Кристофър Райх
Клубът на патриотите (47)

46.

Джени остави чантичката си върху барплота и се настани на един от столовете край него.

— Всичко започна миналата вечер. Двама мъже нападнаха мен и моя приятел в центъра на града, недалеч от Уолстрийт.

— Излиза, че доста сте преживели през вчерашния ден — отбеляза Саймън Бони.

Джени кимна и продължи да му разказва за събитията през последните петнадесет часа. Не се опита да скрие нищо — нито за разпита на Томас, при който Гилфойл искал да узнае нещо за „Краун“ и Боби Стилман, нито за отвличането й от училището тази сутрин, нито за раняването й насред Юниън Скуеър. Накрая му разказа за онзи мъж, който се бе представил за неин брат, за да преодолее охраната в болницата.

— Не мисля, че е искал да ми поднесе пожелания за скорошното ми оздравяване.

— Разбира се — кимна Саймън Бони. — Да, тогава излиза, че сте изпаднали в голяма беда, нали е така?

— Ако сега пожелаете да си тръгнете, ще ви разбера. Не желая да забърквам, когото и да било в нещо…

— Не, не. Няма да си тръгна. Вие сте жертва с главно „Ж“. Scientia est Potentia. Нали така ви го е казала онази жена, Стилман? Че това бил техният девиз? Знаете ли, това е ключът към загадката. Казвал го е и Хамилтън, даже е била една от любимите му мисли. Но защо, Джени? Защо сте се забъркали в тази недостойна игра? И защо те са тръгнали по следите на вашия приятел? С какво се занимава той?

— Той е инвестиционен банкер. Работи в „Харингтън Уайс“ и оперира с такива големи частни фондове като „Атлантик“, „Уайтстоун“ и „Джеферсън Партнерс“. Затова е близък с милиардери, лети с частните им самолети до Аспен, опитва се да ги убеди да купят някоя компания и да оставят на „Харингтън Уайс“ да движи сделката.

— Може би се е опитал да изиграе някой от тях?

— Томас ли? Никога. Той е последният честен човек на света. Той ми обясни, че цялата тази работа била свързана с някакво много сериозно недоразумение.

Бони сви устни и поклати глава. С което й подсказа, че според него не се касае за недоразумение.

— Да не би да си има работа с фирмите, свързани с властта? Или да се с обвързал с ЦРУ примерно?

— Не, за бога. Тези богаташи действат само в частния сектор. Защото се ръководят единствено от стремежа към максимални печалби. Том често ми е повтарял, че Нат Шотландеца бил най-алчният тип в целия свят. Но и най-добрият в бизнеса.

— Нат Шотландеца?

— Става дума за Джеймс Джаклин, президента на „Джеферсън Партнерс“. Нат Шотландеца е негов псевдоним.

— Да, зная го. Бившият министър на отбраната. Един от стожерите на капитализма. Но почакайте малко. Какъв, казахте, бил неговият псевдоним?

— Нат Шотландеца — повтори Джени. — Или поне така го наричали приятелите му. Не и Томас, разбира се, но нали знаете… неговите приближени. Мисля, че този Джаклин е от шотландски произход или нещо подобно. Защо? Говори ли ви нещо?

Бони отново започна да примигва напрегнато.

— Нат Шотландеца е бил прякор на Пендълтън — заговори той. Интонацията му се вдигна с половин октава. — Говоря за Натаниъл Пендълтън, най-добрия приятел на Хамилтън. Член на клуба от основаването му.

— Трябва да е било съвпадение — промърмори Джени, макар че не беше напълно уверена.

— А вие преди това бяхте ли чували за този прякор? — настойчиво попита Бони.

— Не — призна му тя. — Но стига сме говорили за събития, случили се преди двеста години. Дори повече от двеста. Онези личности отдавна ги няма на този свят.

— А защо да не говорим? През осемте години, докато Хамилтън е поддържал кореспонденцията си с Талейран, в клуба започнала ротация на членовете. Вашингтон напуснал, а после умрял. Мястото му било заето от Джон Адамс. След това се оттеглил Галатен, министърът на финансите, швейцарец по рождение. Защо още да не витаят техните духове наоколо? Сдруженията на масоните имат хилядагодишна история. Двеста години са само началото.

