Кристофър Райх
Клубът на патриотите (54)

53.

Франсискъс забърза по коридора към помещенията на архива. В ъгъла го очакваше една висока до кръста му машина, боядисана в бежово. Това бе специален принтер и скенер от серията „ЛайвСкан“, макар на фирмената табелка да бе изписано „ТъчПринт, модел 3500“. За последен път преди три години той бе проверявал на нея пръстовите отпечатъци на толкова много заподозрени лица, че отдавна бе престанал да ги брои. Най-много го затрудняваше сравнението с десетте най-близки по изображения отпечатъци в дактилоскопичния каталог на нюйоркското полицейско управление. А за да бъде всичко това още по-затрудняващо, не само че се губеше ужасно много време, но и трябваше да се приготвя дублиращо копие на отпечатъците, което следваше да се предаде на съдебния архив. Плюс още едно копие за централното управление на щатската полиция в Олбани (като столица на щата Ню Йорк) и още веднъж за Министерството на правосъдието във Вашингтон, окръг Колумбия. Докато днес всичко бе много по-различно и безкрайно улеснено: от него сега се искаше само да притисне фолиото със запечатаните върху него пръстови отпечатъци на заподозрения върху скенера, чието прозорче бе с размери на пощенска картичка, после да изчака съобщението, че сканирането е успешно, и… хоп! — цялата дактилоскопска информация автоматично се прехвърля до централния полицейски архив на нюйоркската полиция заедно е първото копие за Олбани и второто за Вашингтон. И всичко това се постигаше само с натискането на един бутон.

Детективът вдигна капака на скенера и остави фолиото с отпечатъците. После постави отгоре празен лист хартия за по-добър контраст при разчитането на изображението. Скенерът послушно забръмча, докато ги преобразуваше в цифров вид, преди да ги съхрани в паметта си. Точно според изискванията на инструкцията Франсискъс натисна бутона за препращане на запаметеното изображение до Националния център по криминогенна информация в Кларксбърг, Западна Вирджиния, както и до Дирекцията за криминалния контингент към ФБР. При получаването на заявката му всичките тези бази от данни щяха да обединят усилията си, за да проверят дали копия от същите тези отпечатъци не се съхраняват някъде в архивите. В тях се пазеха данните за федералните служители, за бившия и настоящия военен персонал, за чужденците с официална регистрация за пребиваване в САЩ и за притежателите на свидетелства за правоуправление на автомобили и други превозни средства.

Франсискъс излезе от стаята и затвори вратата след себе си. За да открие първото съответствие на обявените за издирване отпечатъци, системата се нуждаеше поне от един час работа. Ако открие съвпадение, скенерът щеше да подаде съобщение до компютъра на бюрото му. Докато напредваше по коридора, детективът изведнъж се спря, защото от вратата на дежурния екип се показа главата на Майк Мелендес.

— Здравей, Джон!

— Здрасти, Майк. Какво ново? — Франсискъс забеляза, че Мелендес бе загрижен за нещо.

— Аз би трябвало да те попитам. Шефът е на телефона.

— За кой шеф по-точно говориш? За най-големия ли?

— Точно за него. Еспозито чака на линията.

— Невъзможно. Та вече е минало пет. — Но той за всеки случай забърза към бюрото си.

„Шефът“ — така наричаха всички тук началника на полицията Чарли Еспозито. Приятелите му го знаеха като Чарли Готиния, а враговете му — като Чарли Гадняра. Но никой не можеше да отрече, че беше най-високопоставеното ченге в цял Ню Йорк. Над него бяха само градският полицейски комисар и неговият заместник, но те дължаха издигането си на връзките, а не на личните си достойнства. Франсискъс и Еспозито бяха завършили в един и същи випуск полицейската академия, но това бе толкова отдавна… Но след това пътищата им се разделиха. Франсискъс се посвети на професията си, защото я обичаше, докато Еспозито гледаше само в нашивките на пагоните. Никога не бе вземал решение, без първо да си зададе въпроса как ще се отрази на кариерата му. Официално те още поддържаха приятелски отношения.

— Детектив Джон Франсискъс — започна той с подчертано сух служебен тон.

— Джон, обажда се директор Еспозито. До мен достигна слухът, че си решил да надникнеш в някакви отдавна остарели полицейски архиви. Правилно ли съм разбрал?

