Кристофър Райх
Клубът на патриотите (68)

67.

Целият под на джипа беше толкова ръждясал, че по него зееха дупки като от ръчни гранати. Болдън седна на задната седалка, наметнал на раменете си едно вълнено одеяло. През отворите по пода можеше да вижда заледения път и да чува ударите на гумите по чакъла. Всеки удар, всяко подрусване го караха да потрепва от болка. Приливът на адреналин и силните емоции се опитваха да надвият болките, но не успяваха. Джени седеше до него, а от другата му страна бе майка му — Боби Стилман. Джипът се завъртя неудържимо, като поднесе по хлъзгавия паваж. Болдън задуши вика, надигнал се в гърлото му, стегнато като в железен юмрук.

— Още ли са там? — попита шофьорът. Името му беше Хари. Томас разпозна в него високия мъж с посивяла коса, който им се бе притекъл на помощ на Юниън Скуеър.

— Никой не е помръднал — отвърна Уолтър от седалката до шофьора. Той бе по-нисък, по-пълен и явно се нуждаеше от душ и бръснене. Не отделяше очи от правоъгълния предмет, подобен на органайзер. На екранчето ярко светеше някаква топографска карта. В ъгъла на картата се виждаха три неподвижни точки.

— Това е сателитно проследяващо устройство — обясни той. — Познаваш ли системата „Лоджак“? Това тук работи като нея. Само че следи хора, а не автомобили.

— Следи хора с радиопредаватели? — попита Джени.

— Те са „чипирани“ — каза Хари. — Не се изненадвай. В армията използват тази технология от години. Само така могат да следят нашите момчета от Делта Форс в Афганистан. — Погледна през рамо. — Как си, мой човек? Мислиш ли, че ще издържиш до болницата? Някой лекар трябва да се погрижи за теб.

— Той няма да ходи в болница — намеси се Боби Стилман. — Засега. За бога, та него го търсят за убийство! Мислиш ли, че ако в спешното отделение се появи един мъж с изрязан кръст върху гърдите, няма да предизвика куп въпроси? — Наведе се напред и потупа Хари по рамото. — Щом влезем във Вашингтон, спри пред първия денонощен супермаркет. Ще купим лидокаинов спрей, антибиотичен крем и бинтове и марли. В момента можем да си позволим само това.

Болдън се загърна по-плътно в одеялото, неспособен да откъсне поглед от Боби Стилман. Надяваше се да долови някаква прилика помежду им, нещо, което да докаже, че му е майка. Нещо повече от „смяната на имената“, която Марти Кравиц бе открил в един документ в общинския архив на Олбани, от който се виждаше, че Джон Джоузеф Стилман занапред ще се нарича Томас Франклин Болдън.

— Питаш се дали наистина си мой син? — попита Боби Стилман, уловила втренчения му поглед. — Хирургия. Носът, лицето, цветът на косата. След двадесет и пет години би било истинско чудо, ако можеш да ме познаеш… дори и да не бях променила нищо във външността си.

— Ти беше там — дрезгаво прошепна той. — Миналата нощ. Видях те.

— На вечерята? — изуми се Джени.

— Наблюдаваше отвън.

— Да. Бях там — призна Боби Стилман.

— И от колко време ме наблюдаваш?

— През целия ти живот.

Болдън се замисли над думите й.

— Никога не съм ти се обаждал.

— Не, не си.

— За какво говорите? — попита Джени.

— От това започна всичко — бавно изрече Томас. — Гилфойл се натъкнал на някои следи, дребни неща, на които в началото не е обърнал внимание. Но телефонните разговори го убедили, че нещо не е наред. Три вечери поред някой е звънял по телефона от моя апартамент в нейната къща. Но миналата седмица аз бях в Милуоки, така че не може да съм бил аз. — Погледна към Боби Стилман. — Искала си да привлечеш вниманието им.

