Кристофър Райх
Клубът на патриотите (14)

13.

Фирмата „Харингтън Уайс“ заемаше осем от четиридесет и трите етажа на една от обичайните сгради от сив гранит, намираща се само на две пресечки от Нюйоркската фондова борса. Основана през 1968 г., брокерската къща „Харингтън Уайс“, или съкратено ХУ, всъщност бе нова за Уолстрийт. В сравнение с нейните конкуренти, много от които за пръв път бяха отворили вратите си още преди едно столетие, тя не можеше да се похвали с някакво впечатляващо минало. Нито пък можеше да им съперничи в мащабите на дейността. С активи само от три милиарда долара фирмата можеше да си позволи само две хиляди служители, пръснати из офисите й в Ню Йорк, Лондон, Шанхай и Токио.

Обаче Соломон Хенри Уайс никога не бе се стремял неговата брокерска къща да бъде най-голямата. Предпочиташе да е най-добрата. Роден в Шипсхед Бей в Бруклин, Сол Уайс бе зарязал училището едва четиринадесетгодишен и веднага се бе хванал на работа като куриер към Нюйоркската фондова борса. Работеше усърдно, интелигентно и никога не си позволяваше да проявява необоснован оптимизъм. Всичко това му помогна да напредне необичайно бързо, като премина през всичките стъпала на кариерата — търговец на дребно, специалист и накрая се утвърди като анализатор на финансовите пазари. Недоволен от стила на работа в съществуващите брокерски къщи, той основа своя, чрез която завъртя на борсата парите, спечелени от него, както и малкото, което успя да събере от роднини и приятели.

През шестдесетте години, когато Уолстрийт още бе в плен на чудесното изминало десетилетие и всички се стремяха към уедряване, само около петдесетина от най-могъщите компании диктуваха издигането на борсовия индекс Доу Джонс от скромното ниво 300 до зашеметяващия връх от почти 1000 пункта. Сол Уайс обаче никога не следваше движението на стадото. Неговата цел бе да надвишава нивото на Доу Джонс поне с няколко пункта. Искаше да срита по задниците конкуренцията и да я застави да го моли за милост насред пода на фондовата борса, осеян със скъсани акции на провалени компании.

Сол Уайс си бе спечелил славата на ловък „сортировач на акции“. Предпочитаната му стратегия се свеждаше да направи в даден момент огромни залози върху акциите само на две или най-много три компании. Някои го наричаха презрително „комарджия“, само че това никак не го притесняваше. Защото за него това не бе хазарт, а добре пресметнат риск. През първата година благодарение на тази стратегия той увеличи капитала си с петдесет процента, а през втората — с още четиридесет и пет процента. Не след дълго се понесе слухът за невероятните му умения да следи борсовите колебания на акциите. И така само за десетина години брокерската къща „Харингтън Уайс“ се разрасна дотолкова, че нейните служители, които първоначално бяха само петима, вече наброяваха пет хиляди души, а активите, които Сол Уайс управляваше, скочиха от един милион долара на един милиард долара. И това бе само началото.

Всъщност господин Харингтън не се занимаваше с ежедневния бизнес на фирмата. Защото такъв човек просто не съществуваше. Сол Уайс си бе харесал това име заради звученето му, донякъде сходно с Хариман. Всички на Уолстрийт отлично знаеха, че „Браун Брадърс Хариман“ можеха да послужат като пример за агресивна компания. Или както Сол имаше навика да се изразява цветисто: „Нито една матрона от Ню Йорк на солидна възраст няма да дръзне да повери наследството на внука си в лапите на една тайфа от алчни и нахакани нюйоркски евреи“.

Сол Уайс беше истински продукт на Уолстрийт. Нисък, тлъст, на вид съвсем семпъл и непретенциозно облечен, с големи тъжни очи и добре очертана челюст. Наскоро бе започнал да си боядисва косата, като освен това щедро я мажеше с гел. Предпочиташе да носи костюми на тънки райета, комбинирани с малко по-дръзки ризи. Върху възела на вратовръзките му неизменно блестеше любимата му игла с четирикаратов диамант. Носеше и солиден златен часовник „Бреге“, който често се подаваше изпод ръкавите му с изискани френски ръкавели, по маниера на Джовани Анели — прочутия италиански милиардер, президент на „Фиат“. Никакво значение нямаше, че Уайс никога не бе виждал Анели или че дори не бе посещавал Европа. Просто Сол Уайс разбираше кое бе от класа и кое — не. Обикновено само един поглед му бе достатъчен, за да я оцени. Може би затова не изпускаше от пръстите си двадесет и седем сантиметровата пура марка „Ромео и Жулиета“ по десет часа на ден и седем дни в седмицата.

