Кристофър Райх
Клубът на патриотите (44)

43.

— Професор Уолш?

Брадатият мъж с разрошена коса, с очила с рамки от черупка на костенурка и черен, грубо изплетен пуловер, вдигна глава от бюрото.

— Работното време приключи — сърдито рече той. — Приемните часове са в понеделник и петък от десет до единадесет. Написани са на прозореца до вратата, а също и най-долу в конспектите за изпитите. Ако въобще сте си направили труда да ги прегледате.

— Професор Уолш, аз съм Дженифър Данс. От семинарите за дипломантите… от историческото дружество.

Светлосините очи потрепнаха зад дебелите лещи на очилата.

— Дженифър? Дженифър Данс? Наистина ли си ти?

Джени неуверено прекрачи прага на кабинета.

— Здравейте, професоре. Съжалявам, че нарушавам усамотението ви. Но нямаше да ви безпокоя, ако не ставаше дума за нещо важно.

Професор Уолш се изправи и с жест я покани да влезе.

— Глупости. Влизай, влизай. Помислих, че се е появил поредният от моите гениални студенти, които само се заяждат с мен за оценките им от изпитите. В днешно време хлапетата са станали непоносимо придирчиви. Ако не получат отличен, все едно че си провалил бъдещето им. Неблагодарници, такива са те. — Той се обърна и закрачи покрай стената с лавиците, наблъскани със стотици книги. С широките си рамене и едрата си фигура приличаше повече на трапер от планините, отколкото на щатен професор по американска история и председател на нюйоркското историческо дружество. — Още ли развеждаш туристи из града?

Джени затвори вратата зад себе си.

— Не, вече не работя като екскурзовод. Всъщност съм преподавател. Обучавам младежи от рисковите групи в училището „Крафт Скул“.

— Работиш като учителка? Браво на теб. Помниш ли моя девиз: „Тези, които могат, учат другите… а останалите да вървят по дяволите“. Боже мой, колко си се променила. Но толкова отдавна бе времето, когато следваше при нас.

Уолш разтвори ръце и сърдечно прегърна Джени.

— Осем години.

— Шшт! Да не те чуе някой. Това означава, че вече съм на шестдесет. Култът към младостта. Навсякъде и във всичко. Новият декан на факултета е на четиридесет. Можеш ли да го повярваш? На четиридесет! Когато аз бях на неговите години, още не ми бяха пораснали бакенбардите.

Джени се усмихна. Като студентка бе прекарала много часове в този кабинет. След като приключи с четирите курса, които им четеше професор Уолш, тя започна работа като негова асистентка през първата година след дипломирането си, докато той, като неин научен ръководител, надзираваше как напредваше дисертацията й. Джени винаги бе разпределяла преподавателите си в три категории: омразни, поносими и любими, достойни за обожанието й. Уолш принадлежеше към третата категория. Винаги говореше гръмко, многословно и страстно за всичко, свързано с неговата научна дисциплина. Бог да ти е на помощ, ако не си прочел това, което е поръчал. Или трябва да напуснеш залата, или да изтърпиш цял час да те измъчва с въпросите по целия конспект.

— Седни, скъпа — покани я Уолш. — Изглеждаш ми много бледа. Искаш ли кафе? Или горещ шоколад? Или пък нещо по-силно?

— Добре съм — каза Джени. — Само ми е малко студено.

Погледна към прозореца. От кабинета на Уолш се откриваше гледка към вътрешния двор, към библиотеката и към статуята на Алма Матер, известна на всеки студент в Колумбийския университет като „Статуята на майката кърмилница“. Небето бе заприличало на огромен сив купол, спускащ се все по-ниско над града, заплашващ да го захлупи и смаже под себе си. Във въздуха прехвърчаха първите снежинки, понесени от буйните ветрове, така че не можеха да стигнат до земята.

Харисън Уолш плесна с ръце.

— И така, какво те води отново в нашия факултет в ден като този?

— Всъщност имам един въпрос. За нещо, което е свързано с миналото.

— Последния път, когато реших да проверя, тук все още се помещаваше факултетът по история. Така че си попаднала там, където трябва.

Джени притисна чантата към скута си и се опита да не смръщи лице от болка, докато се настаняваше в стола.

— Всичко е заради един клуб — започна тя. — Един много стар клуб. Наистина имам предвид много стар клуб. Учреден заедно с основаването на страната. Нещо като масонско дружество, само че е по-различен, още по-потаен, съставен само от висши правителствени служители, от големите клечки в индустрията, с една дума — все важни личности. Може да се наричат комитет или нещо подобно.

— И с какво се занимава този „комитет“, когато членовете му не са заети с техните тайнствени ритуали?

