Кристофър Райх
Клубът на патриотите (8)

7.

Дженифър Данс се надигна от масата за прегледи и предпазливо опипа шевовете по лявата си ръка.

— Колко дълго ще трябва да останат конците?

— Една седмица — отговори й доктор Сатаян Гупта. — Но само ако раната не се инфектира. Прорезът изглежда чист. За лекар като мен това е лесна работа. Можете ли да сгъвате пръстите си? Всичко останало наред ли е?

Джени сви пръстите на лявата си ръка. Слава богу, острието на ножа не бе засегнало някой от нервите на ръката й.

— Добре съм.

— Тогава сега ще ви превържа. Искам от вас да не мокрите ръката си поне пет дни. Ще мажете раната два пъти дневно с този гел. Никакви спортни упражнения, нито някаква друга дейност, изискваща напрягане на крайниците, докато не махнем конците. Може малко да боли, но това е нормално. Както вече ви казах, имали сте късмет, така че дори белег няма да остане. Пък и аз се постарах да се справя отлично.

„Освен това сте и много скромен“, мислено добави Джени. Остана неподвижна, докато докторът обви лакътя й с марля, след което я закрепи с лейкопласт. За последен път бе влизала в болница преди една година. Майка й издъхваше от рак на белите дробове и на Джени се наложи спешно да отлети за Канзас Сити, за да се сбогува с нея. Загърби всичките си спорове и разногласия, които бе имала с нея. Искаше само едно: да й благодари за всичко и да й каже, че я обича.

Но вместо да потегли направо към болницата веднага след пристигането си, тя предпочете първо да се отбие в дома на брат си. Може би защото й беше по път, но честно казано, тя всъщност се страхуваше да види майка си в това състояние. Джени и брат й изпиха по една бира и едва тогава се почувстваха готови за срещата с майка им. Ала когато стигнаха до болницата, видяха как местният свещеник излиза от болничната стая. Майка им бе починала само десетина минути преди пристигането им.

— Вече всичко е готово — увери я доктор Гупта и отряза лепенката.

— Благодаря ви — изрече задъхано Джени, грабна чантичката си и веднага се втурна към вратата.

— Момент, моля! — извика след нея докторът, който тъкмо довършваше писането на рецептата. Откъсна листа и махна с ръка към нея да се върне при него. — Първо трябва да отидете в триста и петнадесета стая и да дадете на сестрата тази бележка. Нуждаете се от инжекция против тетанус. — Бръкна в джоба на сакото си и извади кочан с рецепти. — После вземете това от някоя аптека. Давам ви рецепта за антибиотици. Помнете, че няма по-голям враг за здравето от инфекцията. Нали не взимате някакво друго лекарство?

— „Антиверт“, но само веднъж през последните два месеца.

— Тогава няма да има проблеми. Сега вече можете да си вървите.

Полицаят, който бе довел Джени в болницата, я чакаше отвън, за да запише описанието на нападателите.

— Знаете ли нещо за Томас… хм, за… господин Болдън? — попита накрая тя, когато полицаят вече прибираше бележника си.

— Съжалявам, но допреди десетина минути не бе забелязан някой, който да отговаря на описанието, което ни дадохте за господин Болдън — нито на мястото на престъплението, нито сред задържаните в полицейския участък.

Тя пое по коридора, но се досети за нещо и се върна обратно.

— Защо не взеха чантата ми?

— Извинете, госпожице, не ви разбрах?

— Не мога да си обясня защо не взеха чантата ми. Висеше на рамото ми. Той дори не се нуждаеше от нож. Можеше просто да я грабне.

Полицаят сви рамене.

— Предполагам, че са искали само часовника ви. Никога не може да се отгатне какво искат тези типове. Но най-важното е, че сега вече сте по-добре.

На Джени обаче това обяснение не й прозвуча много убедително. Знаеше нещо за крадците. Беше си имала работа поне с половин дузина от тях в училището. Никой не би пропуснал да отмъкне нечия чанта.