Боби Стилман кимна, но в огледалото за обратно виждане Болдън улови усмивката на Уолтър. Това беше негово дело. Така както от „Джеферсън Партнерс“ бяха подправили банковите му сметки, така и Уолтър бе фалшифицирал телефонните му разговори. Толкова по въпроса за неприкосновеността на личните данни.

— Това ли беше единственият начин?

— Трябва да разбереш колко бе важно за нас да проникнем в „Джеферсън Партнерс“. Опитвахме много пъти, но все се проваляхме. Системата им за сигурност е почти непробиваема.

— А защо просто не се обърна към мен?

— И какво да ти кажа? „Здрасти. Аз съм майка ти. Извинявай, че отсъствах през последните двадесет и пет години. Сега се върнах, обаче имам някои лоши новини. Ти работиш с един първокласен мошеник и убиец, заплаха за цялата страна. Дойдох да те помоля да рискуваш кариерата си, за да ми помогнеш да го изобличим. Но за тази цел ще се наложи да се лишиш от всичко, заради което си скъсвал задника си от работа, за да го постигнеш“. — Боби Стилман се взря в очите на сина си. — Не мисля, че това щеше да свърши работа. Не, Томас, ние трябваше да ти покажем на какво са способни тези хора. Искахме да те накараме да го почувстваш.

— Какво очакваше да направя?

— Ние знаехме, че Джаклин ще направи първата крачка. Не Гилфойл се е натъкнал на следите. Бил е Цербер. Цербер е тяхната всезнаеща и всевиждаща компютърна система за обработване на данни. Каква беше онази компания, която „Джеферсън Партнерс“ се канеше да продаде? „Трендрайт“. Цербер е все едно „Трендрайт“ на квадрат. Именно Цербер е засякъл тези следи. Очаквахме да започнат да те разпитват, да възникнат известни проблеми в работата ти. Отначало възнамерявахме да действаме дискретно, само колкото да те накараме да разбереш, че те следят личния ти живот.

— А после?

— После щяхме да се свържем с теб и да ти кажем за какво става дума. Да те насочим в правилната посока. Просто трябваше да те оставим да бъдеш самият себе си. Ти щеше да отвърнеш подобаващо.

Болдън я изгледа с ненавист.

— Предполагам, че не съм отвърнал достатъчно подобаващо.

— Аз… аз не… — Думите застинаха на устните й.

— Какво? — продължи той. — Не си очаквала, че ще ми причинят всичко това? Ти сама го каза. Искала си да „ме накараш да го почувствам“. И знаеш ли какво? Постигна целта си.

— Нямах представа, че те са толкова отчаяни. Аз…

— Ти си знаела дяволски добре на какво са способни те. Или поне в общи линии. И си ме натикала в устата на вълка, без да ти мигне окото.

Боби Стилман преглътна с усилие. Лицето й се изопна.

— Не. Този път беше различно. Те отидоха далеч. Твърде далеч.

— Всичко е заради „Краун“. Видях го в протоколите — обади се Джени.

— Какви протоколи? — попита Боби Стилман.

— На клуба — отвърна Джени. — Открих ги на горния стаж в къщата на Джаклин. Така са се наричали те. Клуб на патриотите. Вон Аркс от ФБР, Едуард Логсдън, Джаклин, Гордън Рамсър, Чарлс Коноли и Мики Шиф. Готвят се да направят нещо на сенатор Маккой — продължи Джени. — Тя не е от тяхната група. Чакат само да разберат дали президентът Рамсър ще успее да я убеди.

— Смятат да я убият — рече Боби Стилман. — Всичко е насрочено за тази сутрин. По време на церемонията за встъпване в длъжност.

— Ти си знаела за това? — попита Болдън.

Майка му кимна.

— Узнахме го от агента на „Сканлън“, когото отвлякохме на Юниън Скуеър. Това са добрите новини. Лошите са, че той не знае кога и как. Само къде.

„Краун“. Боби Стилман. Болдън притисна длан към челото си. Сега всичко си идваше на мястото.

