Кристофър Райх
Клубът на патриотите (55)

54.

— Какво е „Краун“? — изкрещя в лицето му Боби Стилман.

— Представа си нямам — простена мъжът, когото бяха заловили на Юниън Скуеър, в отговор на въпроса й, който тя му задаваше вече може би за четиридесети път.

— Разбира се, че знаеш — продължи да настоява жената, като го зашлеви силно през лицето. Острите й нокти оставиха кървави бразди по бузите му.

Бяха го заставили да коленичи насред бетонния под на терасата, със завързани китки и глезени, с нахлузена на главата черна качулка. Зад коленете му бе вързана дръжка на метла. Примитивно същество, с промит мозък, обучено да убива от „проницателните“ умове сред военните, после изплюто на улиците, готово да се продаде на този, който ще му плати най-щедро.

— Работиш за „Сканлън“ — заговори тя, изстрелвайки думите като куршуми в лицето му. — Или този мускет, татуиран на гърдите ти, е само за да сваляш гаджетата? „Сканлън“ действа само по поръчки на „Джеферсън Партнерс“. Защо си дошъл в Ню Йорк?

— Отиваме там, където ни заповядат.

— И заповедите са да убиеш Том Болдън?

— Не, госпожо. Моля ви, мога ли да се изправя?

Стоеше в тази поза вече от половин час. Тежестта на таза му и на горната половина от тялото притискаше дръжката на метлата, впиваща се в извивките зад коленете му, което силно възпрепятстваше кръвообращението на долните му крайници. Сега чувстваше ходилата си и пръстите на краката си като пробождани от хиляди дребни, но адски остри игли. Скоро болките щяха да стигнат до глезените, сетне до прасците. Самата тя много добре познаваше това мъчение. От собствен опит знаеше, че бе непоносимо. Бе се разкрещяла на петнадесетата минута.

— Не! — отсече тя. — Не можеш. Какво те доведе на Юниън Скуеър?

— Бяха ни възложили да открием Болдън.

— Бяха ви възложили да го ликвидирате!

— Не.

— Само че вашият снайперист не го улучи. Вместо него рани една невинна жена. По-добре ми кажи нещо, което не знам. Какво е „Краун“?

Мъжът се опита да се надигне на колене, ала Боби Стилман отново го тласна назад. Онзи простена, но дори и сега не пожела да й отговори. А когато стенанията му прераснаха във викове и сетне в неистови крясъци, тя вдигна крак и го изрита в ребрата.

— Имаш само пет минути, за да отдъхнеш малко. След това започваме отново.

Боби Стилман излезе навън от хижата, за да поеме глътка свеж въздух. Загледа се в падащия сняг. Беше изтощена до смърт. Не само от събитията от този ден, от последната седмица, а уморена въобще, до мозъка на костите си. От двадесет и пет години бягаше. Беше на петдесет и осем и вярата й в каузата бе започнала да помръква.

Поривът на вятъра бе навял сняг върху предната веранда. Падналият сняг сигурно беше към десет-дванадесет сантиметра. Планинските пътища, водещи към нейната хижа в Кетскилс, бяха затрупани. Ако продължаваше да вали все така силно, след час или най-много два те щяха да станат непроходими. И тогава щяха да се окажат изолирани от света тук, в тази пустош. Пое дълбоко въздух и се заслуша в тишината. Но виковете на пленника продължаваха да ехтят в главата й. Налагаше се да го направи, повтори си тя.

Припомни си една отдавна отминала нощ. В която горещият влажен въздух сякаш бе наелектризиран от песните на щурците и шумоленето на цикадите. А после и ужасния взрив, когато бомбата, която двамата с Дейвид толкова внимателно бяха сглобили, избухна пред изследователската лаборатория на „Сентинъл Майкросистемс“. Това бе първата й стъпка; моментът, в който се закле да действа по друг начин. Да наказва. Да се бунтува. Не, побърза да се поправи тя. Да упражнява правата си като защитник на Конституцията.

Двадесет и пет години оттогава… цял един човешки живот.

* * *

Тя бе пристигнала във Вашингтон, окръг Колумбия, през лятото на далечната 1974 г. Млада, амбициозна жена, жадуваща да се изяви. С диплома от правния факултет към Нюйоркския университет, редактор на колоната за юридическите обзори в няколко списания, заклет противник на войната във Виетнам, тогава буквално изгаряше от желанието да служи на една наистина достойна кауза. Не гледаше на правото като на възможност за печелене на пари, а само като на призив към изпълнение на дълга си. Нейният дълг тогава се свеждаше до осигуряване на правата, гарантирани от Конституцията на всяко човешко същество. Когато прие да работи като щатен юрист към подкомисията по разузнаването към Камарата на представителите, нейните приятели останаха шокирани от избора й. На крясъците им, че бе дръзнала да прескочи оградата, за да се присъедини към върхушката, тя хладно отвърна, че упреците им бяха детински глупави. Докато за нея този избор бе напълно логичен ход. Нямаше къде да намери по-добро място от Капитолия за изява на призванието си. „Прави любов, а не война“ бе нейният девиз като изтъкната активистка на антивоенното движение.

По онова време вицепрезидент на тази подкомисия бе един свободомислещ конгресмен от Ню Йорк, втори мандат, чието име бе Джеймс Джаклин. Ветеран, с гърди, окичени с военни отличия, кавалер на Флотския кръст за бойни заслуги, единственият „герой“, който някога бе срещала, ако можеше да се нарече така човек, засипвал с напалм жените и децата в селцата от отлично защитения стоманен корпус на самолета си, порещ небето високо над тях със свръхзвукова скорост. Беше започнала тази работа, готова за битка в името на истината и справедливостта — един червенокос бунтовник в минипола, но с максимум време за всеки случай. Работата й беше да дава правни съвети относно законосъобразността на акциите, предлагани от различните общности, чиито членове се набираха предимно сред интелигенцията. Още тогава бе винаги нащрек и изпълнена с подозрения.