И все пак, въпреки цялата си крещяща външност, Сол Уайс бе олицетворение на дискретност. С тих и приятен глас, честен и дълбоко религиозен, на шестдесет и шест години, той се бе превърнал в едва ли не митична фигура сред инвестиционната общност. Казано с други думи, Уайс бе може би последният честен играч на борсата, цялостен и отличаващ се от всички останали дребни и не толкова дребни риби, понеже бе успял да се наложи като най-ценен, меродавен и вдъхващ доверие съветник на най-престижните и най-могъщите корпорации в цяла Америка. Или както биха казали италианските мафиоти, бе превъзходен за ролята на „консиглиере“. С течение на годините той бе получавал безчет оферти да продаде компанията си, при това някои от тях му обещаваха наистина невероятно завишени суми. Ала Уайс ги бе отхвърлил всичките до една. Компанията бе делото на живота му и неговото истинско семейство, като не можеше да се отрече, че му струваше много по-малко от реалното му семейство. Всички го наричаха Сол.

„Харингтън Уайс“ бе концентрирала усилията си само върху висините в бизнеса: институциите, банките и другите брокерски къщи, както и върху най-крупните семейни тръстове. Минималният балансов разчет на кандидатите за честта да станат клиенти на „Харингтън Уайс“ трябваше да възлиза поне на десет милиона долара, като, естествено, се предпочитаха клиенти, опериращи с повече от петдесетина милиона. Фирмата на Сол отдавна се бе утвърдила като безценен помощник при сливанията или придобиванията на други, предимно конкурентни компании, владееща всичките тънкости на сложните финансови консултации и всичките тайни на доста засуканото корпоративно право и антитръстово законодателство. Престижът на „Харингтън Уайс“ се удвояваше дори само от обстоятелството, че предпочиташе да предоставя скъпоплатените си услуги единствено на внимателно подбран тесен кръг от корпорации и компании.

А що се отнася до котировките й сред магнатите на Уолстрийт, „Харингтън Уайс“ се радваше на отлична репутация като несравним майстор в печеленето на изгодни сделки за своите клиенти, т.е. сделки, които почти винаги се оказваха печеливши. Някои борсови агенти коментираха оживено дарбата на Сол Уайс „да превръща всичко, до което се докосне, в чисто злато“, само че всъщност не ставаше дума толкова за късмет или интуиция, мислеше си Болдън, докато преминаваше през въртящите се врати. Всичко се дължеше най-вече на упорития труд. На дългите часове, прекарани над балансовите отчети и диаграмите за печалбите и загубите на съответния клиент, както и на прогнозите как да се превърне компанията му в солиден играч на борсата. Едва след тези стотици часове, посветени на старателни анализи и внимателни оценки, се стигаше до решението за това какво е нужно да се предприеме, за да се вдигне рейтингът на компанията.

Томас Болдън плъзна своята карта за идентификация през скенера и едва тогава получи свободен достъп през въртележката на пропуска за служителите на „Харингтън Уайс“.

— Добро утро, Андре — поздрави той и кимна към най-близкия мъж от охраната. — Добро утро, Джамал — приветства Томас и втория охранител.

— Здравейте, господин Болдън.

Томас побърза да си проправи път сред скупчената тълпа в коридора, за да се добере по-скоро до асансьорите, обслужващи зоната от тридесет и петия до четиридесет и петия етаж. Едва успя да се напъха в препълнената вече асансьорна кабина. Беше облечен в черен костюм, синя риза с бели райета, вратовръзка в морскосиньо и палто от мек вълнен плат. В едната си ръка държеше поизносената си, но грижливо излъскана чанта, а в другата — чадъра. Огледа набързо лицата на хората наоколо. Уморени мъже, с тъмни кръгове под очите, заети единствено с мислите за новия работен ден. Жените изглеждаха примирени, макар и обилно гримирани, всичките до една изнервени. Той също не правеше изключение от общото правило.

