Кристофър Райх
Клубът на патриотите (48)

47.

Доктор Сатаян Гупта протегна ръка към телефона в сестринската стая.

— Обажда се детектив Джон Франсискъс от полицейския участък на Тридесет и четвърта улица. Полицейски код М-едно-осем-шест-осем. Доколкото разбрах, вие сте лекарят, който е прегледал Дженифър Данс.

— Лекувах раната й от огнестрелно оръжие. Оказа се замърсена и трябваше да бъде почистена и дезинфекцирана. Иначе нищо сериозно.

— Искате да кажете, че всичко премина добре?

— Точно така — потвърди той.

— А успяхте ли да я прегледате внимателно? Налага се да ви задам няколко въпроса относно раняването й.

Доктор Сатаян Гупта за миг замря, както бе изправен до масичката с телефона в сестринската стая на спешното отделение. От смущение притисна по-плътно слушалката до ухото си.

— Госпожица Данс напусна болницата преди няколко часа.

— Вие ли я изписахте?

— Не. Тя сама пожела да си тръгне колкото бе възможно по-скоро. Всъщност появи се един мъж, който твърдеше, че е брат й. Но тя бе убедена, че той всъщност иска да й навреди. Затова настоя веднага да я пусна да си върви.

— А този мъж беше там… в болницата?

— Да, беше. Но след като тя си замина, аз му поисках обяснение.

— И какво каза той?

— Нищо. Обърна се и си тръгна. Желаете ли да говорите с нея, детектив?

— Да, бих искал.

— Дадох й моята престилка. Тя не искаше да привлече вниманието на онзи мъж. Клетъчният ми телефон беше в джоба на престилката. — Доктор Гупта му продиктува номера. — Можете да се опитате да се свържете с нея. Жена в нейното състояние не биваше да излиза навън в толкова лошо време, макар че се страхуваше за живота си.

— Но нали току-що ми казахте, че раната не е сериозна?

— Не говоря за огнестрелната рана. Госпожица Данс е бременна във втория месец. Много е вероятно при подобен стрес да се стигне до спонтанен аборт дори и при жена с много по-здрав организъм.

Последва дълга пауза. Томас Болдън гледаше втренчено телефона. Гърлото му бе започнало да го боли от прекомерното напрягане да имитира дрезгавия глас на детектив Франсискъс. Това бе последният му опит да се добере до някой от спешното отделение, който да му съобщи нещо за състоянието на Джени. Досега бе звънял повече от десет пъти, но от рецепцията му бяха отказвали всякакви сведения за пациентката Дженифър Данс.

— Още ли сте на телефона, детектив?

— Да — промълви Болдън. — Още съм тук. Благодаря ви за информацията.

* * *

Останал само по боксерки и чорапи, Болдън още седеше на стола в задната стаичка на пералнята на Мин Фун в Чайнатаун. Чакаше да изперат, изсушат и изгладят дрехите му, но без да отлепва от ухото си клетъчния телефон на Алтия.

Хайде, Джени, обади се! Грабни телефона. Позволи ми да разбера къде си сега…

Но след първите четири позвънявания отново чуваше записа с гласа на доктор Сатаян Гупта: „Здравейте, вие набрахте номера на…“.

Болдън гневно затвори капака на мобилния апарат и ядно въздъхна през зъби. Около него няколко мъже и жени влачеха по пода големите кошове, напълнени с мръсни дрехи към високите перални. Други подреждаха изпраните и изсушени вече ризи край дъските за гладене, а трети трупаха на камари изгладените ризи от предишната партида към масата за опаковане, откъдето ги отнасяха в магазина пред залата с пералните.

Като първокурсник в Принстън, Болдън често бе посещавал пералнята на Мин Фун. През две-три седмици редовно взимаше влака до града, за да се отбие тук и да прибере ризите, превъзходно изпрани само за по пет долара, и саката си, за които плащаше по десет долара. Но това време вече бе отминало. Днес за риза му искаха по десетачка, а за панталоните — двадесетачка. А пък синият блейзър, който толкова добре му стоеше, му костваше цяла петдесетачка. Ако някъде на света съществуваше укритие, където никой не можеше да се добере до него, то това бе тук, в Чайнатаун. Защото това бе обособена зона, нещо като държава в държавата.

Бременна във втория месец.