— Защо не сте се обадили в полицията или на специалните служби? — попита Джени.

Боби Стилман се намръщи.

— И какво да им кажа? Да им кажа коя съм аз. Или да призная, че укривам един заподозрян в убийство, издирван в щата Ню Йорк. Така ще станем двама убийци. А какво ще стане, ако се обадя във ФБР? Ще ме свържат с директора Вон Аркс. О, да, забравих, че и той е член на клуба.

Джени се втренчи ужасено в нея.

— Тогава… излиза, че с нищо не можем да ги спрем.

Боби Стилман наведе глава.

— Наистина не знам какво можем да направим.

* * *

Продължиха да пътуват в мълчание. Снегът не спираше да вали. Бялата пустош се осветяваше само от фаровете. Навлязоха на магистралата Джордж Вашингтон. Тук-там между дърветата се виждаха водите на Потомак — тъмни и спокойни. Болдън се взираше в тях, сякаш търсейки отговорите в застиналата им шир.

— Не знаеш какво ми струваше да си тръгна тогава.

Думите бяха почти неуловим шепот и Болдън си помисли, че са прозвучали в главата му. Погледна през седалката към майка си.

— Аз съм твой син. Ти вече си била решила да изоставиш баща ми. Но не биваше да изоставяш и мен.

— Аз бях беглец. Не можех да те взема със себе си.

— Защо не? Какво по-лошо можеше да се случи? Ако те бяха заловили, щяха да ме вземат от теб. Каква е разликата?

Боби Стилман отвърна поглед.

— Защото ти щеше да ме забавиш.

— А, най-после стигнахме до истината.

— Но аз не исках те да те вземат. Мислех, че ще те приберат едни мои приятели, на които имах доверие. Скрих те, но… но те ме предадоха.

— Левичари — промълви Болдън. — Надеждни както винаги.

Сянка помрачи лицето на майка му. В очите й проблеснаха гняв, отчаяние, дори надежда и тя бавно заговори за миналото. За експлозията в „Сентинъл Майкросистемс“, за убийството на Дейвид Бърнстейн, за капана, който й бе поставил Джаклин. За това как целият й живот бе преминал в местене от град на град, в дребни кражби, за да изкара малко пари. И накрая за мисията си да разкрие измамите на компанията „Джеферсън Партнерс“, да сложи край на техните безобразия.

— Как би могъл да ме разбереш? — попита тя. — Бяха луди времена. Всички бяхме толкова страстни, толкова сърдити. Вярвахме. Днес вярва ли някой в нещо?

— Но ти никога не си се върнала — обади се Джени. — Не си написала дори едно писмо на Том.

— За него беше по-добре да ме забрави.

— Обаче ти не ме изостави, когато съм бил на две, а на шест години — възрази Болдън. — Ти беше всичко, което имах.

— И смяташ ли, че щеше да ме разбереш? Мислиш ли, че шестгодишно дете може да проумее какво означава една саможертва? Всички деца мислят само за себе си. Е, мое момче, на този свят има по-важни неща от кока-колата, игрите и забавленията.

Болдън поклати глава. Не изпитваше чувство на загуба, на тъга, дори на самосъжаление. Тази част от него отдавна бе мъртва. Изненада се, когато чу хлипането й и видя сълзи да се стичат по лицето на майка му. Тя извърна глава и избърса страните си.

— О, боже! — Засмя се горчиво, а брадичката й трепереше. — Бях ужасна. Знаех това. Аз направих своя избор и днес отново бих направила същия. Не можех да позволя на Джаклин да си присвои гласа на хората. Защото точно това прави той. Той не ни вярва. На никого от нас. Това е. Сега знаеш всичко. Аз бях лоша майка. Трябваше да живея с тази мисъл всеки ден. Но направих това, което трябваше да сторя.

Болдън протегна ръка. Майка му сведе очи към нея. Сетне вдигна глава. Вплете пръсти в неговите и силно ги стисна.