Младата жена благодари на полицая и пое към чакалнята. Нощта се бе случила спокойна, така че половината от столовете бяха свободни. Бързо разпозна обичайните за подобни места пропаднали личности, присъстващи там заедно с пострадалите, които наистина се нуждаеха от медицинска помощ. Хора, които няма къде другаде да се приютят и затова се скупчваха в топли помещения като това тук, особено през студените зимни нощи. Огледа набързо залата, търсейки Томас, но не го откри. Вниманието й привлече една старица, навлякла яке и шапка с емблемите на „Янките“, може би защото жената се загледа замислено в нея. Джени й се усмихна, ала непознатата побърза да извърне поглед.

Сестрата на регистратурата също не можа да й каже нещо за Томас, защото никой не бе идвал да пита за нея.

Стенният часовник показваше два и четвърт след полунощ. Бяха изминали само два часа, откакто я бяха нападнали, атакували или както там го наричаха полицаите. Каза си, че не бива повече да се тревожи. Ако някой можеше да се погрижи за себе си в този огромен и опасен град, то това бе Томи. Все пак не можа напълно да се успокои. Бе съзряла нещо в очите му, което не й даваше покой. Нещо, което ужасно я бе изплашило. Нещо злобно. Нещо, което явно бе част от него, но скрито за нея. Сигурно беше ранен. Извади от чантата си клетъчния телефон на Томи и започна да набира номера му, когато видя, че батерията бе изтощена. И без това вече му бе изпратила половин дузина съобщения. Те трябваше да свършат работа.

* * *

Пред вратата на стая триста и петнадесета имаше опашка. Последна пред Джени беше една млада майка, очевидно пуерториканка, която люлееше на ръце малкото си дете и нежно му пееше. Джени позна песента „Негърският барабан“. Пред майката стоеше изправен по-възрастен негър с яркоцветна широка африканска риза, от онези, дето им казваха „дашики“, и с шапка от леопардова кожа. Липсваше му само една мухоловка в ръката, за да заприлича напълно на заирския диктатор Мобуту Сесе Секо.

По-нататък по коридора тя видя една жена, също с шапка с емблемата на „Янките“ на главата си, да се шляе около фонтана. Дали не я следеше тайно? Джени отклони поглед, но нямаше никакво съмнение, че непознатата гледа точно нея. При това заплашително. Черните й очи я пронизваха укорително, дори параноично.

Ню Йорк не можеше да се оплаче от липса на разнообразие.

Дженифър Данс бе пристигнала в този град преди едно десетилетие, по-точно веднага след първата си година в университета в Канзас, когато реши да се прехвърли в Колумбийския университет, за да усъвършенства знанията си по английски, тъй като се надяваше един ден да стане следващата телевизионна звезда, достойна наследница на Кристиан Аманпур. Или ако не можеше да се издигне до нейното ниво, то поне да бъде от ранга на Кети Кърик^[1]. Нима не притежаваше всичките качества, необходими за такава кариера? Умееше да се изразява много добре както устно, така и писмено, отличаваше се с вродена любознателност, желание за работа, беше привлекателна и изпълнена с копнеж да пътува из целия свят. Тежката работа не я плашеше. Не се притесняваше от мисълта, че може да й се наложи да живее в отдалечени, затънтени места, без течаща вода и канализация, където електрозахранването често ще бъде прекъсвано. А освен това храната с повече подправки винаги й бе доставяла удоволствие.

Беше и много любезна с хората. Неуморна в общуването с тях, неотстъпчива, но неизменно вежлива и възпитана. Така че Джени наистина бе родена за кореспондент „далечно плаване“. Същевременно не можеше да бъде упрекната в някаква мекушавост. Не, за бога, не. Ето и сега наранените кокалчета на пръстите й свидетелстваха за точно обратното. Но когато някой я посрещаше със сърдито махване с ръка и с думите: „Не, по дяволите, никакъв коментар няма да изтръгнете от мен!“, тя нямаше да се насили да го запита отново или да поиска от интервюирания да промени отговора си. Прилошаваше й дори само от мисълта да завира микрофона в нечие лице и да изкрещи въпросите.

