Кристофър Райх
Клубът на патриотите (60)

59.

Самолетът, изпълняващ полет 1967 на авиокомпанията „Делта“ от нюйоркското летище „Лагуардия“ до националното летище „Роналд Рейгън“ във Вашингтон, окръг Колумбия, се приземи в 20:33 ч., с половинчасово закъснение. Детектив Джон Франсискъс беше вторият пътник на борда. Освен него пътуваше само една дама с боядисана в пурпурно коса, настанена в инвалидна количка. С помощта на надписите по висящите от тавана табели той бързо се ориентира към гишетата на агенциите за коли под наем. Имаше двама-трима приятели в полицията в Метрополията, както понякога наричаха столицата, които би могъл да помоли да го приютят. Всичките те бяха добросърдечни, но той не искаше да им създава главоболия. Пък и не му беше сега времето да проверява кой му бе истински приятел и кой — не. Още щом показа значката си на гишето, веднага му осигуриха кола с двойно предаване. С ключа в ръка Джон продължи по тротоара, където трябваше да изчака служебния автобус да го откара на паркинга при колата, определена за него. Тук валеше още по-силно, отколкото в Ню Йорк. Снегът се сипеше неуморно на едри снежинки, сякаш високо в небето някой бе оскубал хиляди гъски. Автобусът пристигна. На светлината на мощните лампи, безпощадно осветяващи всичко наоколо, той улови отражението си в прозореца на автобуса. Изглеждаше посивял и поостарял. И толкова отпаднал, колкото се чувстваше.

Някъде по средата на полета, докато още летяха над Трентън и Гетисбърг, Франсискъс най-после взе решение да се подложи на операцията, за която настояваше лекарят му. По-добре да живее още двадесетина години с цип на гърдите, отколкото въобще да не ги доживее. Дори бе готов да се примири с това да се премести в Лос Анджелис — идея, от която доскоро настръхваше възмутен, — за да се уреди там като консултант и експерт към някое от полицейските предавания по телевизията. И без това се нуждаеха от хора с опит, специалисти като него. Иначе му бе дошло до гуша от криминалните разследвания и всичко, свързано с тях. Искаше му се нещата в този занаят да се вършат постарому. По неговия начин. Да нахлузиш белезниците на ръцете на някой подозрителен тип в два през нощта на стъпалата пред Джаксън Проджектс и да го притискаш и разпитваш, докато накрая не разкрие името на извършителя на престъплението. Или да се замъкнеш чак до Олбани, воден само от една доста спорна следа, но да се върнеш оттам с отпечатъците на пръстите на убиец, останал незаловен в продължение на цели двадесет и пет години. Може би дори трябваше да предложи на Вики Васкес да го придружава в това пътуване. И по-големи лудории бе вършил в миналото.

Франсискъс вдигна глава и се загледа в небето, замислен за последните събития. Не можеш да се изплюеш във физиономията на шефа и след това да очакваш да ти се размине. Еспозито винаги си е бил ужасно отмъстителен кучи син. Никога нямаше да го забрави, нито пък щеше да му прости. Не се съмняваше, че от градското управление ще го подкрепят. Както и приятелите му в полицейския профсъюз. Лейтенантът имаше право. Тридесет и четири години в тяхната трудна професия… това бе една наистина завидна кариера.

Качи се в служебния автобус и топлината вътре му подейства по-приятно, отколкото бе склонен да си признае. Веднъж бе спорил с жена си коя е по-голямата от двете злини: горещината или студът. Той каза: горещината. Защото срещу студа винаги можеш да се предпазиш с още една дреха на гърба. Важното бе, продължи той, да не се лишиш от способността си да разсъждаваш, да не загубиш ума си. Но сега започваше да се съмнява дали тогава е бил прав, като е твърдял това.

Автобусът избръмча и спря. Шофьорът — жена на средна възраст — го изгледа през рамо.

— Стигнахме. Нямате ли багаж?

— Не.

— Пазете се.

Докато Франсискъс слизаше по стъпалата на автобуса, за да се качи в колата под наем, не можеше да реши кое бе по-лошото: нейната потискаща искреност или сянката на загриженост в погледа й.

