Кристофър Райх
Клубът на патриотите (7)

6.

— Наведи глава! — заповяда Вълка.

Колата рязко спря. Вратата се отвори. Навън една палма надвисна над главата на Болдън. Една желязна ръка го сграбчи за рамото и го поведе навътре в сградата. Рамото му се блъсна в нещо… може би беше стена. Или врата? По пода имаше нахвърлени някакви вещи. На няколко пъти той се препъна, докато чуваше само тропота на нещо дървено или дрънченето на метална тръба, която се търкаляше върху бетонния под. Сетне тримата внезапно спряха. Пред тях се отвори масивна врата. Последва вдигането на метална решетка. Една ръка го натика вътре в тясното пространство. Вълка и Ирландеца стояха плътно до него от двете му страни. Решетката се спусна обратно. Ръката продължи да го тласка напред. Долови миризмата на прясно нанесена боя, на лепило, на дървени стърготини. Отвори се следващата врата, но този път почти безшумно. Усети, че краката му се тътрят по някакъв килим. Друга ръка отново го сграбчи за рамото, завъртя го на деветдесет градуса надясно, а после го запокити към най-близката стена.

— Почакай тук — каза Ирландеца.

Болдън стоеше неподвижно. Само сърцето му биеше бясно. Качулката бе плътно пристегната около главата му, дъх не му даваше да си поеме, само грубите влакна дращеха устните му, проникваха в устата му. Някой влезе в стаята. Усети промяна в напрежението, стелещо се наоколо; нечие присъствие, циркулиращо около него, докато непознатият го измерваше с поглед, сякаш беше парче говеждо.

— Господин Болдън, казвам се Гилфойл. — Чу самоуверен глас на закоравял пушач, вдъхващ спокойствие. — Съжалявам за причинените неудобства. Мога само да кажа, че това бе необходимо за нас, за да можем да поговорим, без никой да ни притеснява. Ще смъкнеш ли най-сетне тази качулка? — обърна се непознатият към Вълка. — Не бива да притесняваме господин Болдън.

Вълка смъкна качулката.

— И така, ето го нашия нетърпеливец — промълви Гилфойл. — Упорит докрай, нали?

Той бе нисък и непривлекателен, някъде над петдесетте, с тесни рамене и леко прегърбен. Рядката му тъмна коса бе започнала да сивее и оредява. Очите му бяха черни, с отблъскващи месести торбички под тях. Кожата му бе жълтеникава, провиснала като гуша на пуйка на места, а бузите — хлътнали. От него се разнасяше мирис на тютюн.

— Ела с мен — подкани го Гилфойл и го поведе към съседната стая. Помещението приличаше на жилище на беден чиновник или прислужник: килимът бе от евтините, стените — боядисани с бяла боя, а таванът — облепен с панели за намаляване на шума. В средата имаше само едно бюро с фурнир и два стола от онези — обикновените, каквито могат да се видят в някое учреждение. Нямаше прозорци. — Седни.

Томас се отпусна на най-близкия стол.

Гилфойл придърпа другия към себе си. Щом седна, наведе главата си напред и впи очи в лицето на Болдън. С плътно стиснатите си устни, повдигнати в ъгълчетата, той приличаше на човек, оглеждащ картина на художник, който не му харесваше.

Явно знае доста неща за хората.

— Бих искал да се държиш спокойно — започна той с онзи тон, с който докторите посрещат пациентите си, търпелив и незаинтересован. — Движенията само ще усложнят нещата. А това ще забави срещата ни. Имам само два въпроса към теб. Отговори ми и ще бъдеш свободен да си вървиш.

— Звучи по-лесно, отколкото е в някоя игра на „Рискувай и спечели“!

— Само че това не е телевизионна игра.

Докато Болдън си мислеше за лекотата, с която Гилфойл водеше разпита, неволно огледа що-годе свестния му, ала поизхабен костюм, както и евтината вратовръзка. Сякаш на челото му бе изписано, че е ченге. Болдън стисна здраво двете си длани, вплетени една в друга, и лаконично запита:

— И така?

— Сигурно се досещаш какво ме интересува.

— Представа си нямам.

— Нима? И как така?

Болдън сви рамене и уморено отклони поглед настрани.

— Всичко това тук ми се струва съвсем налудничаво.

Пръсти, яки като стоманени болтове, се впиха в челюстта му и насила извърнаха лицето му отново към физиономията на водещия разпита.

— Това беше само едно любезно предупреждение повече да не мърдаш, докато разговаряш с мен — рече Гилфойл, след като охлаби хватката си. — А сега да започнем отначало. Кажи ми какво знаеш за „Краун“.

