Кристофър Райх
Клубът на патриотите (62)

61.

Това бе къщата на Джаклин. Франсискъс го знаеше, без да му го казват. Виждаше я през моравата с пиниите по краищата, докато го возеха с колата си по черния път в съседство с имението. Класическа сграда в колониален стил, с бели колони, зелени дървени капаци по прозорците и портик, през който да влизат кабриолетите на гостите. Вътре явно имаше някакво празненство. Всичко наоколо бе пищно осветено. Покрай алеята за колите бяха подредени само мерцедеси, беемвета и дори няколко ролс-ройса. Никъде не се виждаше нито един форд. Докато в това време тяхната кола се тресеше и ръмжеше по неравния чакъл, а накрая рязко спря. От гората се появиха няколко мъже и оформиха кордон около вратата на колата. По сигнал на водача им той бе измъкнат от седалката. Помъкнаха го по пътечката, маркирана с обли камъни отстрани, към конюшнята, намираща се на още триста метра по-нататък. Отвън дежуреше един пазач. Когато приближиха, той произнесе няколко думи на микрофона в ревера си, след което отвори вратата пред тях. Така Франсискъс се озова вътре заедно с двамата, които го бяха отвлекли от летище „Роналд Рейгън“.

Преминаха покрай редицата от празните клетки в конюшнята, за да го довлекат в стаята на жокеите. По дървените греди висяха седла, а чуловете за конете бяха нахвърлени в един от ъглите. Стаята беше малка, приблизително пет на пет метра. С гол бетонен под, една протъркана скамейка и фенер, висящ от тавана. Той седна и разтри ръцете си. Вътре беше студено и влажно. Наистина имаше сако и палто на гърба си, но от ходенето дотук се бе изпотил. Затова не след дълго започна да зъзне от студ.

Франсискъс нямаше много опит като пленник и май бе изплашен не на шега. В съзнанието му се бе запечатало тялото на професор Дейвид Бърнстейн, проснато сред локва кръв. Мъжете, които сега го държаха в плен, бяха способни на убийство. Но най-много го плашеше това, че прекрасно знаеше какво щяха да поискат от него, а той бе решил за нищо на света да не им го даде.

Вратата се отвори и вътре влезе един леко прегърбен мъж с блед, нездрав вид, приблизително на неговата възраст. Смокингът му можеше да послужи като доказателство, че принадлежи към силните на деня. Още от влизането си не отдели погледа си от детектива. Черните му очи гледаха пронизващо и създаваха впечатление, че са бездънни, че проникват направо в душата ти.

— Здравей, Карнак — каза Франсискъс.

— Доста отдавна не бях чувал това обръщение. Впрочем длъжен съм да призная, че никак не ми допада. — Гилфойл даде знак с ръка на останалите да напуснат стаята. И когато те изпълниха нямото му разпореждане, той се облегна на вратата. — Къде откри отпечатъците?

— Сред вещите на Ковач — сговорчиво отвърна детективът.

— Наистина ли? Мислех, че съм ги огледал добре. И къде по-точно?

— Има ли значение? Прегледах документите му и ги намерих.

— Предполагам, че си ги взел със себе си.

Франсискъс го изгледа тъй, сякаш Карнак бе напълно откачил.

— Бил си полицай. Винаги ли си носил със себе си веществените доказателства?

— Значи си ги оставил в Ню Йорк? Вече проверихме както в бюрото ти, така и в дома ти. Да не би да сме пропуснали някое скривалище? Между другото само за сведение трябва да ти съобщя, че сме изтрили всичко от паметта на ЛайвСкана. Така че в теб се намира единственото съществуващо копие от отпечатъците на господин Джаклин. Това е твоето единствено предимство.

Франсискъс сви рамене.

— Всъщност трябва да призная, че ги предадох на Били Макбрайд.

— Хм, лично аз не бих поверил на Макбрайд дори квитанцията си от пералнята. А сега да говорим по-сериозно, детектив. Ние на всяка цена трябва да имаме тези отпечатъци.

— Съжалявам, че ще те разочаровам горчиво, но наистина сега не са в мен.

— Имаш ли нещо против да те претърся?

— Заповядай — рече Франсискъс, вдигна ръце и се завъртя с гръб към него. — Но да знаеш, че печелившият лотариен билет е у мен. Поне имам такова чувство.

— Свали си сакото и панталоните.

— Това няма да ти помогне.

— Просто го направи.

