Кристофър Райх
Клубът на патриотите (12)

11.

Когато прекрачи през вратата, Болдън завари Йода сгушен край плота в кухнята.

— Вече си буден, така ли? Или въобще не си мигнал тази нощ?

Огромният оранжев котарак го удостои с бегъл поглед и се прозина широко. Мъжът мина покрай него, влезе в кухненския бокс и включи лампата.

— Искаш ли мляко?

Вместо отговор Йода вдигна лапа.

Болдън остави чинийката на пода и наля в нея малко мляко.

— Нека Силата бъде с теб.^[1]

На телефонния секретар имаше единадесет съобщения. Десетото гласеше:

„Хм, Томас, здравей. Проверих във всички спешни отделения в болниците, ала никъде не те открих. Сега съм си у дома. Обади ми се колкото може по-скоро, веднага щом се прибереш. Обичам те“.

Болдън незабавно позвъни на Джени. Тя му отговори още след първото позвъняване:

— Томас? Къде си?

— Здравей. Аз съм — отвърна той. — Току-що се прибрах. С мен всичко е наред.

— Къде беше? Толкова се разтревожих.

— Е, това е дълга история. Важното е, че съм добре. Съжалявам, че не ти позвъних по-рано.

— Няма нищо. Получих последното ти съобщение. Впрочем къде беше досега? Чаках на улицата цели двадесет минути, но полицаят настоя да отида в болницата.

— Успях да взема часовника ти.

Последва пауза. Болдън чу как Джени изхлипа, но веднага се успокои, щом чу приглушения й смях. Въздъхна уморено и замислено потри горната част на носа си. Щеше му се тя сега да бе тук, до него.

— Искаш ли да обядваме заедно? — предложи той. — Тогава ще си поговорим за всичко, което напоследък ни сполетя.

— Мога да дойда още сега.

— Трябва към осем да съм на работното си място. Чака ме онази сделка с „Джеферсън Партнерс“, за която ти споменах.

— Не отивай днес — рече Джени. — Аз също ще си взема почивен ден. И ще отидем на нашето място. — Тя внезапно смени интонацията и зашепна със загадъчния тон, характерен за руските шпиони: — Ще направя тъй, че да се убедиш, че си струва, приятелю.

— Не, не, не мога да си позволя да отсъствам — обясни й той. Въпреки усилието си не можа да прикрие нервността в гласа си.

— Имам нужда от теб! — умоляващо продължи тя и отново смени тона си. — Хайде, зарежи всичко и ела. Веднага!

— Джен, нима не разбираш? Това е много голяма сделка. Хората ще дойдат чак от Вашингтон. Няма начин да отсъствам.

Жената въздъхна.

— Добре, тогава ще се видим на обяд — примири се тя. — И аз имам да ти казвам нещо.

— Няма ли поне да ми подскажеш за какво се отнася?

— За нищо на света. Но искам да те предупредя: заплашва те опасност след това да те отвлека.

— Ако нещата с „Джеферсън Партнерс“ се уредят, може би ще ти позволя. Значи ще се видим на обяд. Точно в дванадесет.

— На обичайното място?

— На обичайното място — потвърди той. — А ти как си? Как е ръката ти? За щастие си се разминала само с десет шева.

— Ама ти откъде научи?

* * *

Болдън включи телевизора. Както винаги превключвателят на каналите бе настроен за маркетинговия борсов канал Си Ен Би Си и само след минута той вече се взираше напрегнато в числата от пълзящата наляво лента в долната част на екрана. Дългосрочните облигации се вдигаха. А пък цената на суровия петрол, брент доставка от плаващите сонди в Северно море, бе спаднала с един долар. Индексът на токийската борса Никкей бе затворил снощи с петдесет пункта нагоре.

Погледът му се замъгли.

Краун. Боби Стилман.

Болдън затвори клепачи. Колкото и да се опитваше да потисне спомена за апатичния глас на онзи Гилфойл, се оказа неспособен да изтика тези негови думи от съзнанието си. Фактът, че само преди някакви си пет часа онзи мъж бе насочил дулото на пистолета си право в лицето му и дори бе изстрелял един куршум, профучал на милиметри от главата му; фактът, че бе заставен едва-едва да се крепи върху една греда, а след това да се метне оттам в предпазната мрежа, опъната на двадесетина метра по-надолу… Всичко това сега му изглеждаше напълно нереално и някак си безкрайно отдалечено. Това просто не можеше да се е случило с него. Не можеше да е истина. Не и през същия този ден, който бе започнал със закуската му с клиентите в „Риц-Карлтън“ в Бостън и бе продължил чак до обличането на смокинга за галавечерята, когато даде на Джени часовника на стъпалата пред Федеръл Хол.