— Краун ли? — Томас недоумяващо разпери ръце. — Какъв Краун? Краун Кока-Кола? Или „Краун Букс“? Или пък „Краун Коркс енд Сийл“? Насочи ме по-конкретно. Подскажи ми нещо за ориентировка.

— Предполагам, че точно такъв отговор трябваше да очаквам от човек, печелещ прехраната си на Уолстрийт. Опитай пак.

— Съжалявам, но нищо не разбирам — искрено отвърна той.

Погледът на събеседника му се плъзна по лицето на Болдън. Челото, очите, устата му.

— Сигурен съм, че разбираш — промърмори Гилфойл. — Но да продължим. Отговаряй бързо и точно. Какво знаеш за Боби Стилман? Кога за последно се видяхте?

— Въобще не сме се виждали. Не познавам никакъв Боби Стилман.

— Повтарям: Бо-би Стил-ман. — Той изговори името бавно, на срички, сякаш Томас бе глухоням и трябваше да разчита движенията на устните на говорещия отсреща. Или както се говори на някой пълен идиот. Гилфойл го гледаше пронизващо и толкова напрегнато, че Болдън не можеше да се отърси от усещането за нечия студена длан, притисната отзад на врата му.

— Не съм чувал това име. Кой е той?

— Ти ми кажи.

— Не мога. Не познавам този Боби Стилман. — Два въпроса. Два отговора. А той се бе провалил на този тест с гръм и трясък. Неволно си припомни как Ирландеца му бе изброил толкова много факти от неговия живот, сякаш ги четеше направо от досието му. Това беше някаква грешка. Толкова труд да отиде нахалост. Явно бяха сбъркали човека. — Е, това ли е всичко? За това ли ме домъкнахте чак тук?

Гилфойл се подсмихна и му разкри мръсните си, потъмнели от тютюна зъби.

— Няма никаква грешка — заяви му той с почти безгрижен тон. — И двамата го знаем. Впрочем си добър, много добър. Поне това не мога да го отрека.

— Добър ли? — Болдън едва сега започна да осъзнава какво искаше да му намекне онзи отсреща. — Не, не те лъжа, ако това намекваш. Каза, че ще ми зададеш само „два въпроса“. Е, аз ти отговорих колкото можах по-добре. Казах ти, че нищо не знам за това, за което ме попита. И в скоро време няма изгледи да променя мнението си.

Гилфойл остана спокоен, само немигащите му очи продължаваха да тършуват за нещо издайническо по цялата физиономия на Томас. Накрая внезапно се размърда на стола си.

— Не може наистина да си въобразяваш, че ще те пусна толкова лесно. Не и такъв като теб… пред всичките тези хора. Много добре знаеш кои сме ние; знаеш и с какви ресурси разполагаме. Както и какво може да открием за теб… Хайде, господин Болдън.

— Звучи ми така, сякаш си ме проучвал, но всичко е било напразно. Съжалявам, че си поел в грешната посока, но вече бих искал наистина да си тръгна. Цялата тази гадост трябва все някога да има край и ми се струва, че тъкмо сега е най-подходящият момент за това.

Гилфойл въздъхна и се изправи с решителен вид, като че ли се готвеше да вземе някакви по-сурови мерки за справяне със ситуацията.

— Господин Болдън, доведох те тук с намерението да разбера какво знаеш за „Краун“. И няма да те пусна да си тръгнеш, докато не получа ясен отговор. Бих искал също да ми кажеш откъде си се сдобил с тази информация. Имам предвид конкретно име. Разбираш ли, ние сме нещо като инвестиционна банка, всички ние. Никак не се радваме, когато нашите хора разпространяват вътрешна информация. А сега очаквам да получа някакви отговори.

— С нищо не мога да ти помогна.

— Аз пък мисля, че можеш. „Краун“. Боби Стил…

Внезапно му дойде прекалено много. Тясното помещение. Разпитът. Тези настойчиво вперени в него очи, пронизващи като шишове за лед.

— За бога, няма ли да се откажеш от всичко това! — извика Томас и скочи от стола, който се прекатури на пода. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Нищо не знам. Разбра ли? Нищо не знам нито за твоите ресурси, нито за кого работиш. И нямам нищо общо с някакви разследвания. Ти си този, който греши, а не аз. Слушай, опитвам се да бъда търпелив, но не мога да ти дам това, което искаш от мен. Нито знам кой си ти, нито защо ми задаваш тези въпроси. И честно казано, хич и не искам да знам. Повтарям, но за последен път: представа си нямам какво е това Краун. А колкото до Боби Стилман, какво искаш да ме накараш да ти кажа за него? Че миналия четвъртък сме се срещнали в „Палм Кърт“ в „Плаза“ ли? Името нищо не ми говори. За мен е празно поле. И това е цялата истина.