Странно, но те двамата се харесаха от пръв поглед. Джаклин съвсем не се оказа такъв ястреб, от онези, с които тя бе очаквала да се сблъска в коридорите на властта. Също като нея и той се изказваше яростно против войната, а което бе още по-важно — никога не се страхуваше открито да изразява мнението си. Двамата си паснаха като огниво и прахан — достатъчно бе тя да запали искрата и той вече бе готов да поддържа огъня. Заедно изобличиха властите в опити за прикриване на тайната война, водена от САЩ в Камбоджа. Пак те обвиниха ЦРУ, че подкрепя Аугусто Пиночет — корумпирания чилийски диктатор. Единодушно призоваха за прекратяване на бомбардировките на Ханой. И макар нейните преценки невинаги да изглеждаха разумно обосновани, той продължаваше да я насърчава да се бори, да не се предава, да извисява глас все повече и повече. Джаклин я бе обявил за съвестта на комисията.

Разбира се, че остана поласкана от похвалата. Той бе служил на фронта. Беше загубил брат си в тази война. От собствения си горчив опит знаеше колко струваше този безкраен и кървав конфликт. Казваше, че цената, плащана от правителството за намесата в делата на другите нации, се измерва не само със загубата на живота на толкова много американци, но и със спада на влиянието на Америка и лишаването й от ореола на морален авторитет. Тъкмо последното Америка най-малко можеше да си позволи. От всички нации най-малко тя. Онази вдъхновяваща Америка, която трябваше да бъде като маяк на демокрацията, да бъде бастион на свободата. Америка бе единствената страна в света, която бе създадена не от обща география, а на основата на общата идеология. И трябваше да остане символ.

Обикна Джаклин именно заради всичко това. Заради дързостта му да говори открито, без капка страх. Както и защото умееше да излага идеите си много по-красноречиво и убедително, отколкото тя. За това, че й бе доказал, че ценностите на Америка не са въпрос на политика, а по-скоро на здрав разум. И още по-здрав морал.

И така продължи до нощта, в която тя го спипа тайно да копира на ксерокс записките й от нейните правни консултации, за да ги отнесе на приятелите си в Ленгли.

Джеймс Джаклин се оказа шпионин. От най-гадните при това, понеже умееше да вдъхва доверие. Или „къртица“, казано на професионалния жаргон на шпионите. С основна мисия да се инфилтрира в нейния кръг. В левичарските кръгове. Следователно главната му задача бе да спечели доверието им. Преди всичко нейното, естествено. Да повлияе върху изявите й. Да докладва изпреварващо за намеренията й, за кроежите на съидейниците й. Беше се справил блестящо.

След всичко това просто бе неизбежно Боби Стилман да се преориентира към най-радикалното крило на антивоенната и антиправителствена съпротива.

Напусна поста си в Капитолия. Изостави Вашингтон и се върна в Ню Йорк. Започна да работи за организацията, която бе същинска напаст за всичките законодатели от Вашингтон, независимо от тяхната възраст, цвят на кожата, кредо или политическа принадлежност — Съюза за защита на гражданските права. Правата на всички американци. Оспорваше прокурорски обвинения, произнасяше разпалени речи, трескаво съчиняваше статии, за да спре намесата на властта в частния живот на хората. При все това не беше доволна, струваше й се, че може да направи още за каузата.

Междувременно не преставаше да следи отстрани издигането на Джаклин чак до влиятелния пост министър на отбраната. Както и усилията му тихомълком да възстанови военната мощ на страната. Слушаше изявленията му, преливащи от лицемерни обещания за изграждането на умиротворителни сили, и знаеше, че лъже. С всеки изминал ден се заричаше все по-упорито, че трябва да действа. Гневът й нарастваше правопропорционално на безсилието й. След четири години тя дочака своя шанс.

Джаклин междувременно бе напуснал Пентагона, за да се заеме с „Дифънс Асоушиейтс“ — инвеститорска компания, която бързо се специализира в преструктуриране на бизнеса, свързан с военната промишленост. А когато узна, че той бе купил „Сентинъл Майкросистемс“, тя бе убедена, че най-после бе дочакала своя шанс.

Компанията „Сентинъл Майкросистемс“, която произвеждаше най-сложните, най-усъвършенстваните подслушвателни устройства от всичките, познати дотогава на човечеството. Параболични дискове за дистанционно следене, способни да улавят разговори от цял километър. Миниатюрни електронни „бръмбари“, които записват човешката реч дори през стените. Червените явно нямаха никакъв шанс срещу тази невероятно напреднала техника. Той говореше за напредъка на технологиите с толкова любов, когато споделяха леглото. И последното, което го интересуваше, бе това, че тази техника може да се използва срещу хората.

Тогава дойде експлозията в Олбани.

* * *

Силен вик отекна от разнебитената дървена хижа. Боби Стилман неохотно се върна в нея. Помощниците й отново бяха заставили пленника от „Сканлън“ да застане на колене, виж го! Погледни го, каза си тя. Това е врагът.

Ала вече не бе толкова сигурна.

От един час насам в нея бе започнало да се прокрадва съмнението, че беше не по-малко виновна от него.

— Какво е „Краун“?