Джърси. И на всичкото отгоре си въобразява, че може да говори френски по-добре от мен!

— Явно разполагаш с отлична шпионска мрежа. Не искам и да мисля какво можеш да изровиш, ако решиш да се заловиш с мен — промърмори Болдън, докато тършуваше из папките върху бюрото си. — Има ли още нещо за днес?

— Среща с финансовия комитет в десет. Интервю с онова момче от Харвард в единадесет. Конференция с Уайтстоун в единадесет и половина. Обяд с господин Шпрехер в дванадесет. А после…

— Обади му се и прехвърли обяда за друг ден. Имам други планове.

Алтия вдигна поглед от бележника си.

— Не можеш да пропуснеш обяда с господин Шпрехер — заяви тя с абсолютно сериозен, нетърпящ възражения тон. — Никой не може да си позволи да пренебрегва шефа на комитета по компенсациите само две седмици преди раздаването на премиите.

— За днес съм обещал на Джени да я заведа на обяд.

— Няма да стане. Този ангажимент е записан в графика ти още преди месец. Той е запазил маса в „Ле Сирк“ и е наредил на Марта да отмени всичко от програмата му за следобеда до четири, а после, за шест часа, е записан за масаж в клуба си. Очевидно възнамерява да си прекара добре.

Болдън нетърпеливо потропа по бюрото си. Явно нямаше как да се отърве от този делови обяд. Цялата работа бе там, че не той определяше премиите на Алтия. Така че ако не отидеше на този обяд с господин Шпрехер, тя никога нямаше да му го прости.

— Добре — примирено въздъхна той и погледна часовника си. Джени точно сега влизаше в час. Щеше да може да й се обади чак след един час, когато ще има почивка. — Напомни ми да позвъня на Джени, когато изляза от срещата с „Джеферсън Партнерс“.

Алтия все още клатеше глава, когато напусна кабинета му.

— О, да, Томи — провикна се тя, докато прекрачваше прага. — Щях да забравя. Имаш нещо на бузата. Може би се е залепило някакво късче хартия или нещо подобно. Ще намокря една салфетка и ще дойда да го почистя. Трябва да си имал наистина тежка нощ.

Болдън пое дълбоко дъх и извади от джоба си листа хартия, върху който бе скицирал онази татуировка. Написа под скицата думите „Краун“ и „Боби Стилман“, а после сгъна листа и пак го прибра в джоба си.

Крайно време бе да престане да мисли само за това, което го бе сполетяло тази нощ, и да се потопи изцяло в работата си.

— Алтия! — провикна се Томас. — Довечера трябва да отлетя за Вашингтон за онзи обяд с „Джеферсън Партнерс“. Може ли пак да провериш подробностите за полета? В колко часа трябва да тръгна оттук?

Докато събираше материалите за срещата, той огледа кабинета си. Не беше голям, може би само пет на три метра, едно от петте подобни помещения от тази страна на четиридесет и втория етаж. Един от прозорците гледаше към Стоун стрийт, а другият — право към отсрещната административна сграда. Ако долепеше бузата си до стъклото, можеше да види и очертанията на Ийст Ривър. По лавиците бе подредил няколко от снимките си с Джени, както и от младежкия клуб. Имаше и снимка с Джеремая Маккорли, който скоро щеше да завърши обучението си в Масачузетския технологичен институт. Преди два дни Болдън бе узнал, че Маккорли вече е получил предложение за бъдеща работа към университета „Калтех“ в Пасадена. Имаше и снимка с Тоби Матюс, който играеше бейзбол в университета в Остин, Тексас. Както и с Марк Рузвелт, който по-късно завърши дипломатическата школа в Джорджтаун — най-доброто виеше училище от този вид в целия свят. Никак не бе зле за банда осиновени хлапета, и то от Харлем. Той поддържаше връзка с всеки от тях, разменяха си имейли, изпращаха си пощенски картички, уреждаха си срещи по празниците.

Имаше и още една снимка на Болдън — с един, с когото вече не поддържаше връзка. Дариъс Фел. Шампион по шах. Финалист за щата Ню Йорк в националната футболна лига, обаче по-късно той се бе сдобил с незавидната слава на наркопласьор, закоравял престъпник и член на криминална банда. Дариъс бе един от тези, с които му се наложи да се раздели. Но все още продължаваше да се прави на храбрец. Болдън му даваше най-много една година, преди да попадне зад решетките. Или в моргата.