Излезе от Колумбийския университет е научна степен по американска история и с умерено добри перспективи за работа. Почти цяла година посвети само на обиколките си из града, тъй като временно се бе хванала на работа като екскурзовод към музея по естествена история. През два-три месеца родителите й се свързваха с нея по телефона и, разбира се, отново я питаха кога ще се прибере у дома. Ала дори самата мисъл да се върне в Канзас Сити — с ония съботни следобеди, запазени за ръкоделието край стола на майка й; вечерите всяка неделя, когато се събираха всичките й роднини; дежурствата край креватчетата на бебетата близнаци на брат й; работата от девет до шест в банката на баща й („Като за начало ще те изпратим в отдела за работа със сметките на тръстовете. Там ще получаваш по двадесет и осем хиляди годишно. Ще ти стигнат да си купиш един по-скромен форд, за да се движиш с него из града. Не ти ли звучи прекрасно, бонбонче?“), — е, всичко това й идваше твърде много. Не искаше живот като този, който предварително й бяха начертали, чиито правила и ритуали бяха като издялани от камък, с всичките онези задължителни приятелства и още цял куп предписания за благоприлично поведение. Нищо друго нямаше да й остане за разтуха, освен да чете и препрочита романите на Томас Харди, да гледа по телевизията сериали като „Шефовете“ или филми в местното кино като „Спътник в прерията“. Единственото, което й харесваше в родния й дом, бяха онези хрупкави зелени ябълки и сандвичите с филе, горчица и тънък резен лук отгоре.

Една година по-късно получи дипломата си от Колумбийския университет за редовен преподавател по история.

Първата й работа беше в едно енорийско училище в Гринидж Вилидж. Името му беше „Сейнт Агнес“. През онези дни тя все още бе примерна католичка, а малобройните класове и обещанието всичко наоколо да бъде в изряден ред я привлякоха още от първия работен ден. Обаче нито една двадесет и три годишна жена, увличаща се по шумния живот извън училищната ограда, не би могла да се задържи дълго в място като „Сейнт Агнес“. Пък и сестрите там никак не одобряваха забързания начин на живот на Джени — „прекалено ускорен“ според тях, след като тя понякога се успиваше и пропускаше литургиите в петък сутрин, защото предишната вечер си бе позволила да изпие по някой и друг коктейл „Маргарита“ (разбира се, след края на работното време), докато се опитваше да забрави за прекалено честите проверки на отец Бернадин.

Така че никой не остана изненадан, когато не й подновиха договора за втората учебна година.

Тъй като нямаше никакви спестени пари, нито благонадеждни препоръки от предишната си месторабота, но в същото време не искаше и да чуе за връщане при мама и татко в Канзас Сити, Джени се съгласи с първата работа, която й предложиха. И оттогава преподаваше в „Крафт Скул“ — едно скромно занаятчийско училище.

Според официалната документация Джени трябваше да води часовете по математика, естествени науки и дори по изкуствата. Но като се имаха предвид разнообразните интереси и различните способности на учениците, това изискване се оказа непостижимо за изпълнение. Затова тя още от самото начало на работата си там предпочете да предостави на питомците си по-голяма свобода на избор. Непрекъснато си повтаряше, че работата й е само да следи хлапетата да се придържат към училищните правила, в което, разбира се, нямаше нищо лошо. Както и това, че ако даде някакъв шанс системата сама да проработи, то може и да се получи нещо полезно. На практика това означаваше само да идва навреме на работа, облечена подходящо, и да гледа събеседника в очите, когато му стиска ръката.

Един ден, пет часът наближаваше, в класната стая цареше пълен хаос. Учениците ожесточено спореха за нещо помежду си. Хвърляха линийките за чертане също като бумеранги. Говореше се също, че дори по време на часовете са виждали тръбички за пушене на марихуана, да не говорим колко много марихуана се изпушваше през междучасията. Да, това училище въобще не можеше да се сравнява с изисканите елитни училища, показвани в списание „Фейм“, Но през онези дни в класната стая поне цареше тишина, а очите на учениците, които не бяха прекалено зачервени, си оставаха фокусирани върху госпожица Данс. И Джени наистина се чувстваше полезна. Е, може би си оставаше малко старомодна, но пък нали се чувстваше добре…

— Госпожица Данс — проехтя нечий властен глас.

— Да, аз съм. — Джени пристъпи напред. Сърцето й се разтуптя. Наведе глава напред с надеждата да научи нещо за Томас. Една медицинска сестра я чакаше пред вратата на стая 315, докато махаше с ръката си, в която държеше дневника за записване на прегледаните пациенти.

