Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Patriots’ Club, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Еми(2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2021)

Издание:

Автор: Кристофър Райх

Заглавие: Клубът на патриотите

Преводач: Диана Кутева; Стамен Стойчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954-26-0449-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5740

История

  1. —Добавяне

9.

Все още бе нощ, когато Томас Болдън напусна сградата на Тридесет и четвърти участък. В шест сутринта небето още бе навъсено и притъмняло. Едва след един час дневната светлина щеше да озари града. Седнал на предната седалка на патрулната кола, той реши да се поосвежи и отвори прозореца. Отвън нахлу студена струя, която скова лицето му. Докато беше в участъка, температурата навън бе спаднала чувствително и сега въздухът щипеше. Понякога прехвръкваха снежинки. Бурята, за която отдавна предупреждаваха метеоролозите, вече бе надвиснала над Ню Йорк.

Поеха към центъра по Колумб авеню, но после, на ъгъла с Деветдесет и пета улица, пресякоха парка. Болдън се протегна, а след това се загърна по-плътно в сакото си. От напрежението цялото му тяло се бе схванало, а болката от ударите, които му бяха нанесени, още повече се засили. Но оставаше нащрек, готов да реагира на всичко, с което можеше още да го изненада нощта. Не спираше да мисли за случилото се през последните часове: разпита в полицейския участък, схватката на Сто четиридесет и пета улица, въпросите на Гилфойл, гоненицата с Вълка и Ирландеца, след като всичко започна с тяхното нападение срещу него. Някога, преди един милион години, той се бе изправил насред един подиум в една претъпкана бална зала, за да приеме най-големите почести, с които някога бе удостояван в живота си. Като затвореше очи, можеше да чуе аплодисментите на аудиторията — не да ги чуе, а да ги усети. Ръкоплясканията на триста души. Приливната вълна от приветствия и възхищение.

Нищо не се случва без причина, мислеше си Болдън.

Цели шест години бе работил за младежкия клуб. През това време бе посветил безброй вечери и съботни дни на този клуб. Беше събрал почти един милион долара помощи за неговите членове. Започнал бе с толкова успешната програма за въздействие върху уличните банди. При това не беше се възгордял дотолкова, че да си въобразява, че заслужава да го провъзгласят за Мъж на годината.

Винаги бе вярвал, че нищо на този свят не се случва просто така. Че се случват само онези неща, които наистина трябва да се случат. Това обаче нямаше нищо общо с някакво предопределение или карма. Не, всичко се свеждаше само до причина и следствие. В реалния свят всичко се подчиняваше на Третия закон на Нютон: няма действие без противодействие.

Но ако този закон се обърне, ще се получи, че няма да се стигне до противодействие, ако преди това не е имало съответното действие.

Така че ако сега бе изпаднал в затруднение, то се дължи само на това, че някога бе сторил нещо, с което си го бе заслужил.

Ала все още не можеше да се сети за нещо, което да е извършил и което би могло да привлече към него вниманието на Гилфойл и на организацията, за която той работеше. Подизпълнители, работещи на договор, му бе споменал детектив Франсискъс, биха могли да се окажат в основата на цялата тази история, защото именно те са сред най-активните играчи напоследък.

Неколцина от клиентите на Болдън бяха много активни във военната промишленост, обаче самите те едва ли биха се ангажирали с изпращане на въоръжени биячи срещу своите противници. Та това бяха огромни многонационални инвестиционни корпорации, издигнали се до нивото на свръхзвезди на финансовия небосклон. Корпорации, в чиито управителни съвети можеха да се видят бивши държавни глави или поне държавници от най-висок ранг, нобелови лауреати, президенти на такива прочути технологични гиганти като Ай Би Ем, Дженерал Електрик, Проктър енд Гембъл или на някоя от онези супер компании, процедиращи все едно бяха държава в държавата. През шестте години, откакто бе в този бизнес, Томас Болдън нито веднъж не помнеше тяхното поведение да не е било напълно стриктно, в съответствие с моралните скрупули. Или поне доколкото му бе известно, нито една от компаниите, притежавани от тези могъщи корпорации, не би могла да се нарече „подизпълнител на съмнителни поръчки“.