А колкото до текущите бизнес задачи… „Джеферсън Партнерс“… „Трендрайт Корпорейшън“… сделка за пет милиарда долара. Така че най-добре ще е да се съсредоточиш добре, Болдън.

Взе копието от офертата за пределните цени на сделката. Внушителен документ, дебел цели пет сантиметра. На корицата бе изписано кодово име, което бе стандартна практика при сделки, касаещи публично търгувани компании. Компанията, играеща ролята на мишена, бе „Трендрайт Корпорейшън“ — втората в национален мащаб за обработка на данни за консуматорите на всякакви стоки. В нея се съхраняваха статистически сведения за повече от един милиард записи дневно. Когато някой си купуваше кола, „Трендрайт Корпорейшън“ научаваше за това. Когато друг си купуваше къща, „Трендрайт Корпорейшън“ също регистрираше, и то подробно, тази сделка в архивите си. Всички фигурираха там: получателите на обезщетения по застрахователните си полици, длъжници с просрочени падежи на дълговете си по кредитните си карти. Бизнесът на „Трендрайт Корпорейшън“ се базираше върху това да знае колкото може повече за колкото бе възможно повече хора; по-конкретно се интересуваха да разберат твоето име, възраст, номер на социалната осигуровка, годишния доход, местоработата, промените в заплатата в течение на много години назад, актовете за пътни произшествия и нарушения, криминалното досие, плюс още няколко позиции, запълвани с други лични данни. Всяка личност, регистрирана в базите с данни на отделните компании — което означаваше около деветдесет и осем процента от всичките американци, — беше класифицирана в някоя от седемдесетте категории, сред които можеха да се срещнат такива любопитни класификации като „самотни градски обитатели“, „женени с две деца, които са подали документи за развод“ и „лесно възбудими старци“.

„Трендрайт Корпорейшън“ печелеше, като продаваше цялата тази информация на своите клиенти, сред които фигурираха девет от водещите в страната компании за кредитни карти, почти всички основни банки, застрахователни компании и автомобилни производители, продаващи коли на изплащане. Напоследък към клиентелата се присъедини дори и федералното правителство, което започна да използва базите с данни на „Трендрайт Корпорейшън“ в помощ на своите компютърни системи за профилиране на личности. Използваха тази информация дори и за проверки на пътниците по авиолиниите. В резултат на всичко това „Трендрайт Корпорейшън“ печелеше по три милиарда долара годишно под формата на съкровищни бонове и още четиристотин милиона долара чиста печалба.

Тази сделка бе изцяло негово дело, негово постижение. Нали той бе предложил идеята за нея. Именно той се бе свързал с компанията. Той бе убедил „Джеферсън Партнерс“. И пак той бе надзиравал последвалите събития, особено процедурите по финансирането. Всичко бе подготвил. Хонорарите за „Харингтън Уайс“ се очакваше да достигнат някъде към сто милиона долара. Това щеше да бъде първият му голям удар.

Р. П. Реални пари. При това страхотно много.

Но внезапно видя посивялата лъвска грива на Сол Уайс да се задава откъм далечния край на коридора. Облечен бе в двуредното си тъмносиньо сако, а от джобчето му се подаваше копринена кърпичка. Размахваше в ръка незапалената си пура. Край него, също толкова припряно, крачеше Майкъл Шиф, административният директор на фирмата.

— Алтия! — отново се провикна Болдън. — Какво стана с проверката на часовете за полетите?

Надникна навън през вратата на кабинета си и я видя седнала зад нейното бюро, потънала в сълзи.

— Какво ти е? — веднага я попита той и се втурна към нея. — За бога, какво се е случило? Да не е нещо с Боби? Добре ли е?

Тя дори не го погледна. Само изхлипа отчаяно:

— О, Томас…

Болдън отпусна ръка на рамото й, но остана шокиран, когато ръката му бе рязко отблъсната. Уайс и Шиф, заедно с двама униформени служители от охраната, се приближаваха забързано по коридора. Лицата им бяха като вкаменени. Невъзможно бе да сгреши при отгатването на намеренията им. Искаха кръв. Той се зачуди кой ли нещастник ще го отнесе този път.

— Томи! — Беше Сол Уайс, протегнал ръка напред. Пръстът му сочеше право към Болдън. — Трябва да си поговорим.