— Това е невъзможно — хладно отрече Гилфойл. Остана на стола си, а гласът му пак бе овладян и спокоен.

— Защо да е невъзможно?

— Знаем, че вие двамата работите заедно.

— В един екип? — добави насмешливо Болдън и безпомощно разпери ръце.

— Не бях чувал да се споменава точно това, но, да… защо не, в един екип. „Краун“ — повтори Гилфойл. — И Боби Стилман. Хайде, кажи ми всичко.

— Идея си нямам защо, по дяволите, все ми повтаряш тези глупости!

С изненадваща бързина Гилфойл се надигна от стола и измъкна от джоба на сакото си един от онези специални полицейски револвери, тридесет и осми калибър, с рязана цев. Пристъпи крачка напред и притисна дулото в челото на Томас.

— Хей! — провикна се той, без да отмества за миг дори погледа си от лицето на Болдън. — Трябва ми малко помощ.

Яките ръце на Вълка стиснаха като в менгеме раменете на Болдън и го приковаха към стола, Гилфойл отвори вратата в другия край на стаята. Отвън, от зеещата бездна, нахлу студен вятър.

— Виждаш ли как се надига бурята?

— Тръгвай! — нареди му Вълка.

Томас заби пети в килима, но това не му помогна. Онзи го повдигна с такава лекота, сякаш не бе по-тежък от кашон с бира, и го повлече навън. Остави го едва когато се добраха до една дървена платформа, само шест на шест метра, преметната върху две стърчащи носещи напречни метални греди. Вратата се тръшкаше шумно от вятъра в металната стена и Болдън осъзна, че са го довлекли във временно използваната метална клетка, служеща като работна стая на бригадира на строителите. Високо над него в небето се извисяваше гигантският недовършен скелет на небостъргача, може би някъде към десетина етажа още. Вертикалните греди стърчаха право нагоре, като че ли се опитваха да се вкопчат в небето. Или като пръсти от ръката на удавник, изскочил над водата миг преди да потъне завинаги на дъното. Тази страна на строежа гледаше на север, затова се разкриваше гледка над Харлем, а в далечината и към Бронкс, но леко замъглена от бързо преместващите се облаци.

Е, това вече беше лошо, каза си той. Определено се бе накиснал ужасно зле.

— Чакай, слушай… — извърна Болдън глава, за да погледне мъчителя си в очите. Последва силен удар в бъбреците, от който рухна на колене.

— Хайде, изправи се! — заповяда му Гилфойл. Размаха заплашително револвера и с дулото му посочи да тръгне към отсрещния кран на платформата.

Болдън успя някак да се изправи на крака. Залитайки, прекоси платформата. Под дървения под се подаваше краят на една от носещите греди. Извисяващият се нагоре скелет на строящия се небостъргач напомняше корпус на гигантски презокеански кораб, изправен вертикално броени минути преди да потъне. Към единия край на платформата бе вързана тежка верига — може би строителите я използваха през деня за издигане на товарите със скрипеца.

— Както вече ти казах, явно много те бива, обаче моето търпение се изчерпа. Разкажи ми всичко, което знаеш за „Краун“, признай си всичко за отношенията ти с Боби Стилман и ще те освободим. Ще слезем долу и аз ще се погрижа да се прибереш у дома в пълна безопасност. Това е въпрос на сигурност. Не мога да те оставя тук, докато не узная със сигурност всичко, в което си се забъркал.

— А ако не мога да ти кажа?

— Не можеш или не искаш? — Гилфойл сви рамене и се надвеси леко напред, за да огледа терена долу, неясно стелещ се далече под тях, на цели седемдесет стажа по-надолу. — Дори и ти би трябвало да се досетиш какъв може да бъде отговорът на този въпрос.

Като погледна надолу, Томас съзря само пустотата, сред която се очертаваше скелетът на небостъргача като вътрешности на гигантско чудовище. Теренът на строежа бе опасан от висока бяла дървена ограда. Успоредно на строежа се простираше някаква улица. Смътно се забелязваха стоповете на автомобилите долу, придвижващи се от едното до следващото кръстовище, където замираха пред червените светофари. Лицето му пребледня. Вятърът непрестанно разклащаше платформата и той приклякваше леко, за да запази равновесие.

