Кристофър Райх
Клубът на патриотите (70)

69.

Болдън сграбчи за яката първия полицай, изпречил се пред очите му.

— Сър, трябва да говоря с някого от специалните служби. Спешно е. Отнася се за живота на президента.

Останалите бяха зад него, притиснати сред тълпата. Не го бе грижа, че рискуваше да ги арестуват. Нямаше друг начин. Само ако можеше някак да не изрича думите „убийство“ или „покушение“, може би щеше да успее да предаде съобщението, без да го задържат.

Полицаят беше нисък и тантурест, с двойна брадичка над яката. Изгледа продължително Болдън.

— Какво за живота на президента?

— На всяка цена трябва да говоря с някой от специалните служби.

Полицаят пристъпи от крак на крак.

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го на мен.

— Имам информация, която мисля, че ще заинтересува агентите от специалните служби. Много е спешно.

— И засяга президента?

— Да. — Едва се сдържаше да не закрещи. Идеше му да сграбчи за раменете този тлъст, зле обръснат полицай и да го разтърси, докато се осъзнае. Искаше му се да разкъса ризата си и да му каже: „Виж ми гърдите. Ето на какво са способни те. Те се готвят да убият президента, а ние трябва да ги спрем!“.

Полицаят извади радиостанцията и я доближи до устата си. Но вместо да поиска подкрепление, произнесе само:

— Кога приключва смяната?

— В един часа — изпращя един глас в слушалката.

— Прието. — Полицаят се втренчи отегчено в Болдън, сякаш искаше да му каже: „Ти още ли си тук?“.

Томас отвърна на погледа му и го разбра. Той си мислеше: „Какво може да ми каже този странен изнервен тип за нещо, заплашващо сигурността на президента? Ако не му обърна внимание, може би просто ще се изгуби в навалицата“.

Президентът Меган Маккой произнасяше заключителното си обръщение. Силният й звучен глас ехтеше във въздуха, излъчвайки послание за обновление и надежда. Всички лица около Болдън бяха обърнати към официалната трибуна. Той се извърна рязко и въздъхна. Обля го вълна на отчаяние. Внезапното движение го накара да потръпне — раната върху гърдите му се бе отворила отново. Тръгна надолу към улицата. Най-близкият контролен пункт беше през две пресечки. Трябваше да тича дотам.

— Сър, с какво мога да ви помогна?

Болдън погледна през рамо. Мъжът бе облечен в тъмносин костюм и палто в същия цвят, със слънчеви очила и слушалки — облекло, превърнало се в униформа за специалните служби.

— Става нещо странно — бавно заговори Болдън, сякаш рапортуваше. — Хората от „Сканлън“ напускат зоната. Измъкват се оттук. Пръскат се във всички посоки. Трябва да говоря с шефа на охраната. С този, който отговаря за шоуто.

— Как го разбрахте?

— Това сега няма значение. Важното е, че тези хора напускат зоната около президентския подиум. Предполагах, че те са наети, за да охраняват президента отблизо. А сега си тръгват. Какво ви говори това?

— Не знам, сър. А вие за какво намеквате?

Томас го изгледа раздразнено.

— Вие ми кажете — рече той прекалено високо. Самообладанието му го напускаше — бързо и неотменно като последните песъчинки в пясъчен часовник. — Какво би накарало някой да иска да се махне колкото се може по-бързо от официалната трибуна? И сам можете да се досетите.

Агентът се втренчи в него за миг, после го сграбчи за ревера на сакото и го издърпа на три метра настрани.

— Стойте тук. Как се казвате?

— Томас Болдън.

— Добре, господин Болдън. Не мърдайте оттук. Разбрахте ли?

Той кимна.

Агентът заговори в микрофона си, докладвайки на своя началник всичко, което Болдън току-що му бе съобщил.

— Господин Фиск идва насам.

Не бяха изминали и две минути, когато един сив шевролет изскърца със спирачки и от него изскочи добре облечен афроамериканец.

— Вие ли сте Болдън?

— Да, сър.

— Какви са тези глупости, които дрънкате, че хората на „Сканлън“ се изтеглят от района?

— Вие ли сте шефът?

— Елингтън Фиск. Това е моето шоу.

— Попитахте ли момчетата от „Сканлън“ защо се измъкват?

Фиск стисна устни.

— Не сме ги разпуснали.

В този момент към тях приближи висок червендалест агент.

— Томас Болдън е издирван от нюйоркската полиция за убийство. Вчера е очистил някакъв тип от Уолстрийт.