Детективът му подаде сакото и панталоните си и го наблюдаваше, докато той ги претършува, като обърна джобовете, опипа реверите, провери дори шевовете. Гилфойл вършеше цялата тази работа, но Франсискъс бе този, който усещаше как цялата му енергия го напуска. На няколко пъти едва не му прилоша. Дори и периферното му зрение нещо бе започнало да се влошава. Онзи взе портфейла му, оставен върху дървеното столче, и започна да рови в него. Извади парите, после и кредитните карти, а накрая разпиля цялото му съдържание — изскочиха най-различни дреболии, които той бе скътвал там в течение на толкова много време. Щом свърши с претърсването, Гилфойл върна портфейла на столчето, но след като задържа в себе си кредитните карти, значката и полицейската карта на Франсискъс.

— Тези отпечатъци ми трябват, детектив. При това веднага.

— Мога да си представя — съгласи се той. — Тъкмо тези отпечатъци са по оръжието, с което са били убити двамата полицаи О’Нийл и Шепърд, както и професор Дейвид Бърнстейн.

Гилфойл замислено разтърка брадичката си. Внезапно отново насочи вниманието си към столчето, където бяха останали портфейлът и значката на Франсискъс. Отмести ги, извади от джоба на сакото си полицейската карта на Франсискъс, разкъса я и бръкна под снимката. После въздъхна и се облегна на рамката на прозореца.

— Детектив… нали разбираш в какво безизходно положение си се озовал. Господин Джаклин е много важна личност. Признавам, че лично аз също съм заинтересуван от тези отпечатъци. Няма как да те освободим сега, ако просто не ни ги предадеш. Живеем в свят, в който доказателствата са всичко, а не слуховете и предположенията. Познавам немалко хора като теб. Сигурен съм, че няма да се сражаваш с вятърните мелници. Защото и ти си като мен. Реалист. Дай ми проклетите отпечатъци и отново ще бъдеш свободен. Ще наредя на един от моите хора да те отведе до летището. Имаш честната ми дума.

Франсискъс се вгледа в него с отвращение.

— Никак не е добре, че си напуснал полицията. Умееш да убеждаваш. При това с много разумни доводи.

— Отпечатъците, детектив. Или ще ми ги дадеш, или ще ми кажеш къде могат да бъдат намерени.

Той поклати глава.

— Не се пазаря с негодници. Ти си убил Тио Ковач. Навярно си замесен и в смъртта на О’Нийл и Шепърд. Пак ти се опита да ликвидираш Болдън и вместо него твоите хора улучиха приятелката му. Извърши престъпление на моята територия и аз ще се погрижа да си платиш за всичко.

Това беше. Франсискъс бе казал своето. Очакваше, че ще има по-голям ефект. Но в тази студена и оголена конюшня думите му прозвучаха някак плоско и безсилно. Почувства се глупаво, така както се бе изправил тук, по чорапи, с разголена гръд, треперещ от студ. Дори нещо още по-лошо — чувстваше се победен.

— Трябва да отивам на официалната вечеря — промълви Гилфойл, след като повика обратно в стаята своите агенти. — Момчета, постарайте се този детектив да стане малко по-словоохотлив.

* * *

Вечерята бе сервирана под просторната тента, опъната над тенискорта. Стените бяха декорирани с боядисани в бяло решетки с окачени по тях цветя. Върху пода бе поставен паркет. Високи нагреватели се издигаха като фиданки между масите. Подиумът бе разположен в другия край на тентата. Оркестърът свиреше някаква приятна, много жива мелодия.

Джаклин бе приключил с първата част от церемонията — посрещането и настаняването на гостите. Сега само обикаляше масите, за да приветства по-важните особи. По едно време забеляза Гай де Валмон на бара и отиде да размени няколко думи с него.

— Е, Джей Джей, не си ли щастлив? — попита Гай. — Къщата е пълна с гости въпреки лошото време. Бих казал, че е истинско постижение.

Джаклин огледа насъбралите се гости.

— Никога не съм ги виждал толкова спокойни. Напомни ми после да поканя вътре всичките ни спонсори.

— Всички са тук. Никой не отсъства. — Гай де Валмон се огледа във всички посоки, като изреждаше имената на тези, които попадаха пред погледа му. — Ето ги момчетата от Армонк, както и Джери Джилбърт от Грос Пойнт, брамините от образователната фондация „Харвард“…

— Тук са дори и онези негодници от Калпърс — прошепна Джаклин. — Нали знаеш, че не е на добро, щом онези либерали от Калифорния започнат да надигат глави.

