Кристофър Райх
Клубът на патриотите (69)

68.

Старши агент Елингтън Фиск от специалните служби на Съединените американски щати влезе през парадния вход на Белия дом и се обърна към очакващите го вътре мъже и жени с най-официалния тон, на който бе способен:

— Господин президент, сенатор Маккой, ние сме готови да ви ескортираме до мястото за провеждането на церемонията.

Беше точно десет сутринта, четвъртък, 20 януари. Денят на официалното встъпване на президента в длъжност по силата на гласуването в Конгреса. Във фоайето се бяха събрали президентът и първата дама, трите им поотрасли деца и двете техни внучки, както и сенатор Меган Маккой, баща й, сестра й и двете й племеннички. Щом чуха поканата на Фиск, всички побързаха да оставят върху масата чашите и чинийките от чаения сервиз, за да се насочат към входа.

Навън ги очакваха четири лимузини — четири дълги бронирани кадилака, с американски знамена, развети като флаговете по пиките на гвардейска кавалерия. Но само втората и третата лимузина от правителствения кортеж бяха предназначени за президента на Съединените американски щати. Бяха снабдени с допълнителна броня, способна да устои на пряко попадение от гранатомет, а стъклата можеха да издържат на стрелба от упор с куршуми тридесети калибър, докато гумите бяха с повишена устойчивост срещу пробиви и срязвания.

Президентът Гордън Рамсър и сенатор Меган Маккой се настаниха във втората лимузина. Членовете на техните семейства и най-видните от всички почетни гости на церемонията заеха третата и четвъртата лимузина от кортежа. Макар че церемонията по встъпване в длъжност нямаше да започне преди дванадесет на обяд, протоколът задължаваше досегашният и бъдещият президент да посетят Капитолия, за да пият чай в ротондата, където вече ги очакваха лидерите на конгресните представителства на политическите партии. Фиск провери дали всичките врати са надеждно затворени, преди да се качи във водещия автомобил — тъмносин шевролет, който обаче не притежаваше нито броня, нито бронирани стъкла, нито специални непробиваеми гуми. За разлика от президентите на републиката, агентите от специалните служби бяха много по-лесно заменяеми.

— От Томахавката до Вождовете на племената. Потегляме към Капитолия. Вече сме напълно готови. — Фиск остави радиостанцията и погледна към неговия пръв помощник Лари Кенеди. — Това беше. Големият ден.

— Всичко е наред, шефе — потвърди Кенеди и кимна самоуверено. — Всичко ще бъде гладко, като коприна.

— От твоите уста в божиите уши.

От дванадесет месеца Елингтън Фиск се трудеше неуморно, за да е сигурно, че нищо нямаше да помрачи този тържествен ден. Успехът се измерваше в това колко скоро средният американец ще забрави за събитието. Фиск искаше в новините тази вечер да му бъдат отделени четири минути и нито секунда повече. Лари Кенеди протегна ръка и Елингтън Фиск силно я стисна.

— Е, тогава да потегляме.

Кортежът напусна „Пенсилвания авеню“ 1600 и зави надясно, после отново надясно до края на булеварда, за да продължи по Петнадесета улица. През прозореца Фиск зорко оглеждаше всичко наоколо. Снеговалежът най-после бе спрял. Облаците се бяха разкъсали. Иззад доскоро плътната бяла пелена вече надничаше къс от мразовитото синьо небе. Но ето че още в следващия миг слънцето освети земята, от което пресният сняг ярко заблестя и осея мокрите улици с възхитителни спирали от отразена светлина. Дори лицето на Фиск се поотпусна за миг. Крайно време беше и господ да влезе в час.