Хайде! Мисли!

Болдън въздъхна. Нямаше съмнение, че бяха попаднали на грешен адрес. Това би трябвало да обясни всичко, случило се с него.

Заключението му помогна да се поокопити. Вече не се чувстваше толкова изморен. По-скоро беше напрегнат, да, това беше точната дума. Погледът му се плъзна по сложната апаратура, с която бе осеяно арматурното табло на патрулната кола, както и пространството под нея. Видя нещо като компютър, снабден с клавиатура, цветен сензорен екран, както и радиостанция, която му се стори достатъчно мощна, за да може патрулиращият от колата да се свърже чак с полицейското управление на Рейкявик.

— Доста впечатляващо, последна дума на техниката — сподели Болдън възхищението си с шофьора, сержант Шарплин. — Как се сдобихте с нея?

— Този модел е „Тритон-550“. Чудесна кола. Има мобилен терминал за данни, който ни позволява да се свързваме със сърцето на цялата наша информационна система. Мога да осъществявам връзки, с която си пожелая юридическа база от данни. Достатъчно е само да набера името на заподозрения или регистрационния номер на колата, за да разбера дали човекът е пуснат под гаранция, или пък колата е била открадната.

— Но само до локалната база от данни или до националната?

— Ние оттук можем да се свързваме чак до федералното ниво. Може да се гледа на всичко това просто като на терминал към интернет. Имаме достъп до Ти Ай Си Ес или Министерството на финансите, до Агенцията за борба с наркотиците, та дори и до Националния информационен център по криминалистика. Ако човек притежава необходимия достъп, може да проникне и в архивите на ФБР.

— И всичко това само от тази кола? — удиви се Болдън. — Съвсем не прилича на онази патрулка, в която ме возиха за последно преди много години. Само че тогава седях на задната седалка.

— Можеш да си сигурен.

Болдън се зачуди какво ли би се получило, ако набереше на клавиатурата името Гилфойл. Не, не, никакъв смисъл нямаше да опитва. Гилфойл. Вълка. Ирландеца. Та нали всичките тези имена бяха просто псевдоними.

Въздъхна и погледна назад през стъклото на колата.

Нищо не се случва без причина, мислеше си той.

Само че не мислеше за сегашните обстоятелства, а за миналото.

* * *

Беше вече десет часът и звънецът за втория час вече биеше, но Томи Болдън, тогава петнадесетгодишен, ученик в гимназията „Оливър Уендъл Холмс“, бе далеч от училищния двор. Седеше край една от масите в „Бъргър Кинг“. Отхапа от двойния си сандвич, който си бе поръчал с повече лук, след което отпи една щедра глътка кока-кола. Беше четвъртък и той просто убиваше времето през втория ден от тридневното си наказание под формата на забрана да посещава часовете в училище.

Едно по едно отброяваше петната по масата от загасени цигари. Кокалчетата на дясната му китка бяха осеяни с рани, а долната му устна още бе подута от последното яко сбиване. Следващия път, закани се момчето, ще се държи по-умно и по-рано ще падне на колене. Беше глупаво да се опитва да надвие онзи тип, който на всичкото отгоре бе по-тежък от него с цели двадесет килограма.

— Махай се, копеле проклето! Седнал си на нашата скамейка! Премести се оттук!

Този път всичко бе станало край една от скамейките. Докато миналия път беше край гардеробите за дрехите. Нали всяко от хлапетата в училището си имаше своя запазена територия, така че този, новодошлият хлапак, трябваше час по-скоро да бъде приучен да си знае мястото. Майната им, каза си Томи. Ще седи, където си пожелае! И ще използва гардеробчето, което му бе дадено от учителя. Ако онези толкова искат да се бият, това си е само техен проблем. Мисълта за Кюзак, проснат на земята с шишкавия му корем, лъснал нагоре, а цялата му глава — окървавена, коляното му — жестоко стъпкано от техните тежки обувки, още повече подклаждаше гнева на Болдън. Щеше да даде на онзи Полак да разбере с кого ще си има работа занапред. Да, именно той, Томас Болдън, бе този, който ще сложи край на безнаказаното му досега тероризиране на хлапетата, защото нямаше навик да бяга от юмручните схватки.