— Готови сме за вас, скъпа.

Само след три минути тя излезе оттам, с лепенка на мястото на инжекцията. Асансьорът пристигна. Джени влезе вътре и натисна бутона за партера. Кой уличен джебчия би оставил чантата на жертвата си? Този въпрос не й излизаше от ума. Щом като бе извадил нож, за да пререже каишката на часовника й, защо, по дяволите, не бе отмъкнал и чантата? А този въпрос влечеше още един след себе си: защо Томас не беше в болницата? Защо поне не бе потърсил някакъв телефон, за да й се обади? За бога, та вече бяха изминали цели два часа!

Припомни си странния блясък в очите на Томас. Не беше гняв. Беше нещо повече. Кръвожадност. Разтри очите си — вече започнаха да я болят от напрежението. Господи, дано Томас да не е пострадал, мислено се помоли тя. Имаше толкова много неща, които не знаеше за него. Толкова много, които не й бе казал.

* * *

Двамата с Томас се запознаха на един мач от младежката баскетболна лига, а после отидоха да вечерят с цяла тайфа приятели — някои от тях негови, а други нейни — в един мексикански ресторант в жилищните квартали. Всичките се настаниха първо край бара и си поръчаха по една „Маргарита“, с изключение на Томас, който си взе чаша текила и една бира „Будвайзер“. Половината от групата бяха все адвокати. Джени, която се притесняваше, че нищо няма да разбере от разговора на юридически теми, промени поръчката си и поиска да й донесат същото като на Томас, след което побърза да се настани на стола до него.

Никога нямаше да забрави първия им разговор. Не бе сигурна защо точно се задълбаха в обсъждането на въпроса за това кое надделява в човешката природа — естествено наследените или придобитите качества, но Томас упорито настояваше на своята теза: че всичко в този живот се определяло от наследствеността. Природа и само природа. Или се раждаш с нещо, или не. Или както казваше той, целият световен опит не може да ти помогне да станеш професионален баскетболист, ако нямаш достатъчно данни за това. И този извод не се ограничаваше единствено до спорта. Хората, разгорещено спореше той, се раждат такива, каквито са си. Нямало никакво значение къде ще се родиш и израснеш, в кой град или в коя страна, дали в бедност или в богатство, защото никога не можеш да избегнеш участта, предопределена ти от наследствеността. Всеки човек бил обречен да следва предначертаната си съдба.

Джени бе останала ужасена от думите му. Като учителка тя често ставаше свидетел на това как ежедневието оформя характерите на младите момчета и момичета. Нали точно в това се състоеше работата й: да подпомага хлапетата да преодоляват затрудненията, с които са обременени още по рождение. Томас й обясни, че така тя само си губи времето. Все едно че се опитва да пребоядиса някой автомобил, който въпреки новата боя отвътре ще си остане същият. Достатъчно било само да се повдигне капакът на двигателя и да се надзърне вътре. Разбира се, тя би могла да бъде от полза на децата в краткосрочен план — да ги насърчи, да коригира този или онзи недостатък, обаче в дългосрочен план те отново ще се върнат към истинското си „аз“. Както например не можеш да подобриш един автомобилен двигател от четири цилиндров на осем цилиндров.

— Много съжалявам, но грешиш — бе възразила Джени.

— Така ли? — засегна се Томас. Нито за миг не можеше да допусне, че някой няма да се съгласи с него. — А колко хлапета досега си спасила? Колко от тях се върнаха в редовното училище?

— Е, засега поне… нито едно — засрамено си призна Джени. Защото хлапетата винаги се влияеха, и то в отрицателния смисъл, от живота в семействата си, от родителите и роднините си, от цялата тази потискаща атмосфера, сред която израстват младежите от бедняшките квартали на Ню Йорк. Обаче това още не означаваше, че трябва да се откаже от учителската професия!

В отговор Томас само въздъхна и сви рамене.