Зрителите заемаха местата си покрай маршрута, определен за парада, изпълвайки не само скамейките, но и тротоарите. Комплекти от металдетектори бяха струпани около всеки пропуск в старателно оградената зона, обхващаща квадрат до най-близките три пресечни улици. Всичко се свеждаше до проста аритметика. През всеки контролен пункт можеха да преминават по три хиляди души на час. Имаше общо двадесет такива контролни пункта. Следователно приблизително шестдесет хиляди души на час можеха да преминават към маршрута за парада и националния търговски център. При предишната церемония многочислеността на тълпите ориентировъчно бе определена като равняваща се на триста хиляди души, запълнили до възможния предел обширния участък между националния търговски център и маршрута за парада. Но сега… Фиск сгърчи лице в недоволна гримаса. Промяната на времето ще ги примами да се стекат на големи тълпи. А това означаваше, че през всеки контролен пункт непрекъснато ще сноват хора в двете посоки. Колкото по-далече от централната зона, толкова по-добре.

Щом кортежът достигна до ъгъла на Пенсилвания авеню и Четиридесета улица, той погледна нагоре, към покрива на „Роналд Рейгън Билдинг“. Веднага забеляза една смътно очертана сянка над парапета. Снайперистите бяха заели позиции в седемнадесетте стратегически пункта по дължината на маршрута на президентския кортеж. На осем покривни площадки бяха монтирани зенитните батареи на противовъздушната защита. Откъм десния тротоар един екип с полицейски кучета довършваше проверките за експлозиви под скамейките за зрителите.

Две хиляди цивилни полицаи.

Двеста от подчинените му агенти от специалните служби.

Хиляди доброволци.

Всеки един от тях вече бе на своя пост.

Фиск се облегна на седалката. Сега не му оставаше нищо друго, освен търпеливо да чака.

* * *

Томас Болдън пристъпваше сковано през снега, преметнал ръка през рамото на Джени. Въпреки превръзките около гърдите си и солидната доза обезболяващ лидокаинов спрей, купен от Боби Стилман от супермаркета, болезненото пулсиране не преставаше да го измъчва. Националният търговски център беше претъпкан с хора, очакващи зрелището. От стъпалата пред сградата на Капитолия чак до ниските възвишения пред паметника на Вашингтон се простираше море от народ, нарастващо с всяка изминала минута. Най-напред вървеше Боби Стилман, която никак не се притесняваше да избутва всеки, който се изпречваше на пътя й. Повече от час Томас бе спорил с нея, като бе настоявал тя да потърси някой от агентите от специалните служби и да сподели с него своите опасения. Майка му обаче не искаше и да чуе за това. Заяви му, че ако спомене пред някого за заплахата, надвиснала над новия президент, веднага ще го натикат в някоя килия, за да го разпитват денем и нощем. И първото, което ще поискат от него, ще бъде да им покаже шофьорската си книжка или да им съобщи номера на социалната си осигуровка, след което мигновено ще го разпознаят с помощта на компютрите. Още по-бързо ще се разкрие, че е обявен за издирване по подозрение в убийство, и с това ще се сложи край на историята. Случаят ще бъде приключен. Невинен или не, той си оставаше укриващ се от властите заподозрян и никой нямаше да се вслуша в думите му.

Спряха чак под една от кулите, издигнати за телевизионните оператори. Духовата музика от военноморския оркестър огласяваше всичко наоколо. От този могъщ екот на духовите инструменти и тътена на барабаните всички присъстващи се изпълваха с възторг.

— Нищо друго не може да накара кръвта ми да закипи, както националният химн — каза Хари. — Иска ми се да изпъна гръб и да стрелям във въздуха за поздрав.

— На мен пък ми иде да побягна, накъдето ми видят очите — обади се Уолтър.

Президентската трибуна беше отдалечена на седемдесет метра от тях. Всички почетни места зад нея вече бяха запълнени. Болдън забеляза Вон Аркс от ФБР, Едуард Логсдън, Чарлс Коноли и, разбира се — Джеймс Джаклин. Клубът на височайшите негодници. Липсваха само Рамсър и Шиф.