Но защо не му бе казала? Въздъхна тежко, разгневен на себе си. Сигурно е смятала да му го каже, докато обядваха, но тогава той бе толкова обсебен от своите проблеми, че не й бе дал възможност да го направи. Но защо не му бе казала преди това? Например след снощната вечеря? Или още в неделя сутринта, докато се излежаваха в леглото? Или веднага след като бе разбрала? Какво я бе разколебало да го сподели с него? Знаеше отговора. Той самият бе отговорът. Неговата емоционална дистанцираност, самовлюбеността му, защото бе млад, изгряващ финансов гений, в зенита на бляскавата си слава. Тя му бе намекнала за това миналата вечер, а какво й бе отвърнал той? Че мъжете от съседните маси не сваляли очи от нея. Хубава шега, няма що! Болдън отново седна и изтри потта от челото си. Баща. Щеше да става баща.

Върху лицето му бавно изгря щастлива усмивка. И да го научи точно днес… Щеше да става баща. Това бе чудесно. Дори повече от чудесно. Бременна във втория месец. Бебето ще се роди през септември. Поклати глава, все още неспособен да го повярва. Баща. Не бе очаквал това толкова силно да го зарадва… да се почувства някак освободен. Да, това беше. Освободен. Сякаш някой бе запалил светлини пред него и за пръв път той вече можеше да види пътя, който го очакваше до края на мрачния тунел. Баща.

Ала радостта му съвсем скоро помръкна.

Бременна във втория месец. А те я бяха простреляли. Бяха се прицелили с пушката и я бяха гръмнали, сякаш беше дивеч за отстрелване. Обзе го такъв гняв, какъвто не помнеше досега. Целият се разтрепери. Лицето му почервеня. Повече не можеше да издържа на всичко това.

Зарови трескаво из папката с документите, които Алтия бе издирила. Да, ето, всичко бе тук, при това черно на бяло в най-буквалния смисъл. „Сканлън Корпорейшън“ е принадлежала на „Дифънс Асоушиейтс“ — някаква никому неизвестна компания, на която Мики Шиф е бил директор, а Джеймс Джаклин — президент. А пък след банкрута на „Дифънс Асоушиейтс“ директорът Шиф се преместил в „Харингтън Уайс“. Джаклин пък отново заложил всичко на карта и заедно с Гай де Валмон основали „Джеферсън Партнерс“, която по онова време представлявала младши партньор на „Харингтън Уайс“. Това ли е бил целият пазарлък? Шиф да премине към „Харингтън Уайс“, а едновременно с това Гай де Валмон да бъде преотстъпен на „Джеферсън Партнерс“. Придружен с отказа от изплащането на заема от петдесетината милиона долара, който „Харингтън Уайс“ трябвало да отпише от сметките си като непогасяем заради банкрута на „Дифънс Асоушиейтс“? Здравият разум би трябвало да продиктува на Сол Уайс никога да не се забърква в машинациите на Джеймс Джаклин. Но след цели двадесет години връзките между „Джеферсън Партнерс“ и „Харингтън Уайс“ не само че не са преустановени, но и са станали още по-здрави. „Харингтън Уайс“ е инвестирала във всичките фондове на „Джеферсън Партнерс“, като за сметка на това тези инвестиции й се отплащали изключително щедро. Възвръщаемост от осемдесет процента, та дори и от сто, че даже и над сто съвсем не били необичайно явление. И така, докато съвсем наскоро…

Работата бе там, че бизнесът с частните фондове се пренасели. „Мрежата вече гъмжи от риба“, коментираха хората от бранша. Същите пет или шест гигантски като мастодонти акули, които кръстосваха в едни и същи води в очакване да се докопат до едни и същи тлъсти сделки. А когато някоя компания бъде обявена за продажба, шестте акули веднага обявяваха залаганията си. Следващата сцена бе трескавата разпродажба чрез търг. Един или двама от играчите можеха да изпаднат от бясната надпревара, обаче останалите ревностно поддържаха вдигането на залозите, като мизата стръвно растеше, започвайки от нивото от сто милиона долара, после двеста милиона, за да стигне понякога чак до един милиард. Уравнението всъщност бе много просто: печалбата се равняваше на цената, която ще вземеш от продажбата на компанията минус цената, която си платил, за да я купиш преди това.

Ала ето че се бе появил един проблем: „Харингтън Уайс“ бе инвестирала във фондовете на всичките си клиенти, както постъпваха повечето от най-големите пенсионни фондове, фондовете за образование в колежите, а също и класическите инвестиционни банки. Това се постигаше при спазване на принципа за диверсификация, целящ ограничаването на риска в приемливи граници. Но в резултат на това се получаваше така, че „Харингтън Уайс“ понякога наддаваше срещу себе си. Когато примерно „Джеферсън Партнерс“ наддаваше, за да придобие контролния пакет акции на „Атлантик Ориентъл Груп“, тя използваше парите на „Харингтън Уайс“. Но когато самата „Атлантик“ дръзваше да контрира и да покачи залога, тя също ползваше парите на „Харингтън Уайс“. Все едно да играеш срещу себе си на масата за покер.