— Какво по-точно имаш предвид?

— Говоря за убийството на Шепърд и О’Нийл в Олбани.

Франсискъс за миг остана като вцепенен. Почти бе сигурен, че Еспозито му се обажда, за да го скастри, задето все още не бе попълнил медицинските формуляри. Но след като това предположение отпадна, го обзе още по-голямо смущение. Как, за бога, бе достигнал до него слухът за неформалното разследване, с което се бе заел съвсем отскоро? И какъв бе мотивът за обаждането му?

— Е, и?

— Случаят е приключен.

— Така ли? От това, с което успях да се запозная, стигнах до извода, че съм по следите на едно заподозряно лице, което се укрива от нас вече цели двадесет и пет години.

— Този въпрос е решен — отвърна Еспозито.

— Извинете, сър, но позволете да съм на друго мнение.

Надвисна неловка пауза. Последвалата тежка въздишка бе достатъчно красноречива.

— Искам да забравиш за случая, Джон.

Франсискъс пое дълбоко дъх. Трябваше да се досети още в мига, когато Еспозито се представи като „директор“.

— Чарли — заговори той, като се обърна с гръб към помещението на дежурния екип. Снижи тон, както се води напълно откровен разговор между мъже, без никакво шикалкавене. — Виж какво, историята, както обикновено се казва, е доста дълга и широка, но някак си е свързана с онзи налудничав случай, с който са се сблъскали днес колегите на Юниън Скуеър. Снощи разпитвах един заподозрян на име Том Болдън…

— Болдън ли? Та той не беше ли убиецът на Уайс? За него има бюлетин за всеобщо издирване. Федералните също се присъединиха към играта. Така че това не е твоя работа вече. Остави случая на Манхатън юг.

— Не, не, ти ме изслушай, Чарли. Познаваш ли момичето, по което са стреляли? Името й е Дженифър Данс. Болдън е бил съвсем близо до нея, когато това се е случило. Тя е негова приятелка. Как ти се струва тази работа. Чарли? Някой е искал да очисти Болдън, но не успял да го улучи.

— Не разбирам какво общо има двойното убийство в Олбани с този опит за убийство и, честно казано, не ме интересува. От теб искам само едно: да престанеш да си пъхаш носа в тази работа. Болдън принадлежи на Манхатън юг и точка. Той не е твоя грижа.

— Чарли, не забравяй, че говориш с мен.

— Чу ме, Джон. Не си усложнявай живота.

— За какво говорим всъщност? Моя живот ли да усложнявам или твоя? Хайде кажи сега кой ти дърпа конците?

— Джон, доколкото разбрах, ти не си добре със здравето. Официално ти работиш в нарушение на устава. Знам колко стриктно се придържаш към правилата. Съвсем официално ти нареждам да прекратиш активната си служба. От този момент можеш да се смяташ в платен отпуск.

— Това е моя територия, Чарли. Повече от тридесет години се старая тук да се спазва общественият ред. Но нещо се случи на моя терен и аз съм длъжен да разбера какво.

— Били Макбрайд ще поеме твоите случаи. Вече е на път и би искал малко да си поговори с теб.

— За какво? — попита Франсискъс, опитвайки да се овладее.

— Ще ти съобщи, че ти отнемам значката и пистолета завинаги. Тогава ще разполагаш с достатъчно пари, за да си платиш за байпаса! Или да се оставиш да пукнеш!

— Кой ти дърпа конците, Чарли? — Сърцето на Франсискъс се разтуптя като бясно и за миг дъхът му секна. Кучи син, не спираше да шепне на себе си. Трябваше да седне.

— Джон, чуваш ли ме? — Сега гласът на Еспозито не звучеше толкова заплашително. Говореше човекът, а не униформеният. — Послушай ме, Джон. За теб е по-добре да нямаш нищо общо с това.

Франсискъс не помнеше Еспозито да му бе говорил с такъв тон, откакто синът му бе заловен при обиска на една квартира в Манхатън, за която полицията бе получила сведения, че била свърталище на пристрастени към хероина. Тогава Чарли Готиния бе помолил Франсискъс да помогне, за да отърве хлапака си от предявяване на съдебно обвинение.

— Защо тогава изпращаш Били Макбрайд на моето място? Ще ми избие ли зъбите, ако откажа да се подчиня?