— Името му е Сол Уайс — поясни Болдън. — Но не съм го убил. Беше инцидент. Друг го застреля — един от охраната на нашата фирма „Харингтън Уайс“, но мисля, че той работи и за „Сканлън“. Вижте, момчета. Аз сам дойдох, за да ви кажа всичко това. Трябва да ме изслушате. Ще се опитат да посегнат на живота на президента. И това ще стане всеки момент! Ще си размърдате ли задниците? Ще направите ли нещо?

Червендалестият агент сграбчи Болдън за раменете и го завъртя, за да закопчае белезниците около китките му.

— Можеш да се обзаложиш, че ще направим нещо, господинчо.

— Почакай — заповяда му Фиск. Пристъпи към Болдън. — Откъде знаеш това?

— Просто го знам. — Издържа изпитателния поглед на агента. — Можете ли да си позволите да пренебрегнете предупреждението ми?

Фиск извърна поглед. Мускулите на челюстта му потрепваха.

— Добре. Имате две минути да ме убедите. Лари, свали му белезниците. Болдън, качете се в колата. Идвате с мен.

* * *

Четиринадесет килограма RDX бяха прикрепени към вътрешните стени на подиума, произведен от „Тритон Индъстрис“. RDX, или Рисърч Дипартмънт Експлозив (експлозив, разработен от изследователска лаборатория), беше смъртоносен като всички съвременни свои събратя и се използваше основно за унищожаване на ядрени бойни глави. Всъщност материалът бе толкова строго контролиран, че не фигурираше сред експлозивите, стандартно следени от специалните служби на Съединените щати. Произвеждаше го „Олни Корпорейшън“ в Таусън, Мериленд. Преди две години компанията „Олни Корпорейшън“ бе купена от „Джеферсън Партнерс“.

Джеймс Джаклин погледна за последен път към сенатор Маккой, когато тя започна да произнася заключителното си обръщение, после стана от мястото си и тръгна забързано надолу по пътеката между столовете. Докато изкачваше стъпалата и пресичаше колонадата на Капитолия, погледите на всички бяха насочени към президента. Бяха му казали, че трябва да се отдалечи най-малко на петстотин метра от мястото на взрива. RDX имаше двеста метра радиус на действие. Убиваше не толкова мощността на взрива, колкото ужасната топлина, която се отделяше. По време на детонацията температурата в сърцевината на бомбата можеше да надмине 1600 градуса. Всички лица на официалната трибуна щяха да се опекат като коледни пуйки.

Джаклин погледна часовника си. Имаше две минути, за да се отдалечи от бомбата. Всъщност вече бе в безопасност, защото стъпалата зад подиума щяха да отразят взривната вълна и да я пренасочат към тълпата от зрители. Но все пак искаше да бъде съвсем сигурен.

Беше стигнал до стъпалата, водещи към „Дирксен“, когато президентът Маккой внезапно прекъсна речта си насред изречението. Сред насъбралите се, се надигна приглушен ропот. Зави сирена, после още една и скоро сякаш всички полицейски коли в града се насочиха към официалната трибуна. Джаклин отново погледна часовника си. Вече бе прекалено късно.

* * *

Беше дванадесет и двадесет минути. Елингтън Фиск натисна педала на газта на ъгъла на Конститюшън авеню и Втора улица.

— По дяволите, някой ще ме свърже ли с тези шибаняци от „Сканлън“?

— Приемниците им са изключени — отвърна заместникът му Лари Кенеди. — Но може би ще е само за кратко, шефе.

— Също както се издъниха с онзи микрофон на подиума — рече Фиск.

— Да очистим ли зоната, сър? — попита Кенеди.

Фиск сърдито изгледа Болдън.

— Продължавай! — заповяда му той.

— И така, ние се сдобихме с тази информация от един от агентите на „Сканлън“ — отново заговори Томас. — Наричат операцията „Краун“. Ще я убият, защото тя не е пожелала да се присъедини към Клуба.

— Джаклин ли е в дъното на всичко това?

— Да, сър.

— Милиардерът? Този, който управлява „Джеферсън Партнерс“? Много ме затрудняваш, Болдън. Много, изключително много.

Шевролетът устремно зави наляво веднага щом изскочи от задната стена на Капитолия. Премина без никакво бавене през кордона от полицейски автомобили и линейки. Едва тогава Елингтън Фиск рязко натисна спирачките:

— Излезте!

Томас отвори вратата и с усилие се измъкна от колата. Изохка. Лицето му се сгърчи от болка. Фиск веднага го изгледа тревожно:

— Какво ви е?

Болдън не мислеше, че има смисъл да отговаря на този въпрос. Предпочете да отклони вниманието му.