Проблемът се усложняваше допълнително и от обстоятелството, че „Харингтън Уайс“ не можеше да си позволи да инвестира само в „Джеферсън Партнерс“. „Атлантик“, както и другите спонсори на „Харингтън Уайс“ биха могли да оценят подобна едностранчивост като основание да престанат да поддържат бизнеса на „Харингтън Уайс“. Защото именно преките такси за услугите по трансакциите, а не толкова косвените приходи от инвестициите, бяха маслото и хлябът за трапезата на „Харингтън Уайс“.

След като бе анализирал спада в приходите на „Харингтън Уайс“ от инвестициите, вложени в нейните най-крупни спонсори, Болдън бе написал паметна бележка до Сол Уайс, в която бе предложил „Харингтън Уайс“ да престане да налива пари в тези мегафондове, а вместо това да се преориентира към по-дребни, но по-агресивни играчи на фондовия пазар. Тоест да се стреми да изкупува компании, чиято пазарна оценка да не надвишава един милиард долара. Така, според Томас Болдън, потенциалната възвръщаемост на вложените средства ще се окаже доста по-висока. Наистина, заедно с процентите на печалбите нарастваха и рисковете, но поне „Харингтън Уайс“ нямаше повече да залага срещу себе си.

Сред най-често закъсняващи в изплащането на приходите от всички длъжници на „Харингтън Уайс“ на челно място неизменно фигурираше „Джеферсън Партнерс“.

„Джеферсън Партнерс“. Ето че отново се върна на изходна позиция.

Болдън отново зачете списъка, който Алтия му бе подготвила, съдържащ стотици подробности за компаниите, купени и продадени от основните клиенти на Болдън през последните две десетилетия. Отново и отново се натъкваше все на едно и също име: „Джеферсън Партнерс“.

Ето го в сделката за „ТруСайн“. Купена през 1994 г. Продадена през 1999 г. „Нешънъл Банк Дейта“. Купена през 1991 г. Продадена през 1995 г. „Уилямс Сетълайт“. Купена през 1997 г. Продадена през 2004 г. „Тритон Еърспейс“. Купена през 2001 г. Все още непродадена.

„ТруСайн“ беше една от първите компании, наложили се на пазара като водещ оператор в интернет, защото ежедневно обработваше повече от двадесет милиарда уебадреси и имейли. Освен това тя притежаваше най-голямата телекомуникационна мрежа в света, способна да осигурява роуминг за клетъчната телефония, текстови съобщения, идентификация на повикванията, както и да поема над четиридесет процента от целия трафик на електронни трансакции между Северна Америка и Европа.

„Нешънъл Банк Дейта“ се бе специализирала в проверки по клиринга^[1], затова от нейните драгоценни услуги се ползваха повече от шестдесет процента от банките в страната.

Всичките тези компании осигуряваха на „Джеферсън Партнерс“ на практика неограничен достъп до трафика с имейлите и посещенията на уебсайтовете, до базите с данни за банкова и кредитна информация, до телефонните и сателитните телекомуникации, до поверителните сведения за застраховки и медицински прегледи, както и до още много други източници на бизнес информация. Взети заедно, те съставляваха една колосална мрежа, или по-скоро паяжина, позволяваща да бъде подслушван всеки притежател на клетъчен телефон или собственик на банкова сметка, потребител на кредитна карта или на банкомат, абонат на медицинска застраховка или редовно пътуващ с авиолиниите. Накратко, можеха да шпионират всеки американец от атлантическото до тихоокеанското крайбрежие.

Ето че дойде ред и на „Трендрайт“. Болдън им бе поднесъл на тепсия сделката с нея. „Трендрайт“ беше сред водещите компании в областта на обработката на данните за консуматорите на всякакви стоки, както и за потребителските кредити, обещаваща на клиентите си пълна картина, отразяваща въжделенията на всеки американски купувач.

Ами „Сканлън“? Тя бе изчезнала от хоризонта, но това още не означаваше, че бе загинала. В края на списъка на Алтия се споменаваше за една компания, купена от „Джеферсън Партнерс“ още при учредяването на първия неин фонд през 1981 г. „Ес Ай Корпорейшън“, в Маклийн, Вирджиния. До днешна дата компанията не беше обявявана за продан.

