Кристофър Райх
Клубът на патриотите (71)

70.

Джеймс Джаклин захвърли последната от ризите си в куфара и издърпа ципа. Отиде до шкафа и извади паспорта си, портфейла и един плик с петдесет хиляди долара. Напъха ги в джоба на блейзъра си. Беше четири и половина. Трябваше да се успокои. Имаше достатъчно време, за да вземе самолета в осем за Цюрих. Спря се пред огледалото, среса се, замисли се дали да не се обръсне още веднъж, после затегна възела на вратовръзката си. Имаше уговорена среща с личния си банкер на Банхофщрасе за утре в девет, но не бе сигурен дали сутринта ще има възможност да се обръсне в хотела „Бо о Ла“^[1].

От прозореца видя как една лимузина се появи на алеята и се насочи към входа. Навън бе започнало да се смрачава. Лунният полумесец висеше ниско над хоризонта. Време беше да се махне оттук. Разследването на опита за бомбен атентат срещу президента на страната бе попаднало на следи, доказващи, че при експлозията преди три дни е бил използван RDX. Дори се бяха добрали до номера на партидата на експлозива. Чарлс Коноли бе мъртъв, Гордън Рамсър и Вон Аркс бяха оцелели, макар че се бе наложило да ампутират десния крак на Аркс над коляното. След опита за покушение Джаклин не бе разговарял с нито един от тях. Разкритията за произхода на експлозива RDX бяха достатъчно красноречиви. Несъмнено бяха наясно, че той бе организирал атентата, а пък той, от своя страна, много добре се досещаше какво ще предприемат. Той не беше президентът. Легитимността на Клуба не се градеше единствено върху неговата личност.

Докато слизаше на долния етаж, Джаклин се постара да отхвърли бремето на тревогите, сполетели го напоследък. Шпионите му в Комисията по търговията с ценни книжа вече го бяха информирали, че техният шеф се бе сдобил с някакви поверителни документи за значителни суми, изплатени от „Джеферсън Партнерс“ на високопоставени лица от правителствения апарат, включително на председателя на Федералната комисия по телекомуникации и на един известен генерал. Липсваха улики за лицето, предоставило тези изобличаващи материали, но Джаклин много добре знаеше на кого дължи това. На Болдън естествено. Очевидно щеше да се наложи да пожертва няколко от доверените си хора. Адвокатите му ще се постараят да уредят всички спорове. А Джаклин през това време ще се усамоти на частния си остров, за да се възстанови. Оттам ще започне да действа за бъдещите преговори. Ще се наложи да даде доста щедри обещания. Солидни парични суми ще сменят собствениците си. Е, все пак той струваше осем милиарда долара. С толкова огромно богатство може да си купи още много приятели. „Джеферсън Партнерс“ бе прекалено голяма компания, за да бъде унищожена. Пазеше твърде много тайни. Междувременно трябваше да помисли какво да прави с Логсдън и Вон Аркс. Беше само въпрос на време да се завърне отново.

Джаклин отвори предната врата. Шофьорът го чакаше, нахлупил фуражката ниско над очите си. Забеляза, че имаше някакъв странен белег на бузата си.

— Остана още една чанта — каза Джаклин. — Веднага се връщам.

— Няма защо да бързате, сър. Има време.

Джаклин остави написаната от него бележка до жена му на кухненския шкаф, после включи алармената инсталация и заключи вратата след себе си. Хвърли един последен поглед на къщата. Всичко бе надеждно подсигурено. Дневниците бяха опаковани и изпратени на сигурно място. Някъде по-далеч от нежелани погледи, от алчни любопитни очи. Не бе забравил да прибере и реликвите, останали от Вашингтон и Хамилтън. Не му се искаше да изгният в някой музей. Те бяха предназначени единствено за привилегировани очи.

Пое дълбоко дъх. Усети с наслада любимия му въздух на Вирджиния — американски въздух, — след което се качи на задната седалка на лимузината. Едва когато се отпусна, забеляза, че отсреща е седнал едър мъж с тъмна кожа и присвити, преливащи от омраза кафяви очи.

— Това ти ли си, Вълк?

— Дойдох да ти пожелая приятно пътуване, господин Джаклин.

Той веднага протегна ръка към дръжката на вратата. Дръпна я с все сила, после още веднъж и още веднъж, но усилията му бяха напразни.

— Заключена е — обясни Вълка.

— Защо? Кой ти заповяда? И въобще какво става? Почакай, спри! Това е заповед.

Вълка се премести по-близо до него, все така приведен, като хищник, готвещ се за скок. Държеше в ръката си нещо остро и метално.

— Смяна на ръководството, сър. Президентът ви изпраща поздравите си.

Великолепно наточеното острие проблесна зловещо на фона на гаснещите лъчи на слънцето.