Джени си припомни думите на Боби Стилман.

— Те наблюдават. Шпионират. Подслушват. Подпомагат правителството да върши разни неща без съгласието на обществото.

— Пак ли те! — въздъхна Уолш.

Джени се наведе напред:

— Искате да кажете, че сте чували за тях?

— Разбира се, но се боя, че си сбъркала кабинета. Нуждаеш се от „Конспирация 101: Списък на ексцентриците“. Джени, ти говориш за всички от Тристранната комисия, както и за приятелчетата от Бохемския лес, а за гарнитура може да добавиш и онези от Съвета за международни отношения. Невидимата ръка, която люлее люлката.

Тя знаеше, че Тристранната комисия, основана през 1973 г., регулира сътрудничеството между управляващите класи в Северна Америка, Западна Европа и Япония при следната схема за подялба на сферите на влияние: за Щатите — Латинска Америка; за ЕС — Източна Европа и Африка; за Япония — Югоизточна Азия. Сред най-видните „трилатеристи“ бяха Дейвид Рокфелер, Хенри Кисинджър, Збигнев Бжежински, Пол Волкер.

А Съветът за международни отношения с председател Дейвид Рокфелер бе изключително влиятелен съвещателен орган. Негови членове са били президентите Айзенхауер, Кенеди, Никсън, Форд, Джими Картър, Бил Клинтън. — Но това не е конспирация, професоре — възрази му Джени. — Това е реално съществуваща групировка от хора, които се опитват да формират правителствената политика според техните интереси.

— И този клуб още действа?

— Несъмнено.

Уолш присви очи. Но само след минута той вече ровеше в шкафа с архивните материали по историята на Първата световна война.

— Добре, щом толкова настояваш… Първото, което ми идва наум, е една група начело с Винсънт Астор, която се наричала „Стаята за дискусии“. Именно тези политици помагали на Бил Донован през четиридесетте години, когато той оглавявал Служба за стратегически операции, предшественик на ЦРУ. Всичките в тази група били доброволци. Богати бизнесмени, предимно от „Ню Йорк Таймс“, които се събирали на яхтата на Астор след завръщане от поредното околосветско пътешествие. На чаша бърбън обсъждали проблемите на световната търговия. Напомня ли за тези, които имаш предвид?

— Не. Онези, заради които сега съм тук, са загрижени само за това, което става вътре в страната. Стремят се да повлияят върху вътрешнополитическите промени. Способни са дори да убиват сънародниците си, които не са съгласни с тях.

— Излиза, че не са добри момчета.

— Не — мрачно потвърди Джени. — Въобще не са добри момчета.

Уолш спусна капака на шкафа с документацията и облегна лактите си върху бюрото.

— Стига, Джени, ти да не би наистина да вярваш на всичко това?

Джени кимна, но не добави нищо. Не й се искаше да задълбава повече в тази тема. И без това сега се чувстваше много разколебана.

Уолш не преставаше да я гледа изучаващо.

— Да не би да имаш някакви неприятности?

— Не — отвърна тя. — Разбира се, че не. Питах само от любопитство.

— Сигурна ли си?

Тя се усмихна пресилено.

— Мога ли сега да ти предложа малко кафе?

— Разбира се.

Уолш стана и се приближи до бюфета. Отне му малко повече време, докато намери една пластмасова чаша сред безпорядъка. Напълни я с кафе от още горещата кафемашина.

Джени отпи една глътка.

— Както виждам, още не са ви повишили.

— Добре е поне, че мога да разчитам на подкрепата на издателство „Максуел“. Иначе тук ще се оправят и без мен. — Той се върна на стола си и я остави да допие кафето си на спокойствие. Но след минута смръщи вежди и отново заговори: — Какво друго можеш да ми кажеш за този „истински клуб“?

Джени се опита да си припомни какво друго й бе споменала Боби Стилман по този въпрос.

— Има още нещо — досети се тя. — Една от любимите им фрази е Scientia est Potentia.

— Знанието е сила. Да, девиза си го бива за някое сборище на шпиони. — Уолш удари с длан по масата и заяви: — Не мога да ти помогна, Джени. Това, което искаш, не е по моите възможности. Работата е там, че научните ми интереси се ограничават само до двадесети век. От времето на Теодор Рузвелт до наши дни. Опасявам се, че това не е в моята област.

— Беше просто едно хрумване. Съжалявам, че ви отнех от времето…

— Няма защо да съжаляваш — махна с ръка професор Уолш. — Но Кен Гледън може би ще успее да ти помогне. Той е нашият водещ изследовател по всички особености на епохата на Бащите — учредители. Ако побързаш, може би ще успееш да го завариш в кабинета му.