Обидена, но нежелаеща да спори повече, Джени поръча по още едно питие и двамата продължиха да разговарят на по-приятна тема. Баскетбол. Призна му, че и тя е играла малко. Той я попита дали сериозно, или просто се е забавлявала. И до ден-днешен бе горда със себе си, че се сдържа да не изтрие с един шамар самодоволната усмивка от лицето му. Вместо това се хвана с него на бас за сто долара, че няма да успее да я победи в стрелбата под коша със серии по три удара. Той веднага прие, но само, при условие че ще определя правилата на играта. Всеки от тях имаше право на десет последователни опита от произволна точка отвъд чертата на наказателното поле. Дори се опита да й предложи авантаж от три коша. Намразвайки го все повече с всяка изминала минута, тя отклони щедрото предложение.

Групата се премести на една от освободените маси в заведението. Джени се зарадва, когато се оказа седнала на противоположната страна на голямата маса, право срещу Томас. Обаче колкото и да се опитваше, не можеше от време на време да не поглежда към него. Той бе красив посвоему — е, едва ли бе представата й за господин Идеалния, но у него имаше нещо неустоимо. Когато се случеше да улови погледа му, черните му очи сякаш проникваха до дъното на душата й. Поради липса на по-точно определение можеше да се каже, че притежаваше магнетично излъчване. Дразнещ, сексист и его маниак. Но магнетичен.

А когато той настоя да си разменят местата с адвоката, седнал до нея — по-скоро го вдигна от стола му и го остави да стърчи прав, — тя остана безкрайно поласкана от жеста му и реши все пак да му даде втори шанс. Никой не можеше да устои на тези очи.

Вечерта продължи приятно, докато тя не заяви, че в цялата история на Националната баскетболна лига никога досега не бе имало по-добър отбор от този на „Лос Анджелис Лейкърс“ от 1984 г. С такива незабравими светила като Меджик и Карийм, фантастични стрелци от засада. А да не забравяме и Джеймс Уорти! Именно с него и другите двама екипът на „Лейкърс“ от 84-та беше наистина непобедим.

Ако погледът можеше да убива, щеше да бъде мъртва на секундата.

— Въобще не могат да се сравняват с отбора на „Чикаго Булс“ от деветдесет и пета — обяви Томас, без да й обясни нещо повече.

А когато тя се опита да го въвлече в спор, той само махна отегчено с ръка и погледна настрани. С което й подсказа, че за него спорът бе приключен.

Точно това я вбеси. Никой… абсолютно никой досега не бе размахвал пренебрежително ръка пред лицето на Дженифър Данс. Нарече го с най-цветистата ругатня от речника си, а след това му каза да върви по дяволите с карета, теглена от четири коня. А колкото до тяхното състезание с по три удара от наказателното поле, то той можеше да си го завре…

Точно в този момент Питър, един от приятелите му, ги прекъсна, като попита Джени дали Болдън вече й е разказал за работата си в младежкия клуб. Той добави, че там Томас организирал звено за противопоставяне на кварталните банди в сътрудничество с нюйоркската полиция, за да се опита да предложи на хлапетата нещо по-различно от това само да висят по улиците и да се забъркват в какви ли не неприятности. Той дежурел там по три вечери седмично, а също и през уикендите. Може би Джени би могла да сподели опита си със своите ученици. А и да му даде някакъв съвет.

Питър млъкна, а помежду им увисна напрегната тишина.

— Защо го правиш, щом си толкова уверен, че те нямат никакви шансове? — попита накрая Джени и се приведе по-близо до него, за да разбере дали всичко това са само глупости, или има и нещо друго.

— Защото съм неизлечим идеалист. Загубен идеалист, знам го, но просто такъв съм се родил.

Никога досега не бе се чувствала толкова объркана.

* * *

В онази събота те се срещнаха за първото от многобройните следващи състезания по стрелба в коша с по три удара. Тогава тя хубаво го подреди, като спечели съревнованието между тях двамата с 10:4. И досега — вече три години оттогава — той още не бе успял да се реваншира. Да, нито веднъж не бе я побеждавал. Но понякога можеше да вкарва топката в коша от направо невъзможни за реализиране положения.

Вратата на асансьорната кабина се отвори и Джени, която чакаше в коридора, пристъпи вътре. Докато се спускаше три етажа надолу, едва смогна да удържи надигащата се в гърдите й тревога. Нейният роден да оцелява любим вече би трябвало да се появи. Знаеше, че може да го потърси в работата му, но не можеше да чака толкова дълго. Време беше да започне да го издирва по спешните отделения на близките болници.