Излезе от кабината на четиридесет и втория етаж и махна за поздрав на Мери и Ронда, седнали зад рецепцията. Върху плота бяха пръснати като колода карти за игра днешните броеве на „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“. Болдън обаче не си направи труда да вземе някой. Да четеш вестник на работното място означаваше, че сам плачеш за уволнение. По-безопасно би било дори да те заварят зад бюрото ти с отворена бутилка „Джони Уокър“ и димяща цигара в пепелника.

Офисът бе декориран, очевидно, без да се пестят средствата, в стил от Регентството^[1]: дървеният под бе покрит с дебели пътеки от кафяв плюш, тапетите бяха в цвят слонова кост, а коридорите — щедро осеяни с идеално полирани маси от деветнадесети век. По стените бяха окачени старинни картини, изобразяващи джентълмени на коне, заобиколени от ловни кучета. Или старомодни американски бойни кораби. Е, тук-там се виждаха и пасторални пейзажи. В една от нишите имаше дори бюст на прочутия икономист от XVII век Адам Смит.

Точно в седем и тридесет офисът започна да се изпълва с живот. Докато Болдън крачеше по коридора, той успя да зърне повечето от директорите, вече заели местата си зад масивните си бюра, занимаващи се с отговорите на последните имейли или сортиращи деловите записки за днешните заседания или докладите на аналитиците на финансовите пазари. Или пък заети с обмислянето на следващите ходове, които биха могли да донесат на фирмата нови печалби. В „Харингтън Уайс“ се наблягаше преди всичко на духа на партньорство. Всички постъпления се заприходяваха старателно и в съответствие с тях се определяха премиите на най-успешно работилите началници и служители. Или казано на прост уличен жаргон, там важеше древното правило на пещерните ловци от праисторическите времена: каквото убиеш, това ще обядваш.

— Здравей, Джейк — поздрави Болдън и надникна в един кабинет. — Благодаря ти за снощи. Дарението беше… изключително щедро. Честно казано, дори думи нямам, за да изразя…

Чернокосият дребен мъж бе забил нос в екрана на компютъра си.

— Ти го заслужаваш, Томи — отвърна той, без да откъсва поглед от екрана.

Джейк Фланаган, шеф на отдела за инвестициите, пряк началник на Болдън.

Бяха изминали шест години, откакто Томас Болдън бе започнал да работи за „Харингтън Уайс“ — отначало само като един от многото черноработници, получаващи по осем хиляди долара годишно плюс премиите за проявявано усърдие. Първите му успехи обаче му донесоха и първото повишение — преместиха го в отдела за сливанията и придобиването на нови клиенти, където прекара безброй часове в уморително боравене с всичките възможни финансови инструменти, само и само да осигури на компанията набелязаната като основна цел тлъста печалба. Най-трудни бяха оценките на действителната цена на някоя от компаниите, клиенти на „Харингтън Уайс“. Какво ще стане, ако компанията X увеличи приходите си с два процента? Или с три? А при нарастване с четири процента? Или ако успее да понижи разходите си? Следваше безкрайното лутане сред десетките комбинации, предназначени за възможно по-точното оценяване на дълбочината на джоба на клиента.

От отдела за сливания и нови клиенти го преместиха на още по-престижно място — отдела за капиталовите пазари, където му се наложи да усвои редица нови умения: как да оценява ценните книжа, как да реагира на първичните оферти за закупуване на акции на новопоявилите се на борсата компании. Научи се да се справя с дълговете на компаниите, най-вече с тези от мецанина — дългове без покритие под формата на ценни книжа, за които банките кредитори имаха право да решават как да бъдат погасявани, и затова те често носеха солидни приходи. Научи се да издирва и купува или продава джънковете — третокачествени по ценност облигации, акции и ценни книжа, разпръснати сред голям брой зле котиращи се компании, които обаче при обединяване в портфейла на един брокерски посредник можеше да натрупат значителни суми. И какво ли не още. Изкачването на следващото стъпало му позволи да навлезе в истинското банково инвестиране. Сега вече имаше право да отделя по три дни седмично за визити на компаниите, негови клиенти, за да споделя с тях идеите си какво ще е най-изгодно за тях да купят, в кои свои поделения да инвестират, какви печалби биха извлекли от офертите на вторичния фондов пазар. Томас Болдън вече беше наистина представителен инвестиционен посредник, е костюм за хиляда долара, криещ в чантата си книжа, които можеха да задоволят изискванията дори на най-амбициозния председател на управителен съвет на някоя компания. От „Харингтън Уайс“ решиха дори, че ако се усмихва по-често, ще носи повече печалби, заради което му платиха разходите за зъболекаря, който трябваше да се погрижи за избелването на зъбите му.