Той удари по масата, а когато съдържателят на заведението се приближи, спокойно го гледаше в очите чак докато онзи мълчаливо се върна на мястото си.

Оказа се, че едно момче може да се научи да брои дори само като си припомня училищата, в които бе посещавало учебните часове. „Ривър Трейлс“; „Аурора Елементъри“; „Джаксън Мидъл Скул“; „Фрейзиър Хайтс“; „Бирмингам“. Общо можеше да изброи осемнадесет училища за периода от първи до девети клас.

Преди да постъпи в прогимназията, майка му го обучаваше вкъщи. Всяка сутрин сядаше край кухненската маса и четеше уроците, упражняваше се в правопис, решаваше аритметични задачи, а тя редовно, на всеки половин час, се отбиваше при него, за да го проверява дали напредва с учебния материал. Тогава живееха само двамата и на него това много му допадаше. Може би просто защото се чувстваше център на нейното внимание. Нали сега той и само той бе мъжът в къщата. Освен това много му харесваше всяка вечер да се настаняват един до друг на дивана пред телевизора. Въобще не желаеше да я дели с някой друг.

Те се местеха непрестанно, но не от една област в друга — както се случва, когато те подгони някаква прозаична необходимост, а от щат на щат.

Калифорния, Арканзас, Мисури, Ню Йорк. Често се случваше да тръгват набързо, да опаковат трескаво цялата си оскъдна покъщнина и да потеглят посред нощ към следващия адрес в съседния щат. Веднъж дори не им остана време да съберат всичките негови играчки, даже и любимата му кукла с униформата на зелените барети.

Мисълта за майка му го накара да се почувства неспокоен. Спомни си колко бе енергична навремето. Вечно бе в движение, не знаеше нито миг покой. Вече дори не бе сигурен как бе изглеждала тя тогава, в онези отминали години. Помнеше само дългата й кестенява коса и бледото й лице, което бе толкова меко, когато го докосваше. За нещастие бе изгубил всичките й снимки, до една, заедно с дрехите си, с любимите си комикси и картите си за мачовете по хокей. Всичко това се случи при поредното трескаво бягство от един от неговите приемни, т.е. временни, родители, определени от службата за социални грижи. Майк, така се казваше той, беше автомеханик, който прекалено много си падаше по плесниците като най-полезната възпитателна мярка, за да бъде харесван от едно десетгодишно момче. Не можеше да си спомни цвета на очите на майка си, нито дори как звучеше смехът й. Изтеклите години бяха заличили толкова много от неговите спомени за нея и сега тя присъстваше в тях само като блед образ, дори по-скоро като сянка, вечно изплъзваща се от протегнатите му ръце.

Като довърши остатъка от хамбургера си, Болдън смачка на топка салфетката, доизпи си кока-колата и излезе навън. Вече бе приключил с учението. Както и с всичките онези досадни приемни родители. До гуша му бе дошло от техните непрестанни караници и плесници. Не искаше никога повече да си има вземане-даване със сто и двадесет килограмови мъжища, които бяха способни да премажат противниковите играчи само с един по-як тласък, когато играеха американски футбол.

Зад ъгъла, както винаги, го причакваше слабичкият Фил Грабовски.

— Здравей, Томи! — провикна се той.

Болдън вдигна ръка и го плесна по дланта, а после го прегърна през кльощавите рамене, за да притисне главата му към гърдите си.

— Не се дърпай, приятелче. Остани така, гушнат до мен — ласкаво му заговори, като рошеше косата му.

— Хайде, стига! — задъхано изрече Фили, докато се опитваше да се освободи от яката прегръдка на приятеля си. — Засрамваш ме.

