Кристофър Райх
Клубът на патриотите (50)

49.

Вече бе станало пет следобед. Време за „безумно високите залози“. Джеймс Джаклин (познат и като Нат Шотландеца) забързано прекоси просторния си кабинет и включи телевизора. Всеки ден, точно в пет следобед, започваше специалното предаване от Пентагона, в което се обявяваха новите договори, сключени за обновяването на въоръжението на сухопътните, военновъздушните и военноморските сили на САЩ. Разбира се, тази емисия въобще не стигаше до широката общественост, защото се излъчваше само по кабелната мрежа, до която имаха достъп единствено ограничен брой високопоставени политически личности и по-влиятелни бизнесмени. В кабинета на Джаклин наричаха това предаване „Безумно високите залози от пет следобед“. Толкова много от компаниите, които принадлежаха на Джаклин, зависеха от получаването на правителствени контракти за превъоръжаване на страната, че той никога не пропускаше да гледа предаването, освен когато наистина бе сериозно възпрепятстван. Но специално този следобед бе абсолютно задължително да го проследи. Защото поне четири от неговите компании очакваха жизненоважни за тях договори, които, ако бъдат одобрени, биха възлезли на няколко милиарда долара. За две от тях изборът на компания изпълнител наистина бе въпрос на живот и смърт. Ако спечелят наддаването, ги очакваше бляскаво бъдеше. Но ако загубеха, нищо друго не им оставаше, освен да пуснат кепенците и да прекратят работа. А пък на „Джеферсън Партнерс“ щеше да се наложи да отпише инвестициите си, вложени в тях, и да запише една голяма кръгла нула в колоната за прогнозираните печалби.

— Пури, джентълмени? — подаде им Джаклин кутията с негови любими „Кохиба“^[1]. — Пурите от тази марка винаги са ми носели късмет. Хайде, не бъдете чак толкова срамежливи. Отнася се и за теб, Лаванда.

По креслата около бюрото му се бяха разположили няколко от най-приближените му съветници. Ламар Кинг, бивш армейски генерал и заместник-началник на Генералния щаб. Ханк Бейкър, който от десет години вече оглавяваше Комисията за търговия с ценни книжа. Както и Лаванда Мейкпийс, наскоро наета от Джаклин, за да уреди всички подробности около толкова важната сделка за „Трендрайт Корпорейшън“. Мъжете приеха предложените им от домакина пури. Само госпожа Мейкпийс отклони вежливо поканата.

На подиума на екрана се появи говорителят на Пентагона.

— Добър ден, дами и господа — започна той. — Тази вечер имам за задача да предложа на вашето внимание последната информация за няколко правителствени договора, затова започвам направо с…

— Слава богу — промърмори Джаклин. Наведе се напред, с ръце върху бюрото, здраво стиснал пурата между зъбите. Толкова бе напрегнат, че дори забрави да я запали.

— Ще започнем с военновъздушните сили — продължи говорителят, който всъщност бе висш офицер от флота. — „Локхийд Мартин Аеронавтикс“ е удостоена с правото да изпълнява контракта за седемдесет и седем милиона четиристотин и деветдесетте хиляди долара за модификация на методиката за икономическата оценка на качествените показатели на военновъздушните сили на САЩ…

— Това не е по нашата част — махна с ръка Джаклин. Изрече го както на себе си, така и на останалите. — Самолетите са кофти бизнес. Никакви възможности за сливания на компаниите.

Погледна през прозореца и спря очи върху купола на Капитолия, извисяващ се в далечината откъм другия бряг на Потомак. Замисли се за сенатор Хю Фицджералд и за законопроекта за разпределянето на сумите за отбраната, на стойност шест и половина милиарда долара. Неусетно се увлече в мисли за влиянието на новите контракти върху бъдещето на неговите компании. Щеше да им подейства като манна небесна.

Вече би трябвало да са приключили днешните обсъждания в сенатската комисия по този законопроект. Фицджералд би трябвало да се е прибрал в красивата си, великолепно обзаведена къща в Джорджтаун, за да си налее някоя и друга чаша от любимия си бърбън от Тенеси. Тридесетте години в Сената бяха помогнали вкусовете на някогашния колежански професор от Върмонт да станат много по-изискани. Освен своя любим бърбън, добрият стар Хю вече не можеше и без ръчно ушитите си костюми, без скъпата си кола с личен шофьор, без новата си прислужница, онази млада гватемалка с удивително гъвкаво тяло, с която — според последните разкрития на Джаклин — сенаторът бе подхванал страстна и знойна любовна авантюра. (Фотографиите наистина се бяха оказали потресаващо вулгарни.) Несъмнено на Хю не му бе лесно да поддържа такъв охолен живот само със скромната си сенаторска годишна заплата от сто петдесет и осем хиляди долара. Джаклин вече се бе разпоредил да се поразровят във финансовите му дела. Ала досега не бе открил нито тайни дарения от лобисти, нито хонорари със сенчест произход (примерно за речи, които никога не бе произнасял), нито кодирани банкови сметки в Цюрих. Фицджералд бе чист. Но за сметка на това бе затънал до гуша в дългове. Джаклин отново вдигна поглед към телевизионния екран.