Томас погледна часовника си. Единадесет и петдесет и пет. Церемонията щеше да започне след пет минути. Огледа тълпата през рамо. Навсякъде гъмжеше от цивилни агенти. В сутрешния вестник бе прочел, че за подсилване на мерките за сигурност са привлечени допълнително хиляда и четиристотин полицаи и цивилни агенти. Според майка му именно „Сканлън“ е била наета за осигуряването на реда и безопасността на церемонията. Той знаеше какво се крие зад всичко това. Агентите на „Сканлън“ ще се появят тук в цивилни дрехи, но въоръжени, с правото да се намесват, когато е необходимо. Знаеше също, че някои от тях ще дебнат дали няма да се появи и той.

— Уолтър — каза Болдън, — можеш ли да включиш твоя радар?

Ниският пълен мъж измъкна устройството от задния си джоб.

— И ти ли си осенен от същата мисъл като мен?

— Просто съм любопитен да проверим колко от онези наши приятели се навъртат сега наоколо.

Уолтър включи устройството. Една неподвижна черна точка показваше базовата станция. С мигащи кръстчета трябваше да се означават радиопредавателите на „чипираните“ агенти от екипа на „Сканлън“.

— Нищо засега — промърмори Уолтър. — Но за всеки случай ще проверя съседните честоти.

Внезапно военноморският духов оркестър замлъкна. Всички извърнаха глави към стъпалата на Капитолия. Нищо не се чуваше, освен далечното бръмчене на хеликоптерите „Блекхоук“, кръжащи на триста метра височина, за да патрулират във въздуха около зоната, забранена за полети. Президентът и първата дама слязоха по стъпалата, следвани от сенатор Маккой, досегашния вицепрезидент и бъдещия вицепрезидент на страната.

— Мамка му! — възкликна Уолтър и приближи устройството до очите си. — Човече, та те са навсякъде. В радиус от стотина метра около нас успях да преброя поне осемнадесет източника на сигнали.

— Е, просто си вършат работата, нали? — рече Болдън.

* * *

Джеймс Джаклин зае мястото си зад почетната трибуна до другите двама свои предшественици на поста министър на отбраната. Не беше случайно, че и двамата сега работеха за „Джеферсън Партнерс“. Пъхна ръце в джобовете на кашмиреното си палто. Преди пет минути се бе заклел вицепрезидентът. Сега идваше ред на главното събитие. Той се огледа наоколо. Трудно можеше да остане безразличен сред цялата тази помпозност и тържественост — златните акселбанти по униформите, пъстроцветните флагове, дългите червени килими. Все символи на величието още от времето на Цезар. Знамената, спуснати от сградата на Капитолия, бяха големи колкото жилищни блокове. Истинска Римска империя. Господи, как обичаше всичко това. Церемония, каквато не може да се види никъде другаде по света. Припомни си първия път — преди цели тридесет години, — когато бе присъствал на подобна церемония. Тогава президентската трибуна се намираше откъм източната страна на Капитолия, където ветровете брулеха най-силно. През 1841 г. Уилям Хенри Харисън издържал на свирепия студ повече от деветдесет минути, докато произнасял речта си като новоизбран президент на страната. Но само след месец починал от пневмония. Роналд Рейгън пожела да се промени разположението на трибуната и успя да наложи да я издигат откъм западната страна на Капитолия. На запад — това символизираше обръщане към вътрешността на държавата. А също и към ценностите на западната цивилизация. Да, каза си Джаклин, докато си поемаше развълнувано въздух, всичко това е само началото. Хората говореха за столетието на Америка. А защо не за хилядолетието на Америка? Тази страна бе създадена да управлява света. А той възнамеряваше да бъде начело. Разбира се, не официално. Никога. Реалната власт е зад трона, зад кулисите. Никога не са били изказвани по-верни думи. Французите имат много точен израз за всичко това: éminence grise. Сивото преосвещенство^[1]. Този, който ръководи всичко, макар и в сянка.