Фил Грабовски беше от онези хлапета, които винаги са тъжни, може би защото бе от най-ниските и най-слабите физически, мършав, само кожа и кости, дето се вика, и вечно паникьосан от нещо си. Е, все още не бе достатъчно пораснал, за да го налегне някое страхотно акне, но върху лицето му вече бе избила първата едра младежка пъпка. И той като Томас никак не се чувстваше добре у дома си. Родителите му вечно спореха дали да се разведат или не и това безкрайно огорчаваше Фил. Любимата му тема бе как ще може да яде до насита, когато най-после му позволят да си свали шините от зъбите. Но въпреки всичките си притеснения, Фил Грабовски сега бе тук, на улицата, а не в училището, където би трябвало да бъде в този час. Тъкмо заради това Томас Болдън го чувстваше като свой искрен и безкрайно предан приятел.

— Наистина ли ще го направиш? — попита Фил. — Сериозно? Прекалено е рисковано, дори и за теб.

— А как иначе ще изкараме стотачка? Концертът е в петък. За нищо на света не искам да изпусна шоуто на „Ролинг Стоунс“. — Болдън започна да имитира свирене на китара, като си припяваше мелодията на „Браун Шугър“. Беше облечен с джинси „Левис“, а на тениската му бе щампована групата — онова изображение, което бяха избрали като свое лого за турнето им през 1974 г. в Северна Америка. Джинсите му бяха доста тесни, ризата — стара и изпомачкана, но с нея му беше безкрайно уютно. Поне не беше мръсна. Болдън имаше навика да се пере, сам си готвеше и въобще сам се грижеше за себе си. Майчето от последната двойка негови приемни родители още от самото начало му бе заявила, че няма намерение да бъде „нечия слугиня и робиня“.

Не, тя искаше само да се докопа до четиристотинте долара, които държавата й осигуряваше, ако даде на Томи Болдън една кушетка за спане в същата стая заедно още с шест други хлапета, всичките на неговото дередже. Бяла измет. Скоро, много скоро тя няма да бъде за него нищо повече от един блед образ, чезнещ назад в неговото душевно огледало за обратно виждане. Както и всички останали от областта Линкълн. Не, не му бяха потребни пари, за да види на живо „Ролинг Стоунс“. По-скоро му се искаше завинаги да се измъкне от този проклет град Додж. Искаше да замине колкото можеше по-далеч от Чикаго, и то веднъж завинаги.

Свел глава, той пое по пътя към Брукхърст. Небето бе покрито с облаци и всеки момент можеше да завали. Студеният вятър понесе една цигарена кутия надолу по тротоара. Болдън се наведе и я взе, за да провери дали вътре нямаше някоя случайно забравена цигара.

— Майната ти! — изруга и захвърли празния пакет зад гърба си.

Щом измина няколко километра, момчето успя да забележи в далечината високите сгради от червени тухли, издигнати там по проекта „Кабрини-Грийн“. Знаеше, че не бива да пресича булевард „Мартин Лутър Кинг“. Щом не си чернокож, за теб никога няма да бъде безопасно да се мотаеш на север от този булевард. Достатъчно опасен бе и кварталът, в който сега живееше. От двете страни на улицата бяха подредени паянтови къщурки, повечето с прашни, овехтели стени. На някоя й липсваше преден прозорец, на друга в покрива зееше широка дупка, а следващата можеше да се нуждае от нови предни стъпала. Всичките тези съборетини до една бяха боядисани в мръсносиво.

Беше средата на април, но последният сняг бе паднал само преди три дни. По тротоарите още се виждаше сняг, отдавна почернял от уличната кал. Болдън се заигра на прескачане на заснежените участъци, като през това време си подвикваше имената на атолите или местностите, станали прочути с битките срещу японците през Втората световна война: Мидуей и Уейк, Гуадалканал, Тулаги[1]. Или централните провинции във Виетнам: Куанг Три, Бин Дин, Да Нанг. По онова време сериозно се замисляше дали да не постъпи във флота.