Отвори очи и се втренчи в числата, изтичащи на телевизионния екран. Щом като златото се котираше при 460 щатски долара за една тройунция на лондонската борса за метали, значи всичко бе истина. Доверяваше се и на това, че дългосрочните облигации се вдигаха — щом от борсата съобщаваха, че те се търгуват за пет и три десети, той можеше да се довери на тази информация. Числата винаги бяха нещо реално. И затова можеше да се разчита на тях. Но онова… Краун. Боби Стилман. Не можеше да повярва, че се оказа неспособен да проумее този ребус. Затова бе по-разумно да се опита да го забрави. Да прогони от ума си тягостните впечатления от всичките тези събития. Добре че поне владееше толкова ценното умение да изтрива ненужното от мислите си…

След малко младият мъж реши, че ще е по-добре да се опита да хапне нещо. Очакваше го един много натоварен ден, с голямо значение за кариерата му. Отговорността неусетно — като невидимо, но мощно подводно течение — го теглеше към нещо, което не можеше да се види, ала винаги се оказваше по-силно от него. Отиде до хладилника и извади чиния с пържени яйца, солиден къс сирене, резен шунка и половин галон оранжада. От килера пък взе опаковка с витамин С и четири таблетки от препарата за подсилване на нервната система „Адвилс“.

Седна на столчето пред пианото и започна с яйцата. Йода скочи и се сгуши до него. Когато свърши, остави чинията на пода. Йода побърза да я оближе до блясък. Какво бихте казали за котка, която харесва сирене и бъркани яйца? Може би затова тежеше към шест килограма.

Забрави го. Забрави за всичко това.

Завъртя столчето и чукна един клавиш с показалеца си. Беше чудесно пиано, антикварно, от прочутата марка „Чикеринг“. Над него на стената висеше оригинален афиш за филма „Янки Дудъл Денди“, от който — в омаята на вече поотминалата епоха на седемдесетте години — му намигаше Джими Кагни^[2]. Пръстите му нежно се плъзнаха по клавишите от слонова кост. За съжаление способностите му като пианист се изчерпваха само с доста скромната мелодия „Китайските пръчици“. Но след като бе купил този доста скъп инструмент, бе взел няколко урока по пиано. Искаше му се да е достатъчно добър, за да може да свири поне три от любимите си мелодии: онова парче от Чарли Браун, „Шумата от опадалите кленови листа“ от Скот Джоплин, както и „Лунната соната“. Томи Болдън да се извиси чак дотам, че да свири за отмора музиката на Бетовен! Дори и сега, макар да бе толкова изморен, тази мисъл го накара да се подсмихне иронично.

Часовникът над камината показваше шест и десет, когато остави чинията в мивката и пусна малко гореща вода в нея. После отиде във всекидневната и се сви на кушетката, загледан през прозореца към Ийст Ривър. На отсрещния бряг на реката се извисяваха бетонните грамади на квартала Куинс, струпани като някакво подобие на гигантски затвор под сивеещото небе. Той огледа вътрешността на апартамента, в който се бе нанесъл преди четири години. По онова време всичко, което имаше, можеше да се събере само в три куфара и половин дузина кашони, ако не се включваше обожаваното от него кресло с тапицерия от изкуствена кожа „Ногахайд“, любимата му нощна лампа марка „Лава“, както и поставеният в рамка афиш на „Лед Цепелин“ за концерта им в Медисън Скуеър Гардън.

Сега това бе отдавна отминало.

Първата грижа на Джени бе да му създаде вкус. Вкусът, повтаряше му тя, не е нещо вродено, а по-скоро човек се приучва към него. Според нея признак на изискан вкус бе да се прибере у дома си, за да се отпусне във всекидневната си върху диван в бургундско червено, който обаче да се съчетава хармонично с едно изискано стенно огледало в стил ар деко. Както и да си изпише от каталога оригинално кресло „Еймс“ и палма от Кения, висока цели два метра. Като единственото доказателство за наличието на вкус у Томи Болдън тя признаваше афиша на Джими Кагни, може би защото някога той бе висял на стената във фоайето на „Байъграф Тиътър“ на Таймс Скуеър. Също така бе съгласна да приеме като доказателство за добър вкус следобедните посещения в Гринидж Вилидж — едно наистина безкрайно кръстосване из онези безброй антикварни магазинчета и доставчици на мебели, посветени на търсенето на… истинските неща. Вкусът, научи той от Джени, се свеждаше и до това да пръскаш луди пари, за да изглежда жилището ти тъй, сякаш въобще не си се кой знае колко много охарчил за мебелировката му.