— Случило ли се е нещо извънредно през последните един-два дни? Нещо, което пряко да засяга президента? Специални гости или някакво ново оборудване, което да е било заменено през последните двадесет и четири часа? Нещо, което може да послужи за нанасяне на големия удар.

— Сменихме само подиума. — Елингтън Фиск внезапно забърза нагоре към колонадата, където около дузина полицаи бяха блокирали достъпа до най-горната площадка над президентската трибуна. Оттам се разкриваше внушителна гледка към паметника на Вашингтон и националния търговски център — докъдето стигаше поглед, се ширеше море от човешки глави. Навред се вееха националните флагове — по белеещите се от снега открити площи, от правителствените сгради, от балконите на къщите. Истински калейдоскоп от червено, бяло и синьо.

— Хм, подиума… — замислено процеди Болдън. — Откъде го доставиха?

— От Вирджиния — обясни му Елингтън Фиск.

— От „Тритон Еърспейс“?

Елингтън Фиск застина на място.

— Откъде знаеш?

— Много просто. „Тритон Еърспейс“ се притежава от същата групировка, която владее и „Сканлън“. От „Джеферсън Партнерс“, компанията на Джеймс Джаклин. Сега наистина съм склонен да призная, че имате много сериозен проблем.

Елингтън Фиск разтърка челото си и сърдито промърмори:

— По дяволите… — Вдигна поглед към Кенеди: — Някой да е освобождавал хората на „Сканлън“ от дежурство?

— Не, сър.

Фиск отново сведе глава. Лицето му стана още по-мрачно. Но сетне внезапно се изправи.

— Обявете червен код! — изкрещя в микрофона, скрит в ревера му. — Парола „Свободен орел“. Повтарям: „Свободен орел“! — Обърна се към Болдън: — Господине, сега ви остава само да се молите да не сте сгрешили в преценката си.

Томас последва Елингтън Фиск покрай редицата от полицаи, дежурещи на площадката над стъпалата. Президентът Маккой почти мигновено бе заобиколена от плътна стена агенти от специалните служби, останали досега незабележими сред морето от черни и тъмносини костюми. Този плътно стегнат възел от човешки тела енергично започна да се изтегля от сцената, за да се изкачи нагоре по стъпалата. Фиск се втурна надолу да ги пресрещне, крещейки: „По-бързо! По-бързо!“ Тълпата смаяно наблюдаваше необяснимата промяна в сценария. Никой не помръдваше, макар че ужасно предчувствие изкриви лицата на мнозина от присъстващите.

Спасиха я, каза си Болдън.

Заревото беше страхотно. Ослепителен вихър от оранжево-черни протуберанси, по-ярки от хиляди слънца. Сякаш гигантски невидим чук се стовари върху цялото му тяло, за да го запокити нейде във въздуха. Болдън се строполи по гръб. Околните столове и скамейки мигом станаха на трески. Уплашено се озърна надясно и с ужас видя на две педи от себе си нечий човешки крак, само с чорап и обувка накрая. Опита се да се надигне. Зачака зрението му да се избистри. Нещо бе попаднало в очите му. Избърса лице и дланта му веднага почервеня от кръвта. Лари Кенеди също бе тръшнат по гръб недалеч от него. Цялото му лице бе черно. От скулата му се спускаше широк кървав прорез. Говореше нещо нечленоразделно, но по едно време успя да се поокопити, да запълзи на четири крака и да се затъркаля надолу по стъпалата.

Болдън неуверено се изправи. От официалната трибуна бяха останали само жалки отломки. Във въздуха се виеше гъст дим. Първите редици от столове вече не съществуваха. Вместо тях насред стъпалата пред Капитолия бе зейнал грамаден черен назъбен кратер. Взривът буквално бе изпарил подиума. Онзи същия, доставен от „Тритон Еърспейс“. Настрани лежеше разпокъсаният национален флаг, като пламъците поглъщаха червените и сините ивици.

Във всички посоки се виждаха само безжизнени тела, разпокъсани, осакатени, кървящи. Стенания изпълваха въздуха. Викове за помощ, отначало по-плахи, но после все по-шумни и по-пронизителни. Болдън се заклатушка надолу по стъпалата. Президентът на Съединените щати се освободи от обръча агенти от специалните служби. С изключение на драскотината на брадичката, тя изглеждаше незасегната. Двама агенти незабавно сграбчиха ръцете й и предпазливо я поведоха покрай Болдън нагоре по стълбата. Елингтън Фиск лежеше сгърчен върху смазаната редица от столове, с лице като кървава маска, с глава, неестествено изкривена, под невъзможен ъгъл.

Болдън приседна на каменните стъпала и зарови лице в дланите си.

Всичко свърши.

Президентът оцеля.