— Вече получих потвърждение за прехвърлянето на още два милиарда долара от Дженерал Мотърс — докладва му Де Валмон. — Така че наистина се очертава прекрасна вечер.

Лицето на Джаклин засия от гордост.

— Президентът се съгласи да представи Франсис Тависток. Само това ще ни донесе още половин милиард.

— Ще го обявиш ли официално, че президентът Рамсър ще се присъедини към нас?

— Сега ни е нужна скромност, Гай. Повече скромност. Ще изглежда малко по-добре, ако той поизчака малко, да кажем, около година. Нека се позанимава с лекциите. Не забравяй, че няма за какво да бързаме чак толкова. — Джаклин метна ръка върху рамото на Де Валмон и дружески го притисна към себе си. Неуспехът от днешния следобед сега му се струваше като бледа следа от дим в далечината. — Десет милиарда. Вече почти сме ги постигнали.

* * *

Докато Джени се изкачваше по стълбата към горния етаж, музиката заглъхна. Един агент от специалните служби дежуреше най-горе край перилата на стълбата. Всяка минута се очакваше появата на президента. Тя се насочи към дамската тоалетна. Едно кимване към агента се оказа достатъчно, за да й гарантира свободното преминаване в тази посока.

Вътре фоайето бе тясно, ярко осветено, с небесносин килим върху дървения под. Джени влезе в банята и отвори съседната врата. Дългата зала тънеше в мрак. Сенките от оголените клони на дърветата навън се стелеха по пода. Внимателно затвори вратата зад себе си и изчака малко. Призраци. Можеше да ги усети как се спотайваха в ъглите, изчаквайки своя час. Тук бяха Библията на Линкълн и кичурът от косата на Хамилтън, както и отломка от ковчега на Вашингтон. Все реликви на светци.

Срещали са се в полунощ. И първо са прочитали молитвата…

Джени запали лампата. Приликата с истинската Дълга зала беше направо зловеща. Защо са копирали всичко толкова старателно? Този въпрос не й излизаше от ума, докато прекосяваше помещението. Само заради носталгията по славното минало? Или зад тази чудатост все пак се криеше някаква друга причина? Зад масата, разпростираща се в средата на залата, имаше много малко мебели — една ниска ракла, едно бюро и един остъклен шкаф. Тя отвори всяко чекмедже, провери всяко кътче. Ала нищо не откри.

Някъде се съхраняват документи за всичко това, беше й казал шотландският професор Саймън Бони. Всичките те са били необикновено загрижени какво ще каже историята за тях.

Вратата към съседната стая се оказа заключена. По ключалката си личеше, че за нея е нужен голям ключ, като онези в църквите. Прекалено голям, за да се побере в нечий джоб. Джеймс Джаклин явно беше вманиачен на тема прецизното пресъздаване на историческата действителност. Джени опипа рамката на вратата, а после надникна в горното чекмедже на близкия шкаф. Вътре намери ключа. Вратата послушно се отвори само с едно завъртане. На това му се казва автентичност до последния детайл. Тя издърпа ключа и вратата се разтвори широко, подканвайки я да влезе вътре.

Но тук имаше само книги.

Три от стените бяха опасани с лавици, пълни с книги. От пода до тавана. А на четвъртата имаше висок прозорец, от който се откриваше гледка към предната морава в имението на Джаклин. Затвори вратата и включи лампата със зелен абажур, който й придаваше старинен вид. Книгите запълваха всеки сантиметър по лавиците. По-старите бяха с кожени подвързии, заглавията им бяха с позлатени букви, но толкова изтъркани, че трудно се четяха. Джени прокара ръка по томовете. В стаята миришеше на влага и прах, като че ли прозорецът не бе отварян от много години. Младата жена се озърна назад. В този полумрак книгите изглеждаха като че ли по-близо до нея. Сякаш я подканваха да остане с тях в миналото. Избра напосоки един том: Историята на Френсис Паркман за влиянието на Франция и на Англия в Северна Америка. До нея откри първото издание на автобиографията на прославения победител в Гражданската война, генерал Юлисис С. Грант, предвождал войските на Севера. С посвещение на автора: „На Едмънд Джаклин, гражданин и патриот, с благодарност за годините, които отдаде в служба на отечеството“. Джени върна книгата на мястото й. Усети, че подът тръпне в такт с музиката на оркестъра. Притисна ухо към вратата, за да провери дали ще се чуят някакви звуци откъм коридора. Но всичко наоколо бе съвсем тихо.