— Майка ми ще ме убие, ако разбере, че пак се мотая из крайпътните канавки — обади се зад него Фил Грабовски.

— Не мога да повярвам, че толкова те е шубе от твоето майче — сряза го Болдън. — Вече си на петнадесет. Би трябвало да й кажеш в лицето с какво искаш да се занимаваш.

— А ти така ли се оправяш с твоята?

— Горе-долу. Също като с всичките досегашни. Вече съм имал към тридесетина майки.

— Само че не са истински.

— Но пък са съвсем истински, когато започнат да мрънкат също като твоята.

— Само защото е загрижена за мен.

— Тогава сири да се оплакваш! — прекъсна го Болдън и се обърна назад, за да се изправи гърди в гърди срещу своя приятел. — Може би пък тя да не е чак толкова лоша.

— Може би не — съгласи се Фил. — Поне няма да ме изостави.

— И моята не ме е изоставила.

— А защо си е тръгнала? Никога не си ми казвал.

— Защото е трябвало да свърши някаква работа.

— Каква работа?

— Не знам, но ми каза, че е нещо много важно за нея.

— А ти как си разбрал? Нали си бил само на шест?

— Защото го разбрах.

— А може би пък ти просто да си въобразяваш прекалено много неща. Поне майка ми така казва.

Болдън се замисли върху тази забележка. Наистина не минаваше ден, без да се запита какво би могъл да стори, за да накара майка си да остане.

Може би ако беше по-любвеобилен с нея, по-забавен, по-умен, по-разговорлив, чевръст и сръчен или просто ако бе по-красив или пък по-послушен може би, въобще по-добър във всичко, това щеше да я накара да остане при него. Сви рамене и хладно промълви:

— Може би майка ти има право.

Той напъха ръце в джобовете си. Двете момчета продължиха да крачат все така мълчаливо през следващите двадесетина минути. Едва когато наближиха мястото, забави крачките си и разкри плана си пред Фил Грабовски.

— Той влиза в къщата всеки ден в единадесет — започна Томас, — а после я напуска към единадесет и пет. Така че ще разполагаме с достатъчно време да проникнем вътре, да грабнем парите и да се измъкнем навън.

— Сам ли живее?

— Винаги е сам.

— Откъде знаеш?

— Просто го знам и това е. Мислиш ли, че иначе щях да си губя времето да се навъртам тук и по цял ден да следя какво става?

— Ама този тип наистина ли има пари?

— Точно с това се занимава — събира ги от онези наркомани, които се влачат тук до късно през нощта.

Мъжът, когото Болдън възнамеряваше да обере, беше пласьор на наркотици. А мястото, което беше подбрал, беше известно като свърталище на наркомани, за което в училището се разправяха какви ли не страховити легенди. Някои дори твърдяха, че се използвало и като нощен приют за убийците от мафията, докато други се кълняха, че там се извършвали зловещи тайнствени ритуали за заклинания и призоваване на духове. Всяка вечер, до късно през нощта, това място се посещаваше от доста хора — между тридесет и петдесет на ден. Някои си купуваха дрогата още от вратата. Но други изчезваха вътре, за да се пазарят на спокойствие. Една доза вървеше по десетачка. Той предполагаше, че всеки клиент купуваше между десет и двадесет. Така че, както и да го смяташе, вътре би трябвало да намерят около три хиляди долара.

— Какво ще използваме? — попита Фил.

— Бойни тояги — отвърна Болдън.

Тояги? Ти какво, да не си правиш майтап с мен? Наркопласьорите носят пистолети. Всички го знаят.

— Достатъчно е да имаме бойни тояги — убедено заяви той. — Стига ти само да знаеш как да ги използваш.