„Сканлън“ беше частната гвардия на „Джеферсън Партнерс“. Предоставяща при поискване изобилие от сила.

Болдън отново се опита да се свърже с Джени. Но когато пак попадна на дежурното съобщение на доктор Сатаян Гупта: „Здравейте, вие набрахте…“, веднага прекъсна връзката. След това набра справки и поиска номера на „Прел Асоушиейтс“. Телефонистката веднага го свърза.

— Искам да говоря с Марти Кравиц — каза той. — Предайте му, че го търси Джейк Фланаган от „Харингтън Уайс“. И че е много спешно. Не. Кажете направо, че става дума за шибано спешен случай.

— Извинете, сър? — долетя отсреща обиденият глас на секретарката.

— Много добре ме чухте. Ако обичате, предайте му го дословно. — Джейк Фланаган, шефът на Болдън в „Харингтън Уайс“, се славеше като най-цапнатият в устата на Уолстрийт. В деловите среди бе известен като непоправим кресльо. Имаше трима синове, които веднъж доведе в офиса. Тихи, симпатични, скромни деца, които никъде не излизаха без блейзърите си. Най-големият майтап бе, че баща им Джейк ги наричаше само „Шибаният А“, „Шибаният Б“ и „Шибаният В“.

— Един момент, сър. Сега ще ви свържа.

Болдън се отдръпна в дъното на пералнята, а оттам — в банята. Припомни си, че на всяка цена трябваше да си осигури отнякъде приличен костюм. Затвори вратата точно когато отсреща се обади Марти Кравиц.

— За бога, Джейк — започна Кравиц. — Изкарал си акъла на секретарката ми.

— Тлъсто говно — изруга Болдън, разчитайки имитацията му на южняшкото наречие на Фланаган да свърши работа. — Май все пак й трябва малко възбуда в този шибан живот. Нещо, от което зърната й да щръкнат.

— А пък аз си въобразявах, че с годините ще станеш по-кротък — рече Марти Кравиц, бивш специален агент към централата на ФБР в Ню Йорк.

— Да не мислиш, че вече съм пресушил една шибана бутилка вино?

— Как иначе би издържал там?

— Значи си чул? Беше катастрофа. Сол е мъртъв.

— Целият Уолстрийт е в шок. Шефът вече изказа съболезнования от името на фирмата. Алън се опита да се свърже с Мики, но той бил зает с полицията. — Внезапно тонът на Кравиц стихна и той заговори по-спокойно, дори утешително: — Какво, за бога, става там при вас? По новините споменаха, че избухнал някакъв спор с един от служителите ви. Видях записа. Но нито за миг не му повярвах. Като че ли вашите хора предварително си бяха наумили да закопчаят онзи тип. Болдън ли му беше името? Какво толкова е сторил? Търгувал е с вътрешна информация? Или е подправял счетоводните книги? Или е чукал наред секретарките? За какво говорим, а?

— Ще си остане между нас, нали?

— Имаш моята фирмена дума. Разбира се, ще трябва да го споделя с Алън.

— Е, тогава няма проблем.

„Алън“ беше Алън Прел, собственикът на „Прел Асоушиейтс“, който не само бе подарил името си при основаването й, но и успя да наложи своя стил на безмилостна ефективност и херметична секретност, както подобаваше на най-издигнатата в целия свят частна агенция за инвестиционно разузнаване. Инвестиционните банки до такава степен бяха привикнали да търсят услугите на „Прел Асоушиейтс“, че често я наричаха „Копоят на Уолстрийт“. „Харингтън Уайс“ неведнъж бяха наемали „Прел Асоушиейтс“ да разследва набелязаните за целеви инвестиции корпорации, да помага при събирането на дълговете, за задкулисни проучвания на перспективни фирми. Но на експертите на „Прел Асоушиейтс“ често възлагаха задачи, които нямаха нищо общо с висшите финанси.

„Прел Асоушиейтс“ бе удостоявана с честта да бъде партньор на не едно или две правителства при откриването на откраднати авоари. Именно те помогнаха на госпожа Акино да попадне по следите на милиардите, присвоени от Фердинанд и Имелда Маркос от Филипините. Пак те изровиха следите на по-дребните суми, с които бе „духнал“ Бейби Док Дювалие от Хаити. Наскоро бяха поканени да се притекат на помощ на лейди Либърти, докато тя се опитваше да открие къде са се дянали онези четири милиарда долара, за които се носеха слухове, че са били укрити в Либия или може би в сейфовете на Саддам Хюсеин. Персоналът на „Прел Асоушиейтс“ се набираше предимно от бивши полицаи, армейски офицери, професионалисти от разузнавателните централи. Мъже и жени, свикнали да действат в сянка, които отдавна бяха наясно, че буквата на закона зависи от езика, на който е написан законът. Услугите им бяха нечувано скъпи, но пък бяха ненадминати професионалисти и адски ефективни. Злите езици подмятаха, че ако искаш да разбереш дали някой работи за „Прел“, трябва да погледнеш дали има кал под ноктите. Защото никой не копаеше по-надълбоко от „Прел“.