Затвори вратата и включи отоплението в колата на максимум. Този модел бе с фабрично монтирана навигационна система, затова му отне около минута, докато набере като крайна цел адреса на Франсоа Гилфойл. Но за всеки случай отвори жабката и извади оттам картата на Вашингтон и Вирджиния. „Чейн Бридж Роуд“, мърмореше под нос, докато преглеждаше азбучния указател на улиците.

Някаква сянка премина покрай автомобила.

Франсискъс вдигна глава, но не видя нищо обезпокоително.

Наведе се отново над картата.

В този миг се отвориха предната и задната врата откъм дясната страна и вътре се качиха двама мъже. Този, който се настани отпред, натика в гърлото му дулото на своя автоматичен пистолет.

— Ако се съпротивляваш, в следващия миг ще си мъртъв! — заплаши го той, пресегна се през гърдите на Франсискъс и измъкна пистолета му. — А сега пали двигателя и потегляй!

* * *

— Сенатор Марвин, добър вечер, сър. Прекрасно е, че ни удостоихте с вниманието си.

Издокаран с вечерен костюм и лъскав пояс, с пригладена от гела коса, Джеймс Джаклин очакваше гостите в преддверието на дома си. За всеки мъж бе предвидено потупване по рамото след ръкостискането, а за всяка жена — целувка по бузата и в добавка някакъв сърдечен комплимент. Ако на някого тази вечер би му се сторило, че сега изглежда по-щастлив и по-сърдечен от всякога, нямаше да сбърка. След един ден и една нощ, прекарани в толкова силно напрежение, всичко вече бе започнало да се подрежда както трябва. Не само че държаха Болдън, но Гилфойл бе заловил онзи досаден детектив от Ню Йорк. За да направи сега хеттрик, му оставаше да се сбъдне само още едно негово желание, но той беше твърде старо куче, за да иска повече. Вече двадесет и пет години преследваше този заек, но все безуспешно. Искаше единствено да чуе онова „да“, означаващо, че сенаторът от Върмонт, Хю Фицджералд ще гласува за приемането на онзи законопроект. Тогава нощта наистина щеше да се окаже вълшебна за него.

— Генерал Уолкър, за мен е искрено удоволствие, сър — изрече Джаклин и отпусна ръка на рамото на новодошлия. — Има ли нещо ново от Фицджералд за предните запаси? Цялата нация е обзета от тревожни предчувствия.

— Остава ни само да стискаме палци — промърмори Уолкър.

— Директор Вон Аркс, радвам се да ви видя — посрещна Джаклин директора на ФБР. След което добави шепнешком: — Много ви благодаря, господин Хамилтън. Нали ви бях обещал, че ще заловим онзи млад мъж. Е, това вече е факт. Всичко е добре, когато свършва добре. Нека по-късно двамата да изпием по чашка.

— По-добре по този случай да са по две — каза Вон Аркс.

За кратко в поредицата от пристигащи гости настъпи пауза. Джаклин пристъпи навън, за да огледа лимузините, запълнили дългата извита алея. Дори и лошото време не им попречи да дойдат. Вдигна поглед към небето. Облаците се бяха сгъстили като гигантски похлупак от памук, а снегът нито за миг не преставаше. Разпрострялата се пред него широка морава бе побеляла като сватбена торта.

— Виж ти, виж ти, самият милиардер. — Сенатор Хю Фицджералд се изкачваше тежко по стъпалата. Със сивото си палто и черната си вратовръзка изглеждаше като кочияш от деветнадесети век. При това доста едър кочияш. На ревера си бе затъкнал кървавочервен карамфил. — Аз пък си мислех, че имаш иконом, който да посреща гостите на входа.

— Е, Хю, не виждаш ли, че съм излязъл лично да те посрещна — отвърна Джаклин и докато се здрависваха топло, го хвана с лявата си ръка за лакътя, за да го притегли към себе си. Жест, запазен само за най-близките приятели. — Ти си най-напред в списъка на най-близките ми приятели. Не очаквам още да обмисляш…

— О, не. Още го обмислям.

— И?