По-късно характерът на Томас Болдън бе един от източниците на сериозна загриженост. Това отчасти се дължеше на неговата неспособност да се приобщава към която и да било група в училището, а също и заради наследствената му обремененост. Майка му го бе напуснала, когато е бил само на шест години. Никога не бе виждал баща си, дори и на снимка. Все пак не беше чернокож, нито латиноамериканец, китаец, евреин или поляк по произход. Поне не можеше да се отрече, че Болдън си беше чисто английско име. В Чикаго, където всеки беше дошъл отнякъде, ирландците си оставаха тази етническа група, която той чувстваше като най-близка и към която може би с основание би могъл да се причисли.

Докато се ровеше из лавиците на кварталната обществена библиотека, той бе попаднал на една книга, посветена на ирландската борба с тояги. Написаното в нея успя да го убеди, че ако използваш тоягата или дългия боен прът, това съвсем просто наглед приспособление може да се окаже не по-малко смъртоносно от всеки пистолет. Досещаше се, разбира се, че трябва да се съобразява и с това, че тази книга е била написана преди стотина години, но от друга страна, се надяваше да предизвика изненада с тоягата, което да се окаже важно предимство.

Като протегна ръка зад гърба си, Томас измъкна от колана си две къси бухалки, дълги по около тридесетина сантиметра. Бяха дъбови, яки и тежки като чугун.

— Халосай го по врата или отзад по бъбреците. Ще рухне като камък.

Фил зяпаше безмълвно бухалката, която Том му връчи, сякаш бе ръчна граната, чийто предпазител вече е бил издърпан.

— Само гледай какво правя аз и прави същото.

Лесно намериха къщата, въпреки че не се отличаваше кой знае колко от съседните — едноетажна съборетина с изпопадала сива мазилка и прозорци със заковани дървени капаци. Около нея имаше рехав жив плет, а към външната врата водеше изкорубена чакълена алея.

Болдън посочи на Фили нещо до бордюра на тротоара през няколко къщи по-надолу по улицата.

— Червено беемве — прошепна му той и се огледа предпазливо нагоре и надолу по улицата. — Отваряй си очите на четири.

— Но той ще ни види! — опита се да протестира Фил.

— И какво от това?

— Ами ако има пистолет?

Точно в единадесет червеното беемве отново се появи. Колата спря точно пред къщата с олющената мазилка. От нея излезе един мъж в джинси и дълго кожено яке. Беше към тридесетгодишен, с буйна кафява коса. Вървеше леко приведен, сякаш се бореше със силен насрещен вятър. Томас изчака мъжа да влезе вътре, след което набързо прекоси улицата. Знаеше, че четвъртък бе ден за събиране на сметта в квартала, затова двете момчета лесно намериха удобно прикритие зад кофите.

Пласьорът на наркотици се появи няколко минути по-късно. Болдън го остави да се приближи до колата, а после изскочи от прикритието си и се втурна срещу него. Мъжът не успя дори да го огледа — това високо, длъгнесто момче, което се нахвърли върху него като побесняло, — когато Болдън стовари с все сила бухалката върху врата и раменете му. И с всеки следващ удар си повтаряше, че това е единственият начин да си осигури свободата.

Мъжът се сгърчи на тротоара, неспособен да издаде дори звук.

— Фил, ела тук!

Фил Грабовски обаче остана на място като препариран.

— Не… мога…

Болдън ритна яростно наркопласьора в бъбреците, а после и в стомаха. Сетне коленичи и затършува из джобовете му.

— Бинго! — изкрещя той и се надигна, стиснал в ръка дебел сноп омачкани банкноти. Опита се да го обърне настрани. В другите му джобове откри една нащърбена лула, ключовете за колата и пистолета, за който Фил се бе заклел, че всеки самоуважаващ се търговец на наркотици винаги носи със себе си. Беше малък калибър, полуавтоматичен, малко по-голям от дланта му. Пъхна го в джоба си.

— Хайде! — извика Томас, изправи се и махна с ръка на Фил. — Да се омитаме! — Затича се към колата и се настани на мястото на шофьора.

— Чакай! — провикна се Фил. — Идвам!

Мъжът още лежеше на тротоара точно между него и колата. И докато Фил се опита да го прескочи, една ръка се протегна и го сграбчи за глезена.