За разлика от него, Вълка пристъпваше много по-уверено по клатещата се платформа, като държеше в десницата си къса оловна тръба.

— Вече настъпи решаващият момент, господин Болдън. Говори. Разкажи на господин Гилфойл всичко, което иска да знае.

Болдън отстъпи крачка назад и токът на обувката му увисна във въздуха. Треперейки, успя да се върне на дървения под. Вече се досещаше, че целта на Гилфойл не беше да го застреля, защото едно тяло, паднало от седемдесетия етаж, лесно можеше да бъде използвано като доказателство за самоубийство. Но ако открият куршум в него, веднага се превръщаше в убийство.

— „Краун“. Искам отговора. Имаш три секунди.

Мислите му трескаво запулсираха. „Краун“. Короната на Англия. Или Краун Кока-Кола. А защо не „Аферата Томас Краун“? Винаги се бе възхищавал на Стив Маккуин като най-умния герой на всички времена. Ами „Перлата в короната“? Дали не ставаше дума за онази същата книга, която бе чел в колежа? Краун… Корона… Краун… Какво ли би могло да означава тази загадка?

— Две — обади се Гилфойл.

— Не знам. Кълна ти се, че нищо не знам.

— Три.

— Не знам! — изкрещя Болдън.

Но Гилфойл вдигна револвера. От дулото изхвръкна оранжев пламък. За част от секундата нещо ужасно горещо го опари по бузата. Револверът изгърмя оглушително. Болдън се опита да прикрие главата си, ала твърде късно. След това всичко потъна в тишина. Когато проехти някой изстрел на височината на седемдесетия етаж, долу, на земята, може да се чуе само като нечие пляскане с ръце.

— Боби Стилман — повтори Гилфойл. — Този път ще броя за последно. Започвам още сега. Едно…

Томас поклати глава. Беше му втръснало да повтаря до изнемога, че нищо, абсолютно нищо не знае.

— Две. — Гилфойл се извърна към Вълка. — Помогни на нашия приятел да опресни паметта си.

Вълка веднага направи крачка напред, размахвайки оловната тръба, сякаш бе сабя. Болдън инстинктивно се отдръпна назад, стъпвайки с единия си крак на гредата, а после и с другия. Сантиметър по сантиметър продължи да се отдалечава от Вълка, докато накрая се озова на метър и половина от ръба на платформата, като едва успяваше да запази равновесие. Но повече нямаше накъде да отстъпва.

— Това е грешка — задъхано изрече той, без да отделя поглед от лицето на Гилфойл. — Оплескал си всичко.

— Добре тогава. Да бъде както искаш. — Гилфойл го изгледа замислено за последен път, сетне се обърна и пое по обратния път. Ирландеца го последва, като затвори вратата след себе си. Няколко секунди по-късно асансьорът започна да се спуска към партера. Болдън само гледаше как се движи бавно надолу. Мислено си представяше падащи тела, носещи се към земята. Завъртаха се бавно, грациозно и съвсем безшумно.

Вълка стъпи с единия си крак върху носещата греда, за да я изпробва как ще поеме тежестта на тялото му. После вдигна тръбата, задържа я пред гърдите си и започна предпазливо да напредва по гредата, широка едва двадесетина сантиметра.

— Ако случайно имаш криле, сега е моментът да ги размахаш и да полетиш с тях.

— Защо вършиш всичко това? — попита Болдън. Не можа да се насили и да погледне надолу към плашещата го бездна.

— Защото работата ми е такава.

— Какво искаш да кажеш? Работата ти е да убиваш хора?

— Искам да кажа, че ме наемат да разрешавам разни проблеми. Да върша това, което е нужно.

— За „техния отбор“ играеш, така ли? А кои са тези „те“ все пак?

— Това всъщност е нашият отбор. Твоят. Моят. На всички.

— Че кои са тези всички?

— Всички. Цялата страна. Кой друг? — Устата на Вълка остана отворена, докато сенките наоколо правеха лицето му да изглежда като мрачна застрашителна маска на някакво божество на отмъщението. Вгледа се втренчено в Болдън. — Скачай!

— Първо дамите.

— А не искаш ли първо да те цапардосам здравата по главата, а? — Вълка размаха тръбата. Болдън се отмести леко настрани и оловото само одраска гърдите му. Вълка се приближи още повече към жертвата си. Вече бе прекалено близко, за да пропусне и следващия път. — Приятно летене надолу.