— Ами… — Хю Фицджералд предпочете да се ограничи само с едно потупване по рамото и с едно типично ирландско^[1] намигване. — Не съм казал, че вече съм решил.

Джаклин също се засмя силно, преди да се обърне на другата страна, за да приветства следващия си гост:

— О, кого виждам! Самият държавен секретар Лутвак…

Ала изруга полугласно под нос.

* * *

Редицата от паркирани лимузини стигна чак до двата края на тесния път отвън, докъдето достигаше погледът на Джени. Тя спря взетата под наем кола зад последната и изключи двигателя. Чистачките замряха на място. Секунди преди снегът да засипе предното стъкло и всичко наоколо да потъне в белота, забеляза един мъж с червено яке да тича нагоре по възвишението, докато друг се спускаше надолу. Зад нея спря един автомобил и фаровете му осветиха купето на нейната кола. За миг погледът й се прикова върху огледалото за обратно виждане. Очите я боляха. Лицето й изглеждаше тъй, сякаш бе восъчна маска. Едва събра сили да си поеме дъх и да се поокопити. За да се успокои поне малко, освежи червилото си и изтегли още една линия туш под очите. Не мога да направя това, каза тя на отражението си в огледалото. Аз съм учителка, а не шпионин. Отпусна ръка на корема си. Замисли се за новия живот, който растеше в нея. Шпионин. Спомни си как Мата Хари бе посрещнала смъртта си, изправена пред дулата на пушките на френския наказателен взвод. Не е ли по-добре да получиш куршум в тила? Или въобще нищо да не виждаш в предсмъртния си час?

— Извинете — извика тя, след като смъкна предното стъкло на колата.

Паркингът се обслужваше от един строен младеж, чиято гъста черна коса сега бе увенчана с бяла снежна корона.

— Госпожо?

— Имате ли чадър?

— Докарайте колата си горе до края на алеята. За мен ще бъде щастие после да я паркирам вместо вас.

— Може да ми се наложи да си тръгна набързо.

Той се приближи и замислено огледа Джени. Намръщеното му лице разцъфна в гостоприемна усмивка.

— Изчакайте ме тук. Веднага се връщам.

Младежът се затича по алеята с все сили и само след секунди изчезна сред неспирно сипещия се сняг. Върна се след пет минути. Достатъчно дълго време, за да я накара да забрави за всякакво бързо измъкване. Той й подаде чадъра, а с него — и ръката си, за да я подкрепя да не се подхлъзне. Тя внимателно излезе. Никак не й се щеше да се прекатури в мокрия сняг заради проклетите си високи токчета. И така, рамо до рамо, те поеха напред по дългата виеща се алея за автомобилите на гостите на имението.

Къщата се оказа нещо като възгрозна заварена сестра на Маунт Върнън^[2], само че още по-голяма и някак по-дръзко възправяща се насред хълма. И даже по-претенциозна, „по-крещяща“. За предпазване на гостите от дъжда и снега пред парадния вход бе издигнат временен портик с широк навес. Отляво ги задмина една лимузина, която спря веднага щом навлезе под него. Вниманието на Джени сега бе привлечено от факта, че всяка от новопристигналите двойки показваше поканите си на един едър портиер и едва след това те бяха допускани вътре в преддверието. Наоколо се очертаваха тъмните силуети на мъже, неподвижни като стражи, по всичките ъгли на къщата и пред гаража.

— Защо има толкова много охрана? — попита Джени, когато започнаха да изкачват последната стръмнина към върха на хълма.

— Очакват към десет часа да се появи лично президентът. Ще хапне от десерта и ще произнесе кратко приветствие. Наоколо е пълно с хора от специалните служби.

Джени усети как гърлото й се стегна.

— По дяволите — задавено изрече тя. — Забравила съм си поканата!

— Да не би да е останала в колата? Ще изтичам да ви я донеса.

— Не, не! Остана у дома. Можете ли да изтичате до Джорджтаун? Не ми се вярва да ме пуснат вътре при толкова строги мерки за сигурност.

Младежът долови отчаянието, което се четеше в погледа й.

