Кристофър Райх
Клубът на патриотите (34)

33.

Облак от гъст дим се издигна откъм двигателя на колата. Огнените езици на буйните пламъци обхванаха двигателя, шасито, седалките и се устремиха нагоре към небето. Топлината наоколо беше ужасна. Стройно виещата се опашка от чакащите да бъдат допуснати в ресторант „Кофи Шоп“ се преобрази в безформена тълпа. Хората се скупчиха около зрелището, удивени и потресени. Някои сочеха с пръст, други побързаха да се отдалечат, трети се хванаха по двойки за ръце. Само най-смелите приближиха горящата кола.

— Вътре има човек! — изкрещя някой.

— Да го измъкнем! — настоявате друг. — По-бързо!

Високата температура край колата обаче бе достатъчно силна преграда и за най-големите герои.

Болдън поведе Джени по-далеч. Ушите му още пищяха от взрива. Очите му сълзяха от дима. Набързо огледа зоната около колата, за да види дали имаше ранени, но не забеляза нищо. Ако колата бе взривена с бомба, би трябвало всичко наоколо да бъде осеяно с трупове и ранени. А от нея да останат само купчина изкривени железа и чифт обгорели обувки на асфалта. Още веднъж се озърна. Някъде сред блъскащата се тълпа сигурно бяха притаени онези мъже, които Джени бе забелязала, че я следят още от ресторанта. Внезапната експлозия му бе дала преднина от няколко секунди.

— Това е тя — рече Джени и посочи. — Това е Боби Стилман.

Някаква жена изплува сред гъстото кълбо стелещ се дим и застана до капака на двигателя, без да обръща внимание на огъня. Крещеше, викайки ги при себе си. Висока жена, с изпито бледо лице, някъде над петдесетте.

Като водородна бомба, цялата заредена с мрачна енергия и страх, наистина готова да експлодира.

Боби Стилман продължаваше да му маха с ръка да отиде при нея. „Томас — казваше тя. Можеше да чете по устните й. — Побързай!“

Вие двамата трябва да се познавате, бе настояват Гилфойл.

Вече бе сигурен, че Гилфойл е сгрешил. Никога през живота си не бе виждал тази жена.

Джени понечи да прекоси улицата, но Болдън я спря. Не искаше да навлиза в парка, защото там преследвачите лесно биха могли да го обкръжат и повалят. По-скоро негов приятел, негово надеждно укритие сега бе тълпата. Блъсканицата. Хаосът. Още като хлапе го бе научил. Беше убеден, че Боби Стилман е взривила тази димка, за да отклони вниманието им от него. Следователно тя знаеше и всичко останало. Знаеше, че го бяха отвлекли, което пък означаваше, че познава Гилфойл.

Вгледа се в Боби Стилман още няколко секунди и взе решение.

— Ела с мен! — обърна се той към Джени.

— Но…

Стисна здраво ръката й и двамата тръгнаха забързано. Постепенно започнаха да тичат.

Насочиха се надолу към пресечката с Петнадесета улица, за да се измъкнат по-бързо от увеличаващата се тълпа от заинтригувани минувачи, привлечени от зрелището. Онези студенти вече бяха прибрали масите, върху които трябваше да се подписва тяхната петиция. Уличните музиканти пък притискаха здраво инструментите към гърдите си, сякаш бяха майки с кърмачета на ръце. Още по-внушителна тълпа от студенти изскочи от вратата на общежитието, с блеснали от възбуда лица, доказващи за кой ли път, че реалният живот е безкрайно по-интересен от зубренето на дебелите скучни учебници. Някъде наблизо една сирена оглуши всичко наоколо с пронизителния си вой.

В следващия миг някой се блъсна в Болдън. Пръстите на Джени се изплъзнаха от неговите. Той трескаво се извърна, но мигом се успокои, като видя, че е зад гърба му.

— Още малко остава да се измъкнем оттук — извика й Томас. — Веднъж само да завием зад ъгъла и…

Джени отметна кичура от челото си и кимна разбиращо.

