Кристофър Райх
Клубът на патриотите (41)

40.

Болдън премина през входа на централата на „Харингтън Уайс“. Високите стъклени стени му позволяваха да огледа несмущавано какво го очакваше вътре. В един и половина следобед фоайето се оказа умерено населено — неголям, но непрекъснат поток от хора, влизащи и излизащи от сградата. Разбира се, тялото на Сол Уайс вече бе изнесено оттам, полицейският кордон отстранен, офисът почистен, свидетелите разпитани и показанията записани. Така че в момента, освен обичайната охрана той не забеляза някакво полицейско присъствие.

Също като пратеник, който бе сгрешил адреса, Болдън се върна малко назад, огледа фасадата и едва тогава влезе вътре. Подът от бял мрамор, високите тавани и масивните гранитни колони придаваха на фоайето вид на зала в някоя гара. Той побърза да се представи на рецепцията.

— Нося пица от фирма „Рей“. Доставка за Алтия Джаксън. „Харингтън Уайс“. Четиридесет и втори етаж. — Остави на плота кафявата кутия с пицата и безалкохолното, след което измъкна визитната картичка, която бе задигнал от пицария „Рей“.

— Нека първо да позвъня — каза охранителят. — Алтия от четиридесет и втория, така ли беше?

Болдън кимна и се огледа.

На по-малко от три метра дузина униформени полицаи стояха скупчени около двама свои началници в цивилни дрехи и слушаха напрегнато техните инструкции. Побърза да отклони поглед от тях.

След като бе видял изобличителните за него кадри по телевизията, той бе похарчил последните си пари за една евтина бейзболна шапка и още по-евтини слънчеви очила. Не се съмняваше, че Алтия сега бе в офиса. Във всяка нормална фирма биха затворили вратите и освободили целия персонал, след като мозъкът на някой човек е бил разпилян по пода и стените. Ако не за друго, то поне в знак на почит към шефа на фирмата, който освен това е бил и нейният основател. Обаче инвестиционните банки са всичко друго, само не и нормални фирми. За тях не е валидно обичайното работно време от девет сутринта до пет следобед. Потоците от валути не престават да циркулират, когато една държава е толкова зависима от своите дългове. Сделките не бива да се прекъсват или отлагат дори и ако президентът на компанията е бил прострелян. Ходът на финансовите механизми е неумолим и не знае какво е това спиране.

Болдън си оставаше най-отговорният специалист по сделката с „Трендрайт“. Може и да отсъстваше в момента от масата за преговори, обаче в тази сделка оставаше много от вложеното и замисленото лично от него. В момента Томас не се съмняваше, че Джейк Фланаган, шеф на отдела за инвестициите, негов пряк началник, вече е поел юздите в свои ръце, както се бе случило веднъж, когато един от старшите сътрудници внезапно бе повален от инфаркт и се бе наложило да отсъства за една седмица. Джейк навярно сега работеше с Алтия, която трябваше да осигури всичките необходими документи, телефонни номера и въобще да помага, с каквото може за ускоряването на процеса.

— Не ме интересува дали вие сте поръчали или не тази пица — сърдито говореше дежурният от охраната по телефона. — Все някой трябва да я е поръчал. Затова сега бъдете така любезна да слезете долу и да си я вземете. Иначе аз ще я изям. Мирише много апетитно, чувате ли какво ви говоря? — Той остави слушалката и се обърна към Болдън. — Каква е лицата?

— Пеперони.

Охранителят повтори това по телефона.

— По дяволите, слезте веднага долу! — Щом чу отговора, прекъсна връзката и съобщи на разносвача на пици: — Сега ще дойде.

Болдън се подпря на бюрото. На една от салфетките надраска бележка за Алтия: „Не вярвай на нищо, което чуеш или ВИДИШ за мен. Нуждая се от една услуга. Провери в справочника ЛексисНексис за «Сканлън Корпорейшън» и за Ръсел Кайкъндейл. Още от 1945 г. Ще ме чакаш пред будката на югозападния ъгъл на станцията на метрото западно от Световния търговски център. Точно след един час. Имам нужда от $$$! Повярвай ми, за бога“. Подписа я просто: Том. Но колкото и да му се искаше да остави пицата на пазача, длъжен бе да изчака, за да му платят и за да си прибере бакшиша.

Зад бюрото един десетинчов телевизор бе включен на новинарския канал. Оттам точно сега предаваха за кой ли път записа от видеокамерата с убийството на Сол Уайс, като си позволяваха само кратки прекъсвания, за да дадат думата на техния анализатор на криминалната хроника. Насъбраха се няколко от пазачите, за да проследят предаването със смесено чувство от удивление и ужас. Някой потупа Болдън по рамото:

— Хей, ти!

Болдън се обърна и погледна към полицая.

— Имаш ли още пица? Отвън на велосипеда си или някъде другаде?

Болдън поклати глава.

— Не. Съжалявам. Ако желаете да си поръчате, ето ви номера. — Подаде още една от визитните картички на пицария „Рей“.

Полицаят притегли към себе си кутията с пицата за Алтия и я отвори.

— Ммм, екстра ухае. Дали тя няма да пожелае да си я поделим?

— Ами попитайте я. Аз съм само един обикновен доставчик на пици.