— Елате с мен — предложи й той. — Ще ви вкарам през кухненския вход. Не мисля, че представлявате кой знае каква заплаха.

— Човек никога не знае — многозначително подметна тя и стисна ръката му.

В гаража завариха група работници, обслужващи паркинга като младежа, който я доведе тук. Възползвайки се от паузата, те се подкрепяха със сандвичите, студеното пилешко, безалкохолните и кафето, оставени на масата в ъгъла. Малко по-настрани стояха двама агенти от специалните служби и тихо разговаряха за нещо. Докато ги подминаваше, Джени си позволи да се усмихне приветливо. Дори им махна леко с ръка, уверена, че една висока и стройна блондинка като нея, отговаряща на всички критерии на американците за красота, надали би предизвикала някакви съмнения.

Обаче след секунда агентите от охраната се изпречиха пред нея. И двамата бяха с цяла глава по-високи от нея, с ужасно дебели вратове, а зад ушите им се виждаха проводниците на слушалките им.

— Вашата покана, госпожо?

Джени честно им отговори:

— Работата е там, че съм я забравила у дома. Знам, че е ужасно глупаво от моя страна. Дори го споделих с този млад мъж, който бе така любезен да ме съпроводи дотук.

— Съжалявам, но не можем да ви позволим да влезете.

— Разбирам — въздъхна тя. — Само че точно тази вечер моят шеф ще е тук и аз се безпокоя, че много ще се ядоса, ако не ме завари вътре. Нали знаете… „Празнична вечеря в чест на десетия милиард“. Можете да се досетите, че става въпрос за огромна сделка.

— Вашето име, госпожо?

— Пендълтън — каза тя. — Дженифър Пендълтън.

По-старшият от двамата агенти издърпа ревера си към устата.

— Далас едно, тук Далас четири. Налага се проверка на един от гостите. Името на лицето е Дженифър Пендълтън. — Той отново се извърна към нея. — Ще отнеме съвсем малко време. Междувременно бих искал да видя шофьорската ви книжка.

— О, да, разбира се. — Джени отвори чантата си и зарови трескаво в нея, сред червилото, кутийката с гримовете, пакетчетата с хартиени носни кърпички и другите дамски принадлежности. Последното, което й се искаше точно сега, бе тези горили от специалните служби да се доберат до шофьорската й книжка, откъдето да прочетат истинското й име. Да не фигурираш сред поканените гости е едно, но да лъжеш охраната — нещо съвсем друго.

Междувременно към тях се бе присъединил и трети агент от специалните служби, така че около нея се оформи полукръг от хората от охраната. Онзи, който й бе поискал шофьорската книжка, се обърна към по-ниския — широкоплещест агент, за когото предположи, че бе старшият в екипа:

— Опит за неразрешено проникване. Дамата няма покана. Нито пък фигурира в списъка на гостите.

Старшият агент я хвана за ръката.

— Имате ли шофьорска книжка? Или какъвто и да е друг официален документ, удостоверяващ вашата самоличност?

Джени поклати глава.

— Не. Съжалявам. Изглежда, че и тях съм забравила у дома.

— Заедно с поканата?

— Да.

Всички наоколо кимнаха разбиращо. Тя усети как напрежението веднага нарасна с една степен. Сега ще разкопчеят саката си и ще насочат дулата на пистолетите си, помисли си тя.

— Ако не възразявате, бих искал да дойдете с мен — заяви широкоплещестият. Сега бе негов ред да поднесе ревера си към устните. — Мери, имаме код „Алфа“. Ела при мен в гаража.

Изтекоха десет секунди. От къщата излезе една спретнато облечена жена с мургава кожа, със същия тъмносин костюм като останалите агенти. С бързи крачки се приближи до гаража.

— Това е Мери Ансенели — обясни старшият агент. — Тя ще ви съпроводи вътре. А сега сме длъжни да ви запитаме имате ли нещо против да ви обискираме? Имате право да откажете, но в такъв случай пък ние имаме правото да ви арестуваме и ще ви отведем в най-близкия полицейски участък.