Болдън трескаво обмисляше за какво е уместно да се говори и за какво — не. Реши да заложи на истината.

— Мики Шиф тази сутрин е разказал на Сол някаква история, според която онзи тип Том Болдън се бил нахвърлил върху една от жените във фирмата — започна той. — Познаваш ли Том?

— Бегло. Мисля, че е от тези, които винаги се опитват да помогнат на другите.

— Точно такъв е. Както и да е, предполагам, че снощи на някаква вечеря той я накарал да му духа, а когато отказала, я пребил. Нали и друг път си чувал подобни истории?

— Много пъти — призна Марти. — Винаги става с тези, които най-сладко ти се усмихват. Само че ако ти кажат „Добър ден“, трябва да надникнеш през прозореца и да видиш дали на небето грее слънце. Винаги се оказват виновни.

— Според Мики Шиф адвокатите на жената тази сутрин му позвънили и заявили, че случилото се е акт на брутално насилие, и заплашили да съдят фирмата до последния грош, ако Болдън не се озове веднага зад решетките.

— Мисля, че така или иначе ще ви осъдят — предположи Марти Кравиц.

— Естествено. Но от това, което дочух, разбрах, че Томи отрича дори да е докосвал момичето. От охраната се опитали да го арестуват и тогава той натиснал спусъка. Поговорих с двама души, които са присъствали на цялата сцена, и те се заклеха, че цялата тази пукотевица била нещо като нещастен случай.

— Тогава защо той никъде не се мярка? Струва ми се, че умее да стреля по-добре, отколкото изглежда на пръв поглед.

Болдън едва се сдържа да не го наругае.

— Ако ти се обади, ще можеш сам да го попиташ.

— Това като възлагане на поръчка ли да го приема?

— Не. Мисля, че полицията ще го пипне.

— А къде е момичето? — полюбопитства Кравиц. — Бих искал първо да поговоря с нея.

— Това е въпрос, на който трябва заедно да открием отговора. Името й е Даяна Чеймбърс. Звучи ли ти познато?

— Не, но ние притежаваме всякакви справки за „Харингтън Уайс“. Сигурен съм, че и тя има досие при нас. Коя адвокатска фирма ще я представлява?

— Мики нищо не спомена. Само ми показа едни отвратителни снимки на лицето й. Именно това донякъде е причина да сме толкова загрижени. Слушай, Марти, това е груба игра. Искаме още утре да оповестим името на този, който ще наследи Сол Уайс. Харесваме Мики, но сме длъжни да го огледаме още веднъж по-критично, както и всички останали кандидати. Така че да не се изненадаш, ако ти поискат сведения и за мен дори. Всичко все още е висящо. — Болдън преценяваше вероятността Джейк Фланаган да поеме фирмата като незначителна или най-много от среден калибър.

— Винаги съм готов на всичко за теб, Джейк — отвърна Кравиц.

— Има още нещо.

— Давай.

— Болдън. Искам да надзърнеш и в неговото досие.

— Да, чакай да погледна… виж ти, виж ти. Това ще ти хареса. Т. Ф. Болдън. Миналата седмица сме го проверявали. Можеш ли да познаеш кой го поръча?

Болдън въобще не успя да реагира, защото Кравиц сам отговори на въпроса си:

— Мики Шиф.

— Изглежда, че той е начело на цялата тази игра. Искам всичко, което можеш да изровиш за Шиф и Болдън, да бъде на бюрото ми до шест следобед.

— Няма проблеми — обеща му Кравиц. — Ще се радвам лично да ти го доставя. Мисля, че се досещам за няколко начина, чрез които „Прел“ може да ти бъде от полза по тази деликатна материя. Много се радваме, когато можем да работим пряко с някой от изпълнителните директори.

— Фирмата ни държи един апартамент в „Пенинсула“ на Петдесет и пета. За срещи извън офиса. За шест следобед става ли?

— Дадено. Значи в шест часа.

Болдън прекъсна връзката. Джейк Фланаган никога не си правеше труда да казва „Дочуване“.