— Но нали споменахте, че и Вашингтон бил замесен. А той е бил президент.

— Според Хамилтън той присъствал на всяко заседание на клуба. Също и Томас Джеферсън. Но оттук нататък ни остава само да гадаем, нали така? А каква е била основната цел на клуба? Да помага на президента да действа ефективно, когато Конгресът се оказвал неспособен да реагира правилно. А те са стреляли по вас, бедно дете. Боже мой, какви неща се случват.

— Не вярвам на всичко това. Било е прекалено отдавна.

— Вашата приятелка, онази Стилман, го е казала най-точно. Става дума за клуб. Макар че всъщност те са се наричали „комитет“, но това сега не е най-важното. Много по-важен е мащабът на техните операции. В това е ключът към загадката.

— Какво имате предвид?

— Помислете само какви мащабни операции са предприели, за да проследят и елиминират вас и вашия приятел. Нека да не се заблуждаваме. Те са се опитали да ви убият. Но защо? Защото залогът е цялата държава. О, да, това се казва мащаб, скъпа. Помислете колко хора е трябвало да ангажират, както и за подслушването на телефонните линии. За сигналите от Джи Пи Ес системата, чрез които са ви проследявали. Сигурно е намесено и правителството. За бога, те явно играят вабанк, нали?

— Прекалено избързвате с изводите. — Споменаването на правителството я изплаши. Всичко й се струваше толкова налудничаво. Толкова далеч разпростиращо се. — Не можете да базирате всичките си изводи само върху някакъв псевдоним. Може би съществуват десетки хора, на които им казват Нат Шотландеца.

— Повярвайте ми, скъпа, не е така. Аз също съм чистокръвен шотландец. Само дето съм забравил да навлека шотландската си пола, нали? — Саймън Бони кръстоса ръце и започна да се поклаща напред-назад, докато мърмореше не толкова на Джени, колкото на себе си. — Знаех си аз. Знаех, че още се навъртат някъде тук. Виждах следите им, обаче никой не ми вярваше. Всички само ми повтаряха: „Бони, ти си се побъркал“. Или „Бони, на теб май наистина ти хлопа дъската“. Но не…

— Искате да кажете, че сте попадали на следите им?

— Шегувате ли се? Та техните следи са пръснати из цялата история на страната. Кой, мислите, взриви бойния кораб „Мейн“ в пристанището на Хавана?

— Било е някаква експлозия в трюма за въглища — рече Джени. — Спонтанно самозапалване или нещо подобно. Помня, че четох статия за това в „Нешънъл Джиографик“.

— Експлозия в трюма за въглища? — Бони скептично поклати глава, като че ли я съжаляваше за наивността й. — Спонтанно? Още древните гърци са прибягвали до подобни изрази, когато никой не е имал представа какво всъщност се случва. Някой е взривил съвсем преднамерено този боен кораб и така Съединените американски щати са се озовали в ерата на империализма. Само след шест месеца президентът Теди Рузвелт провъзгласил доктрината си. А след още няколко години Хаваите, Панама и Филипините се превърнали в американски територии. Напълно възможно било да ги последват Куба и Хаити. Така САЩ са се наложили като световна сила. Обикновено точно така се започва.

Джени поклати глава. Но скептичната й усмивка само разпали още повече ентусиазма на професора.

— Ами „Лузитания“? — продължи той. — Кой според вас е помагал на германската подводница да потопи този презокеански лайнер, като е наблъскал трюмовете с експлозивни материали?

— Знам само, че е била потопена от подводница. Но и много други кораби в Атлантика са били сполетени от същата участ. Заради неограничената подводна война и така нататък.