— Господи! — изкрещя ченгето. — Това е той! Шибаният убиец. — Току-що бе видял Болдън в кадъра на телевизионния екран. — Момчета, елата да видите това. Гръмнал е главния шеф!

Още едно ченге се приближи към бюрото. Но когато осъзна какво виждаше на екрана, подсвирна на един от колегите си да си довлече задника при него. Скоро всичките десет дежурни полицаи се струпаха около Болдън, вперили погледи в телевизора. Един след друг те се надпреварваха да изказват мненията си за видяното на екрана.

— Мога да се обзаложа, че сигурно не е получил премията, която е очаквал — заяви един.

— Не, по-скоро е искал по-голям кабинет.

— Хей, шефе, виждаш ли какво те чака, ако продължиш да ни измъчваш с онзи формуляр за атестиране.

Смеховете се усилваха все повече и повече след всяка остроумна забележка. Неусетно полицаите го притиснаха плътно към бюрото. Записът свърши и показаха снимката на заподозрения. Смаян, Болдън се вторачи в… себе си. Ала веднага, още в следващия миг, побърза да наведе глава. Не смееше да се озърта наоколо. Всеки миг очакваше някой от полицаите да го сграбчи за рамото и да му извика: „Хей, приятел, това да не си ти, бе?“.

По едно време се осмели да хвърли кос поглед настрани и зърна Алтия да прекосява фоайето с величествената си походка. Не можеше да си позволи риска нейната реакция да го издаде, когато го познае. Всяко привличане на вниманието на околните би могло да се окаже с катастрофални последици.

— Извинете ме, полицай — промърмори Томас, сграбчи кутията с пицата и се опита да си проправи път. Но все едно се опитваше да пробие бетонна стена. Полицаите не помръдваха, неспособни да откъснат очи от екрана на телевизора, изчаквайки обещаното повторение.

Сега вече бе станало прекалено късно за бягство.

Алтия бе опряла лакти на далечния край на дългото бюро.

— Кой е направил тази поръчка? — попита тя дежурния от охраната. — Не съм аз. Никаква пица не съм поръчвала.

— Ами попитай него — отвърна пазачът и посочи към Болдън.

— Вече попитах: кои поръча тази пица? Аз със сигурност… — Алтия загуби за миг дар слово, сякаш езикът й бе отрязан с нож. — Ами да… — добави тя. — Да, разбира се, че бях аз, така че сега всичко е наред.

Когато най-после Болдън успя да се освободи от натрапчивото полицейско присъствие, той й подаде кутията с пица и безалкохолното.

— Сметката е четири долара и петдесет цента. Плюс един долар за доставката. Или общо пет и петдесет, мадам. А ето нещо за вас от нашия мениджър.

Алтия отвори кутията и надникна вътре. Измъкна салфетката и прочете бележката му. Оказа се обаче, че едното от ченгетата притежаваше завиден слух. Усетил, че има нещо гнило, той се приближи към тях:

— Тук при вас всичко е наред, нали?

— Напълно, полицай — побърза да го увери Алтия и още по-чевръсто затвори кутията. — Работата е там, че този момък е объркал поръчката ми. Това е всичко. Понякога и аз се изненадвам как успяват да намират адресите. — Тя бръкна в портмонето си и подаде двадесетачка на Болдън. — Имате ли дребни?

Болдън погледна банкнотата. Последните си центове бе похарчил за шапката и слънчевите очила. Той бръкна в джоба за своя портфейл, но само заради напрегнатото вторачване на полицая.

— Имам само десет — излъга той. — Днес нещо не ми върви.

— Защото не си се изпотил от търчане — поучително заяви полицаят, пъхна ръка в джоба си и извади една солидна пачка банкноти. Отдели от средата й две по десет и ги размени срещу двадесетте долара на Алтия. — А ти следващия път гледай да си по-внимателен. — Размаха пръст пред слънчевите очила на Болдън и го удостои с най-смръщения поглед, на който бе способен. — Повече да не си посмял да объркваш поръчката на дамата.

И без да дочака отговор, се затътри към колегите си.

Алтия побърза да връчи десетачката на Томас.

— Раниха Джени — трескаво зашепна той. — Отвели са я в някаква болница в долен Манхатън. Сега не мога да ти обясня всичко, но те моля да провериш как е.

Алтия кимна, но не каза нищо.

Болдън повдигна очи, изпълнен с очакване.

— Приключи ли с моя списък? — Имаше предвид списъка, за който бе помолил Алтия. С данните за всичките компании, които неговите клиенти бяха купили или продали през последните десет години. Това бе единственият начин да се добере до ключа към загадката кой би могъл да бъде замесен с изпълнителя на обекти за военните.

Алтия се намръщи.

— Това ми убягна от паметта.

— Наистина се нуждая от него. А освен това и от твоя телефон.

Алтия бръкна в чантичката си и му подаде своя клетъчен телефон.

— Само не се обаждай до Австралия — предупреди го тя също шепнешком. — Все пак съм с лимит за телефонната сметка.

— В един часа — напомни й Болдън. — И ми донеси списъка.

Преди да успее да й благодари, тя се обърна и пое обратно към асансьора. Излишно бе някой да учи Алтия Джаксън как да се държи пред полицията.