— Адам, госпожице Ивлин — поздрави той двамата асистенти и се отдръпна, за да минат.

Болдън знаеше имената на всичките служители. Беше си поставил за цел да ги научи.

Докато минаваше покрай гардеробната, той остави там палтото и чадъра си, след което прекоси коридора, за да си вземе две чаши кафе — едната за себе си, а втората за асистентката си Алтия.

Преди една година той бе издигнат за директор и го преместиха в дирекцията за специалните инвестиции, където се занимаваха предимно с поддържането на отношенията с нарастващия контингент от частни акционерни фондове. Така сред клиентите на Томас Болдън се наредиха компаниите от каймака на деловия свят, като „Халоран Груп“, „Олимпия Инвестмънтс“, „Атлантик Ориентъл Груп“ и „Джеферсън Партнерс“.

Тези частни акционерни фондове често действаха като доста щедри финансови спонсори и се занимаваха основно с изкупуването на позакъсали компании, докато ги вдигнат на крака, а след няколко години вече ги предлагаха за продажба със съответната печалба за тях. Но за да осъществят тази стратегия, акционерните фондове трябваше да съберат още капитал от инвеститорите, опериращи на фондовия пазар. Можеха да се намерят фондове от най-различни мащаби: от петстотин милиона долара до шест или дори седем милиарда долара. Най-важният клиент на Томас Болдън бе „Джеферсън Партнерс“, тъй като се очакваше в най-скоро време този фонд да се ликвидира и разпродаде срещу солидната цена от близо десет милиарда долара. Точно тази вечер Болдън бе поканен да присъства на официалната вечеря във Вашингтон, окръг Колумбия, за да помага на господин Джеферсън в убеждаването на последните от по-твърдоглавите акционери, които все още се противопоставяха на това решение.

Задачата му като директор в отдела за специалните инвестиции бе да се ослушва за новини относно компаниите, които търсят кой да ги изкупи, и да нашепва за своите разкрития на ухото на всеки от клиентите. Такива компании можеха да бъдат изтъргувани публично, т.е. на фондовата борса, или собствеността върху тях да бъде продадена чрез частни преговори в тесен делови кръг — разбира се, без да се вдига излишна шумотевица. При това нямаше абсолютно никакво значение с какво точно е свързан предметът на дейност на съответната компания: текстилни изделия, финансови услуги, стоки от първа необходимост или нефт. Единственото по-важно бе размерът на компанията. Частните акционерни фондове, с които работеше Болдън, не проявяваха склонност към купуването на каквото и да било, ако се оценяваше на фондовия пазар за по-малко от един милиард долара.

Заради крупния мащаб на сделките Дирекцията за специалните инвестиции, или ДСИ, наподобяваше първокласен отбор, в който всички играчи бяха звезди. Работните часове бяха доста по-малко, отколкото в останалите поделения на „Харингтън Уайс“. Много по-малко на брой бяха и внимателно подбраните клиенти на дирекцията. Страхотни възможности за имитиране на заетост, докато всъщност нищо не се върши. И разбира се — щедрите премии. Никой не печелеше толкова, колкото охранените котараци от ДСИ. Но и затова си имаше едно солидно основание: близките контакти с техните клиенти позволяваха всяка година поне на един от директорите в ДСИ да напусне „Харингтън Уайс“ и да се залови със свой бизнес в много по-печелившата област на частните фондове. Един съдружник в „Харингтън Уайс“, след като се е утвърдил в професията и си е създал име в бранша, можеше да спечели някъде от пет до двадесет и пет милиона долара. Но за същата работа той можеше да получи от спонсорите от тези фондове пет пъти повече. А това бяха много, наистина много пари.

* * *

— Закъсняваш! — сериозно отбеляза Алтия. Кафявите й очи го огледаха подозрително.

Болдън остави чашата си с кафе на масата, после се промъкна покрай нея в кабинета си и взе закачалката за сакото си от вътрешната страна на вратата.

— Затвори — нареди й Болдън.

— Отвън или отвътре?

— Отвътре.

— Какво не е наред? — попита Алтия веднага щом пристъпи през прага на кабинета му. — Не изглеждаш много добре.

— Имам един малък проблем. Нуждая се от помощта ти.

Алтия затвори вратата зад себе си.

— Ясно.