— Ех, колко сте наивни вие, младите! — възкликна Бони. Но сега я гледаше с по-суров поглед. — Случило се е на седми май хиляда деветстотин и петнадесета. Въпреки многократно отправените към него предупреждения за опасност от немски подводници в района, капитан Търнър повел кораба право към крайбрежните води, където три кораба били потопени през изминалите седмици. Но като че ли това не стигало, та намалил скоростта и се приближил още към ирландския бряг, закъдето се знаело, че предпочитали да се укриват германските подводници. Може би си мислите, че капитан Търнър се досетил да продължава с криволичещ курс, за да не го засекат лесно германците? Защото бил загрижен за съдбата на двете хиляди души на борда? Не. Нищо подобно. Капитан Търнър продължил право напред. После се оправдавал с мъглата. Но какво общо имала мъглата? Нали не е връхлетял на айсберг. Било е през май, месец май, когато е толкова топло. И четирите комина пушели с пълна пара. Огромен кораб, истински мастодонт! Но се оказало достатъчно само едно проклето германско торпедо със заряд от десетина килограма. Хайде, скъпа. Всичко това е било с предварително подготвен сценарий. През онази нощ хиляда деветдесет и пет души са се възнесли на небето. Само че капитан Търнър не бил сред тях. Не, защото той успял да се спаси, нали така? А осемнадесет месеца по-късно американските пехотинци вече крещели: „Ура, ура, ние сме на върха“! И са атакували немските окопи в Северна Франция. Хайде, да не би да мислите, че всичко това се е случило просто така? Наистина ли? Не би трябвало да го вярвате след днешния ден, след всичко, което сте преживели. Тези неведоми сили продължават да действат. Но не с необходимо непременно да са тъмни сили. Някои от тях могат да действат и на светло.

— Само че това с „Лузитания“ е било преди повече от сто години.

— Тогава да се пренесем в деветдесет и четвърта, в Тонкинския залив. Наистина ли допускате, че северните виетнамци са били толкова глупави, та да рискуват да атакуват с някой от техните примитивни бойни катери един американски разрушител?

— Саймън, всичко това много намирисва на вманиачаване на тема конспирации.

— Така ли? Е, преди да ме опровергаете, ви предлагам да се погледнете в огледалото. Вие, скъпа, сте олицетворение на страха от сбъдването на моите конспиративни теории.

— Аз ли?

Бони мрачно кимна.

— Утре или вдругиден някой ще се приближи до вас, ще притисне дулото на пистолета си в гърба ви и ще натисне спусъка. Сбогом, Джени. Сбогом, бейби. Полицията ще го обяви за бандитско нападение с цел грабеж. Или просто някакво случайно убийство. И всички ще са съгласни, че е страхотна трагедия. И случаят ще бъде приключен. Само споменете някъде за клуба, ще видите какво ще ви сполети.

— Но… но… — Джени се почувства съкрушена и оставена сама на произвола на съдбата. Отново се пресегна и допи бирата на Бони. — Господи — едва чуто прошепна тя.

— Някъде се съхраняват документи за всичко това — рече Саймън Бони. Гласът му сега бе спаднал до шепот, очите му се разшириха, а брадичката му отново се разтрепери. — Хамилтън е бил известен с това, че е пазел протоколите от заседанията на клуба, така че да останат за потомството. Бащите учредители всъщност са били доста суетни. Всичките те са били необикновено загрижели за това какво ще каже историята за тях. Затова са се запазили толкова много описания в дневници, писма, статии. Всеки се опитвал да изпъкне пред останалите. Старият Нат Шотландеца си е знаел работата. Зорко е съхранявал протоколите. Длъжен е бил да го стори. Само един от тях не е бил на правителствена служба. Очевидно в неговата къща са провели доста от своите срещи. Той е живеел на Уолстрийт, в съседство със своя най-добър приятел господин Хамилтън. — Професорът млъкна и се втренчи едновременно изплашено и въпросително в Джени. — Нали не го носите сега в себе си? Вашия телефон?

— О, имам клетъчен телефон, само че не е мой, а на моя лекар. Взела съм го случайно, когато побягнах от болницата.

Бони измъкна портфейла си, изброи няколко банкноти и ги остави на барплота.

— Десет? Това ще стигне… о, по дяволите, по-добре двадесет. — Грабна шапката си от стола заедно с палтото и шала си. — Отървете се от телефона… Това е все едно да се движите със сигнална лампа на главата.

— Но те не знаят, че неговият телефон сега е в мен.

— Сигурна ли сте? Те знаят, че сте стреляли по брат си. Не искам дори да си представя как са се добрали до тази малка, но важна информация. Някой е поговорил по телефона с вашия татко, нали? Действат с размах, скъпа моя. Размах. Огледайте се. Изправени сме пред най-могъщото правителство в целия проклет свят!

— Но…

— Никакво „но“!

С гневна въздишка Саймън Бони изхвърча през вратата.