— Къде си се забързал?

— Томи!

Болдън надзърна през прозореца на колата. Пласьорът се опитваше да се изправи, използвайки Фил вместо патерица.

— Удари го! Халосай го здравата!

Фил замахна като обезумял с бухалката си.

— Не ще да ме пусне, Томи!

В този миг се отвори предната врата на къщата. Привлечени от силните викове, трима мъже се скупчиха на предните стъпала. Болдън веднага оцени ситуацията: беше се докопал до парите, до колата и до пистолета. Само след миг можеше да отпраши надолу по улицата, а след десетина минути щеше дори да бъде извън града.

— По-силно! — кресна той. — По главата! — Фил обаче бе загубил ума и дума. Ако бе притичал още когато Томас го бе извикал, нищо от всичко това нямаше да се случи.

— Томи!

Само след половин секунда Болдън вече бе изскочил от колата, стискайки в ръка пистолета.

— Спрете! — кресна той. — Стойте там!

Тримата мъже веднага се заковаха на място. Двама от тях дори вдигнаха ръце.

— Бързо в колата, Фил!

— Ама той не ме пуска!

— Пусни го! — диво изкрещя Болдън.

Наркопласьорът обаче стискаше здраво глезена на момчето с двете си ръце.

— Запалка — задъхано изрече той, като извърна глава към Томас. — Това не е пистолет, а запалка. А вие сте двама шибани глупаци.

Болдън пристъпи към него. Никога досега не бе боравил с оръжие. Огледа набърже дръжката, украсена със седеф, както и фино изработения барабан. Приличаше на истински. Пък и тежеше доста. Нима това бе запалка? Някаква глупава играчка? Внезапно се почувства изигран. Насочи дулото право към наркопласьора и дръпна спусъка. Револверът избумтя. Изстрелът отекна като замахване с бич.

— Прострелян съм! Аз съм прострелян! О, господи! Прострелян съм!

От разкъсаното място в коженото яке на лежащия на тротоара мъж, малко под рамото му, се надигна лек дим.

Фил Грабовски изкрещя. Тримата пред къщата се разбягаха в различни посоки.

— Хайде! — рече Томас вече по-спокойно. — Да се махаме оттук.

Фил обаче остана като прикован на място.

— Какво ти става?

Болдън сведе поглед надолу към ранения. Отзад, откъм гърба му, се появи струйка кръв и потече надолу по тротоара. Тя обаче започна да се усилва, отначало леко, но после все повече.

— Ами сега… — Очите на Фил започнаха трескаво да примигват и накрая той не издържа и се разплака. — Сега какво…

— Просто трябва да се махнем оттук. Няма да кажа на майка ти. Хайде, още сега! — Томас скочи към него и го раздруса за раменете. — Да изчезваме оттук!

Фил се обърна и побягна.

Болдън коленичи край наркопласьора. Пъхна обратно пачката банкноти във вътрешния джоб на коженото си яке. Мъжът беше студен, а пръстите му — вкочанени. Момчето разгърна якето на мъжа, сетне забързано смъкна от гърба си тениската с изображенията на „Ролинг Стоунс“, сви я на топка и силно я притисна към раната.

— Беше глупаво да ме лъжеш, че било запалка.

— Ти си напълно полудял, хлапе.

Само след минута чу първата полицейска сирена. След секунда към нея се присъедини и втората, а после още една. Като че ли целият свят крещеше час по-скоро Томас Болдън да бъде арестуван. Започна да трепери. Осъзна, че бе заменил един затвор с друг, само дето новият щеше да се окаже много по-лош от предишния. „Зандана“, както му викаха на жаргон. Или официално казано: Изправителен дом за малолетни към щата Илинойс.

Отърси се от спомените и се върна в настоящето.

Защо го преследваше Гилфойл?

Нали нищо на този свят не се случва без причина.

Бележки

[1] Местоположения на победните сражения на САЩ срещу Япония в Тихия океан през Втората световна война. — Б.пр.