— А сега ще преминем към флота — обяви говорителят на Пентагона.

— Ето, това вече е по нашата част — промълви Джаклин.

— Охо! — провикна се генерал Ламар Кинг.

— Договорът за двеста седемдесет и пет милиона долара, с фиксирана стойност, за системата за насочване на ракети и управление на стрелбата с тях се възлага…

Джаклин се измести до ръба на стола си.

— „Дайнемик Системс Контрол“ — трескаво прошепна той, стисна до болка юмруци и ги притисна към гърдите си. — Господи, нека да го спечелим.

— … на „Евърет Илектрикъл Системс“ от Ридондоу Бийч, Калифорния.

Той с все сила удари с юмрук по масата.

— Нищо! Имаме още три! И никога не бива да се предаваме!

Говорителят продължаваше все тъй невъзмутимо:

— Следващият договор за доставка с нефиксиран срок и нефиксирано количество за четиристотин четиридесет и три милиона и петстотин хиляди долара във връзка с осигуряването на седем системи за управление на радарна защита, включително монтаж и изпитания с полети на…

— „Тритон Еърспейс“…

— … се възлага на „Лийдинг Едж Индъстрийз“, филиала за радарни системи във Ван Найс, Калифорния.

— Конски говна! — ревна Джаклин, скочи от стола си и профуча като разбеснял се бик покрай макета на бойния кораб „Мейн“. Натисна рязко бутона на бюрото си. — Хуан! — извика той в микрофона. — Донеси ми двоен скоч. Ламар, искаш ли и ти нещо?

— Бърбън.

— А аз шери — обади се и Ханк Бейкър.

— Шери, как ли не! — възмути се Джаклин. — Вземи си някакво мъжко питие.

— Нека тогава и за мен да бъде бърбън — отстъпи Бейкър, но гласът му не прозвуча много уверено. — Хм… поне да е „Уайлд Търки“.

Лаванда Мейкпийс понечи да си поръча кока-кола, но тъкмо в този миг улови вбесения поглед на домакина, кой знае защо прикован в нея.

— Дай ми един „Том Колинс“, скъпи. Щом ще започваме толкова отрано, поне да е както е редно.

— Остават още два — обясни Джаклин и махна с пурата си към телевизора. — Не могат да ни прецакат по всичките договори.

Ала само след пет минути се оказа, че могат. С последните два договора бяха удостоени компании, които не принадлежаха към портфолиото на „Джеферсън Партнерс“.

На вратата се почука. Хуан, филипинският стюард, надникна от прага.

— Добър ден, сър.

— Остави напитките, Хуан. Сами ще се обслужим.

Хуан постави сребърния поднос върху масичката за кафе. С церемониален жест той подложи салфетките и след това остави кристалната чаша с лед и сода и малцово уиски.

— Казах ти, че сами ще се обслужим. Не ме ли чу, дребна кафеникава маймуно? — сопна му се Джаклин.

— Да, сър — отвърна Хуан и смутено се усмихна.

— Да не си не само глух, но и сляп? Запали ми шибаната пура!

Хуан чевръсто му поднесе запалката си „Зипо“.

— Много добре, сър.

Джаклин на един дъх изгълта половината от своето уиски и разтърка слепоочията си. Всъщност не за пръв път губеше при наддаване за тлъсти правителствени поръчки. Но как щяха да се отразят тези съкрушителни вести на настроението на гостите на тазвечерното парти? Съществуваше само един начин да спаси празненството от провал. Фицджералд. Длъжен бе да принуди сенатора Хю Фицджералд да му обещае, че ще прокара през комисията одобрението на законопроекта за разпределянето на сумите за отбраната. Онзи, който бе на стойност шест и половина милиарда долара.

Джаклин енергично се върна до бюрото си. Май онези снимки щяха да му потрябват по-скоро, отколкото си мислеше.