Болдън се метна напред и се вкопчи в по-едрия от него мъж, стискайки колкото можеше по-здраво.

— Кучи сине, ще ни убиеш и двамата! — гневно изруга Вълка. Очите му сега сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Изпусна тръбата и сграбчи Болдън в отчаян опит да се измъкне от тази ненадейна смъртоносна прегръдка. Ала само след миг усети как кракът му се отлепи от гредата. С последно отчаяно усилие на волята си Вълка се отблъсна от ръба. Но вече изцяло бе в плен на гравитацията.

Болдън политна в бездната с главата надолу. Леденият вятър забрули лицето му и вледени сълзите, стекли се по бузите му. Усещаше, че Вълка е някъде съвсем близо до него, но не можеше да го види. Тишина, по-раздираща от най-силния вик, изпълни ушите му. Не можеше да диша. Падаше неумолимо надолу, по гръб, само ръцете му се мятаха като обезумели, а краката му се подвиха нагоре. Отдолу го очакваше непрогледен мрак. Както мракът над него. Падаше… Падаше… Отвори уста и понечи да изкрещи. Струваше му ужасно мъчително, напълно отчаяно усилие, но нищо не се получи.

Предпазната мрежа, опъната нарочно по-хлабаво три етажа по-надолу, го улови в прегръдките си. Някак успя да се приземи точно върху гърба на Вълка, като удари главата му със своя лакът. Онзи остана да лежи съвсем неподвижен и странно притихнал, със затворени очи, само от носа му обилно струеше кръв.

Болдън успя да пропълзи до най-близката стоманена греда. За кратко остана там неподвижен, макар леденостуденият метал да дращеше бузата му. Сетне коленичи, изохка от силната болка в лакътя си и си припомни, че за това трябва да благодари на сблъсъка си с Вълка. Чист късмет.

Асансьорът на монтажниците се намираше в самия център на гигантската метална структура. Повдигнал ръце като акробат, ходещ по въже, Болдън пое по стоманените греди отначало съвсем полека, крайно предпазливо. Ускори крачки едва когато събра кураж, че може би ще успее да се измъкне оттук. На един кабел до асансьорната шахта висеше командна кутия с няколко бутона. Сграбчи я трескаво с треперещите си ръце и натисна средния зелен бутон. Кабелите веднага се разтресоха и се чу шум от издигането на асансьора. Вълка обаче не помръдна, остана да лежи там като акула, уловена в рибарска мрежа.

Асансьорът пристигна. Болдън пое надолу в непрогледния мрак. Нямаше и следа от Гилфойл. Всъщност защо да се мотае наоколо? Не и щом разполагаше с някой като Вълка да довърши мръсната работа. Но защо и Ирландеца бе изчезнал? Не трябваше ли да чака долу, за да види как пада тялото на жертвата? А също и да дочака слизането на своя партньор.

През телената решетка Болдън огледа терена долу. Тъй като асансьорът се спускаше откъм по-тясната страна на сградата и представляваше само един кафез без врати, имаше чудесна възможност да огледа всичко наоколо. Лимузината беше паркирана вътре, зад вратата на оградата на строителния обект. Но никъде не се виждаше шофьор. После забеляза Ирландеца, облегнат на един електрокар. Пламъчето на цигарата му проблясваше издайнически в мрака. Щом асансьорът приближи земята, Болдън замря, не смеещ дори да помръдне ръката си. За негов късмет асансьорът се движеше почти тихо, но Ирландеца нямаше да чуе приземяването му само ако беше със слушалки на ушите си.

Болдън отвори вратата и побягна сред мръсните, хаотично разпилени кабели, железа и други строителни материали. Оградата около строителния терен беше висока три метра, а отгоре бе опъната бодлива тел. Лимузината беше на доста по-ниско ниво, но и там имаше бодлива тел. Все пак той успя да стигне до нея тъкмо когато Ирландеца обърна русата си глава към него. В следващата секунда Болдън вече бе отворил вратата на лимузината. Шофьорът се извърна и впери втренчен поглед в него.

— Хей, ти! Спри!

С все сила Болдън халоса изумения шофьор в челюстта и онзи политна към дясната предна врата с такава сила, че падна на пода на колата. Беглецът чу приближаващите се отзад забързани стъпки. С един замах изтласка шофьора от седалката, настани се на нея и протегна ръка към ключа за запалването. За щастие той беше на мястото си. С все още отворена врата Болдън потегли с пълна газ.

Вратата на телената ограда въобще не затрудни лимузината, набрала достатъчно ускорение за удара.