— Да ме арестувате? Та аз съм гост на господин Джаклин и на „Джеферсън Партнерс“! Съжалявам, ако са допуснали някаква досадна грешка и името ми не фигурира в списъка. Аз работя за „Харингтън Уайс“. Въобще не ме е грижа дали ще ме обискирате. Направете го още тук, щом толкова сте се разбързали. Искам само да отида на партито, и то за предпочитане, преди да са сервирали десерта.

— Разбирам, че сте разстроена, госпожо. Ако ни сътрудничите, съм сигурна, че ще можем да изгладим нещата.

— Да ви сътруднича? Какво още ще поискате от мен? Паркирах там, където се предполага, че трябва да се паркира. Дойдох точно навреме. Само дето не знаех, че в дневния ред е предвиден и стрийп покер.

Жената агент я стисна по-силно за ръката.

— Бихте ли дошли с мен, моля?

Джени издърпа ръката си от нейната.

— Не! Няма!

— Гари, дай ми белезниците.

— Няма да ми сложите белезници! Аз съм гостенка на този прием. А не някакъв долнопробен навлек!

Старшият агент от дежурния екип я улови за двете ръце и ги изви зад гърба й.

— Моля ви, запазете спокойствие. Искаме само малко сътрудничество.

— Пуснете ме да си вървя! — изкрещя Джени и отчаяно се замята в безнадежден опит да се освободи от хватката му. — Повикайте господин Джаклин. Аз съм негова гостенка!

Белезниците изщракаха около китките й. Някой я заобиколи, за да я придържа отзад за лакътя, докато жената агент я поведе навън от гаража. Един раздразнен глас повика да докарат кола. Друг рапортуваше по радиостанцията и даваше нареждания къде и как да настанят току-що задържаното лице. Нечия ръка, плътно опряна в гърба й, я тикаше да крачи напред. Джени премина покрай групата работници по паркирането и масата, заредена с кафе и сандвичи. Погледна назад през рамо. Вратата към кухнята все повече се отдалечаваше от погледа й.

— Внимавайте — сърдито ги предупреди тя. — Бременна съм.

На няколко крачки от тях един седан закова спирачките си. Някакъв възнисък къдрав мъж с отблъскващи белези от шарка по лицето излезе от него и пое Джени.

— Наведете главата си — подкани я той, като отвори пред нея задната врата, натисна главата й с ръка и насила я натика вътре.

— Някакъв проблем ли има, агент Рейли?

Джени се обърна и се втренчи в суровото лице на Джеймс Джаклин.

— Тази жена се опита да проникне през главния вход на вашия прием, сър — рапортува старшият агент. — Но няма покана, пък и името й не фигурира в списъка на гостите ви.

Джени насочи погледа си между двамата агенти. А когато най-сетне успя да привлече вниманието на Джаклин, тя му се усмихна сърдечно:

— Сър, аз съм… Джени Пендълтън. Вероятно не ме помните, но наистина работя в „Харингтън Уайс“ в Ню Йорк. В групата за структурираните финансови проучвания. Шеф ми е Джейк Фланаган.

— О, разбира се, познавам Джейк. Съжалявам, че той не успя да пристигне тук тази вечер. — Джаклин се обърна към двамата агенти. — Джентълмени, мисля, че вече всичко е наред и можете да свалите белезниците от ръцете на горката жена.

Старшият агент Рейли отключи белезниците.

Джени въздъхна облекчено, притиснала ръка към гърдите си.

— Слава богу. Най-после се появи някой, който да не гледа на мен като на престъпник. И без това Джейк ще ме убие, като разбере, че съм закъсняла, но…

Джаклин махна с ръка на агентите от специалните служби да се отдалечат.

— Мисля, че вече можем да се махнем оттук. Госпожица Пендълтън е сред най-важните клиенти на „Джеферсън Партнерс“. С радост гарантирам за нея. — Протегна ръката си и Джени я прие. — Точно така, скъпа моя. Изключително ще се радвам да ви разведа наоколо. Но първо ми позволете да ви предложа едно питие. Настоявам за това. Навън е доста студено, нали?

Джени кимна, но усмивката се смръзна на лицето й. Странно, но от гърлото й не можеше да излезе нито дума.