Откъде да започна? Тя стоеше в средата на библиотеката, оглеждайки се на всички страни. Имаше стотици книги, ако не и хиляди. И всичките те бяха подвързани солидно, като класическите издания, рекламирани на последната страница в „Сънди Таймс“. Нито един том обаче не приличаше на личен дневник.

И тогава нещо странно й направи впечатление: една от лавиците беше доста по-широка от останалите, затворена с две стъклени врати. Ключалката на тези врати беше съвсем съвременна, различаваща се от всичко останало в мебелировката. Джени нагласи подвижната лампа, за да попадне повече светлина точно там. Вътре се оказаха няколко големи кафяви папки, подредени една върху друга, с размери и оформление като папките за статистическите данни, които бе отваряла в общинския архив.

Тя изтегли ръкава си, за да увие дясната си ръка с плътния муселин. Приближи се до лавицата и заби юмрук в стъклото, което се разпиля на парчета. Шумът бе приглушен, само няколко парчета издрънчаха върху пода. Младата жена извърна глава към вратата в очакване, като мълчаливо се помоли да не влезе някой точно сега. Бръкна вътре и измъкна един том, после още един. Оставаха шест. Отнесе първите два тома до стола и ги остави там. Много внимателно отвори първия. Страниците бяха пожълтели от годините. По тях се виждаха петна от чай. Протоколите. Сигурна бе, че най-после ги бе открила.

Първата страница се оказа празна.

Както и втората.

Сърцето й заби още по-учестено.

На третата страница попадна на няколко фотографии. Четири неголеми снимки, черно-бели, закрепени в ъглите. Всичките се бяха сгърчили от времето. На всяка от тях позираше едно усмихнато русо дете в моряшки костюм. Надписите под тях трудно се разчитаха на тази оскъдна светлина. Но когато затвори кориците, тя прочете отзад: Джей Джей, 1935 г.

Отново разгърна страниците и откри още фотографии — Джаклин с майка си и баща си. С икономката. Със сестра си. Затвори албума и провери другите книги в остъкления шкаф. Семейни албуми на фамилията Джаклин и нищо друго.

Отчаяна и раздразнена, остави томовете на мястото им, после се върна в Дългата зала. Огледа отново стените една по една, но не виждаше къде може да се скрие някоя книга. Вече беше проверила шкафовете. Стори й се, че в следващия миг ще полудее. Те са се срещали тук. Клуба. Сигурна бе в това. Самият Джаклин го бе потвърдил със своя непоносимо самодоволен тон. Този отвратителен дърт развратник. Джени потръпна, като си припомни как ръката му бе опипала задника й. Какво си въобразяваше той? Че тя е нещо като сладко десертче за след вечеря?

Отново си спомни за посещението си в архива в Ню Йорк. Указателят на Ню Йорк бе публикуван още през 1794 г., но и до днес бе в много добро състояние. Защо? Защото е бил съхраняван в хладно помещение, далеч от слънчевите лъчи. Тя отново надникна вътре в библиотеката. Лавиците там бяха огрявани от слънцето поне през половината от деня. Топлината беше значителна, а въздухът сух като прахан. През лятото сигурно включваха климатик. Иначе никой не би съхранявал тук толкова ценни издания.

Прохладно място, скрито от слънчевата светлина.

Постоянна температура от осемнадесет градуса.

Строго фиксирана влажност.

Погледът й попадна върху овлажнителя за въздуха. Беше вграден в шкафа от обгорено дърво, но след като го огледа по-внимателно, тя откри, че този шкаф въобще няма врати. Прекоси стаята и съвсем леко открехна горния капак. Повече капакът не помръдна. Лъхна я силен аромат на тютюн. Коленичи до шкафа и започна да го оглежда по-внимателно, като прокара ръка по фасадата му и по страничните стени. В десния заден ъгъл на капака забеляза някакви пукнатини. Джени плъзна ноктите си и се опита да отмести дъската, но тя за проклетия въобще не помръдна. Изправи се и затвори капака. Но като премести ръката си надолу, той отново сам се отвори. Само че този път докрай.

Не бе очаквала, че механизмът е като при музикалните кутии.

Надникна вътре.

И тогава видя дневника в кожена подвързия. Не беше по-голям от стандартните издания на романите с твърди корици. Взе го и забеляза, че под него имаше още един дневник, а после още един. Те бяха чудесно запазени. Предпазливо отвори най-горния том. И там прочете думите, изписани със самоуверен мъжки почерк:

КЛУБ НА ПАТРИОТИТЕ

1 юни 1843 — 31 юли 1878

ПРОТОКОЛИ