И така в една влажна есенна съботна вечер, след като посетиха поредния антикварен магазин — Болдън обаче стопроцентово сигурен, че бяха го огледали само преди една седмица, — той не издържа и най-после се разбунтува. През този ден урокът й по изискан вкус бе посветен на един стерео радиоапарат „Макинтош“, с по двеста вата мощност на канал, както и на чифт студийни монитори, с марката на прочутия Джеймс Бълог Дансинг, които като че ли бяха произведени някъде през каменната ера, още повече че от тях се прожектираше записът от концерта на живо на „Ролинг Стоунс“ — оная, най-яката банда, с Мик Джагър начело, дънеше парчето си „Среднощният бродяга“ при сила на звука най-малко осемдесет децибела. Проява на вкус бе също да се ограничи вечерята само до бутилка евтино „Кианти“, спагети с доматен сос „Рагу“, резен леко препечен чеснов хляб, потопен в маслото, докато доброто старо одеяло, останало още от колежа, с проснато на пода, за да има къде да се изтегне човек, та да съзерцава с наслада всичко това. Но най-несравнимата проява на изискан вкус според Джени бе да правят любов на фона само на светлините на Манхатън, а после да се сбутат в тясната вана, пълна догоре с гореща вода.

Погледът на Болдън обходи пода, където бяха лежали, сгушени под неговото толкова удобно за всякакви цели одеяло, макар и вече доста пооръфано по краищата, като си отдъхваха, докато свещта догаряше — тя го бе накарала да я затъкне в гърлото на вече пресушената бутилка „Кианти“, със сламката на дъното и восъка, стекъл се по стените й.

— Ужасен вкус. Страхотна памет — бе казала Джени тогава.

Липсваше му.

Изпълнен със спомени за онази целувка на светлината на догарящата свещ, той притвори очи и отпусна глава върху възглавницата. Нуждаеше се от почивка, отчаяно се нуждаеше. Само за няколко минути. За десетина или най-много за петнадесетина…

* * *

Болдън се увлече в неспокоен сън. Сънуваше, че се намира в средата на някаква голяма стая, заобиколен от момчета, по-скоро тийнейджъри. Не, не бяха какви да е хлапаци, а негови отколешни познати. Да, бяха онези „съквартиранти“ от пандиза, които никога нямаше да забрави: Грич, Скудларек, Фили, Денис, Ричънс и останалите. Те тропаха с крака по дървения под и шумно скандираха името му. Тогава той погледна надолу и видя някакво тяло, проснато по очи пред него на пода. Наведе се и го обърна с лицето нагоре. Беше Бойл. Беше мъртъв, вратът му беше гротескно превит в невъзможна поза, а очите и устата му бяха грозно отворени.

— Беше нещастен случай! — изкрещя шестнадесетгодишният Томас. — Стана случайно!

Ала кръгът от момчета се сключи около него, без да престават да повтарят името му. И всичките до един стискаха по един револвер в ръцете си. Същите като онзи, който Гилфойл бе насочил към главата му. Ето че вдигнаха ръце, едновременно, като по команда, Болдън усети как едно дуло се притисна към челото му. В следващия миг те натиснаха спусъците.

* * *

ОРЪЖИЕТО!

Болдън рязко се събуди. Едва тогава образът изплува пред него. Като ненадейно връхлетял го спомен от изтеклата кошмарна нощ. Веднага отиде до бюрото във всекидневната — също ценна антика, от деветнадесети век. Отгоре бе оставен някакъв бележник. Намери и писалка, с която се зае да скицира татуировката, която бе видял на гърдите на мъжа, който желаеше смъртта му. Първата скица се оказа ужасна — приличаше повече на някакъв помияр, току-що преживял уличен инцидент. Скъса листа, смачка го на топка и сърдито го запрати в кошчето. Отново започна да скицира, само че този път не бързаше толкова. Върху листа започна да се очертава някаква удължена фигура с доста дълга цев. Щом свърши с контурите, той се зае да я оцветява. Вярно, все още изглеждаше ужасно, ала поне сега успя да улови най-общата представа за видяното. Вдигна листа нагоре, за да го огледа по-внимателно.

Приличаше на старомодна пушка, като онази, с която в началото на деветнадесети век Даниел Бун е защитавал западните граници от индианците. Оръжие на ловец от граничните участъци. Или на трапер? Не, не беше пушка, поправи се той при втория оглед.

Беше мускет.