— Когато Били пристигне там, искам да му предадеш всичко, което си взел от съпругата на Ковач.

— Кой?

— Много добре знаеш кой. Знаем в какво си се набъркал, Джон.

Франсискъс прекъсна връзката. Гърдите му натежаха, сякаш бяха притиснати с менгеме. Протегна лявата си ръка и сви пръсти в юмрук, като очакваше остър, омаломощаващ спазъм да прониже лявата половина на тялото му. Но напрежението като по чудо изчезна от гърдите му. Вдигна очи към тавана и се усмихна. Май започваше да се превръща в герой от някаква сълзлива мелодрама.

Усети, че Мелендес го потупа по рамото.

— Джони, добре ли си? Какво става?

— Ще ми донесеш ли чаша вода? — помоли го Франсискъс.

— Разбира се. Ей сега.

— Благодаря.

Детективът се приведе над бюрото и захлупи лице в дланите си. Не си струваше да стига до това състояние.

Мелендес се върна и му подаде чашата с вода. Франсискъс отпи от нея и се почувства по-добре.

Провери постъпилите имейли. Всъщност го интересуваше само едно — има ли нещо за отпечатъците, които бе намерил в полицейската значка на Тио Ковач. Ала още нищо не бе изпратено. Взе телефона и набра номера на „Полис Плаза“ 1.

— Да? — отвърна му някакъв непознат глас.

— Търся Матю Лопес.

— Няма го. Кой се обажда?

— Джон Франсискъс.

Гласът отсреща веднага спадна с един регистър.

— Не ти ли дойде акълът?

— Моля?

— Много трябва да внимаваш, Джони. Бъди по-предпазлив. Нали знаеш как постъпваме с онези, които много обичат навсякъде да си пъхат носа? Отрязваме им носовете.

— Кой се обажда? Да не си от приятелчетата на Гилфойл? И каква игра впрочем играеш?

— По-голяма от твоята.

— По-голяма от моята? Аз съм ченге. Или просто човек. Аз съм никой. Говорим за нещо друго. За закона. За разстрелване на хора. За убийства на хора. Никой не е по-голям от това.

— Законът ли? Ще ти призная нещо, но под секрет: ние сме законът.

Франсискъс ядосано тръшна слушалката върху вилката.

— Майната ви! — изруга той на себе си.

* * *

Откъм коридора се чу гръмкият глас на Били Макбрайд, който говореше нещо с Майк и Ларс Торвалд. Франсискъс се скри в архива. Набра от клавишите на скенера своя личен код за достъп, за да провери резултатите от последното търсене. Чу как отвън Били Макбрайд попита някого за него.

— Къде е Джони Джентълмена? — Сякаш бе дошъл да си побъбрят. Някой виждал ли е дъртия пес?

Слава богу, че не чу отговора на Мелендес. За всички Макбрайд бе само „онази гадина“ от централното управление. Мразеха го във всичките пет предградия.

Екранът на скенера остана празен. Явно все още не бяха открити съвпадения между търсените пръстови отпечатъци и запаметените в базите от дактилоскопични данни. Франсискъс нямаше късмет с търсенето и сега Еспозито щеше да му прибере значката. Но проклет да беше, ако му остави онова, което му бе дала Кейти Ковач.

Стисна дръжката на вратата, решил да скрие кутията. Отвори я предпазливо и надникна в коридора. Първото, което видя, беше широкият гръб на Били Макбрайд, който явно не бързаше да си тръгва.

Точно тогава скенерът изписука. Франсискъс се върна бързо при екрана. Системата бе открила съответствие във федералната база данни. Това означаваше, че отпечатъците принадлежаха на правителствен служител или на някой бивш военен. Детективът избра името на тази база данни от менюто и кликна с мишката. Само след секунда на екрана се изписа името на лицето, чиито отпечатъци са били открити върху единадесетмилиметровия пистолет „Фанинг“ на Дейвид Бърнстейн. Следваха номерът на социалната му осигуровка, домашният адрес, както и забележката, че лицето досега не е било осъждано. Той забрави за всичко останало в кутията на Тио Ковач.

— О, господи — промърмори Франсискъс. Да, нямаше вече нито капка съмнение, че на Чарли Еспозито му дърпаха конците. При това от най-високото възможно ниво.