Джаклин кимна, щом улови погледа на Вон Аркс. Но директорът на ЦРУ отклони своя без ни най-малък признак, че го бе забелязал. Чарлс Коноли седеше зад първата дама като нейно послушно салонно кученце. Върховният съдия Логсдън бе изправен по-назад, в черна мантия, с която по-скоро приличаше на страдащ от диспепсия погребален агент, а не на най-високопоставения в цялата нация тълкувател на Конституцията. За миг погледите им се засякоха. Но Логсдън побърза да сведе глава, сякаш искаше да я отдръпне от някоя досадна муха.

Те грешаха жестоко. Всичките. Маккой нямаше да се присъедини към тях. Нито сега, нито в бъдеще. Защото беше ренегат. Пренебрежителното й отношение към неговите идеи го дразнеше ужасно. За коя се мислеше тя, че да си позволи да отхвърли предложението им да се присъедини към клуба? А след шест месеца ще стане още по-нетърпима. Така че единственият им шанс беше сега. Защо той беше единственият, който го разбираше?

Джаклин се усмихна самодоволно. Знаеше, че те са се сплотили срещу него, че си шепнеха помежду си, че планираха как да се отърват от него. Ала всичко това ни най-малко не го безпокоеше. В тази мразовита утрин, когато не спираше да духа вятърът от изток и американското национално знаме силно плющеше, а небето бе синьо като избелели дочени панталони, той се чувстваше напълно защитен. Контролираше всичко. Джаклин имаше свои планове.

* * *

— Те се изтеглят — съобщи Уолтър.

— Какво искаш да кажеш? — Болдън се изправи зад него. — Кои се изтеглят?

— Хората на „Сканлън“. Изметоха се. — Той повдигна своето електронно устройство, така че Томас да може да вижда малкия екран. Кръстчетата, символизиращи местоположенията на агентите на „Сканлън“, упорито се местеха извън периметъра на екрана. Болдън се заозърта на всички посоки, макар прекрасно да знаеше, че е безнадеждно да ги проследи сред толкова гъстата тълпа.

Боби Стилман рязко се пресегна и сграбчи електронното устройство от ръцете на Уолтър:

— Ето, това е, да! Ей сега ще стане. Защото той е дал команда да се изтеглят!

От мощните тонколони на високоговорителите се разнасяха навред думите от церемониалната клетва на новия президент на страната — сенатор Маккой:

— Тържествено се заклевам, че ще служа като президент на Съединените американски щати и ще направя всичко по моите възможности, за да предпазвам, защитавам и браня Конституцията на Съединените американски щати.

Болдън трескаво оглеждаше редиците от столове зад президентската трибуна. Отне му само миг, най-много два, за да открие Джаклин. Президентът на „Джеферсън Партнерс“ седеше спокойно, без да отделя поглед от сенатор Маккой, докато тя довършваше клетвата си като новоизбран президент на нацията. Не беше по правилата хората от „Сканлън“ да напускат постовете си. Болдън не беше експерт по въпросите на сигурността, но знаеше, че охранителите не могат да си тръгнат, докато президентът не слезе от подиума и церемонията не приключи. А след това предстоеше тържествено шествие, което щеше да премине покрай намиращия се наблизо търговски център.

— Да не би да имат определена среща? — попита Томас. — Може би това е кратък инструктаж по сигурността.

— Те се разпръскват във всички възможни посоки — рече Уолтър. — Изчезват, накъдето им видят очите.

Гласът на Маккой заглъхна. Тълпата шумно я приветства. Аплодисментите достигнаха до Болдън, заразявайки го с ентусиазма си — един мощен, волен призив за демокрация. Свърши се. Нацията вече имаше своя нов водач. Мъжете и жените зад новоизбрания президент на страната станаха на крака, ръкопляскаха, потупваха се радостно, някои дори се прегръщаха. Болдън насочи поглед към Джаклин. Мястото му бе празно.