Но когато Болдън се обърна напред, видя две кафяви очи, излъчващи решителност. Някакъв млад мъж, с права черна коса, се бе изпречил пред него и му заприщваше пътя. Непознатият пристъпи по-напред и Болдън не можеше да не усети бясната му ярост. Нещо твърдо се впи в ребрата му. Сведе поглед надолу и видя, че бе дуло на пистолет.

— Кой, по дяволите, си ти? И какво искаш от мен?

Мъжът отговори с ледено спокойствие, прикриващо напрежението му:

— Време е да спреш да се бъркаш.

Пистолетът се притисна още по-силно в ребрата на Томас, а онзи силно стисна челюсти.

— Не! — изкрещя Болдън.

И тогава внезапно лицето на мъжа се отпусна. Очите му помътняха и като че ли хлътнаха навътре в орбитите си. А в следващия миг рухна като подкосен. Някакъв друг мъж го подхвана под мишниците. Висок, слаб, небръснат, с кичур металносива коса, стърчащ изпод докерската му шапка. В дясната си ръка стискаше дебела палка. Зачервените му очи огледаха първо Болдън, а после и Джени.

— Тръгвай, скъпа — заговори той с прегракнал глас. — Махни се по-скоро оттук. Ситуацията е под контрол.

Болдън го заобиколи и забърза по тротоара.

— Познаваш ли го?

— Казва се Хари — обясни му тя. — Той е приятел.

— Това е добре — кимна Болдън. — Нуждаем се от приятели. Особено сега.

Откъм южния край на улицата един полицейски автомобил рязко зави и се понесе точно срещу тях. Сирената му виеше на импулси. Следваше го втора полицейска кола. Болдън погледна към тях. Сцената му напомняше за кадрите от новините по телевизията от шестдесетте години, когато хората протестираха по улиците и площадите, но полицията винаги разпръскваше брутално насъбралите се, въздухът се замъгляваше от сълзотворния газ, а навред витаеше атмосфера на гняв, ярост и омраза. Онези двамата бяха изчезнали някъде — мрачният чернокос нападател и Хари, онзи, който приличаше на битник, същият, който бе го халосал така яко с палката си. Сега вече нямаше следа от тях. Сякаш се бяха разтопили сред гъстата улична тълпа. Но другите? Знаеше, че се спотайват нейде наблизо и ги дебнат, решени на всичко, за да не ги изпускат от очи. Призна си, макар и с неохота, че се бяха оказали по-близо, отколкото бе очаквал. Затова сега трябваше да се скрият нейде. Да избягат. Час по-скоро. Но къде?

Две полицейски коли минаха покрай тях. Тълпата се отдръпна, за да им даде път.

— Какво стана преди малко, Томас? — попита Джени и се притисна към него.

Той направи крачка напред и се обърна.

— Нищ…

Чу как куршумът удари Джени. Звукът бе толкова отчетлив, като плесница по бузата. От рамото й бликна чернена струя. Тя се олюля, отстъпи крачка назад и се строполи на земята. Главата й се удари в бетона. Болдън коленичи от лявата й страна. Втори куршум рикошира някъде наблизо до него. Изчака за следващ изстрел, но нищо повече не чу. Огледа се трескаво. Само след секунди потокът от пешеходци се раздели надве, за да пропусне полицейските коли, които отново трябваше да пристигнат тук. Повдигна се на колене и затърси с поглед сред отсрещните сгради нещо подозрително. Забеляза някакво помръдване на прозореца на третия етаж право срещу него. Тъмна фигура се очертаваше в рамката на отворения прозорец. Една глава се прокрадваше като едва забележим за зрението обект. Но после изчезна.

Джени бе в безсъзнание, със затворени очи, дишайки неравномерно, на пристъпи. Дупката в палтото й от камилска вълна бе колкото монета от десет цента. Под нея Болдън, за свой ужас, съзря разкъсаната плът на своята любима.

— Дръж се — изхлипа той.

Двама полицаи се втурнаха към тях. На ъгъла трета полицейска кола рязко закова спирачки. Вратите й моментално се разтвориха широко. Ченгетата изскочиха отвътре и веднага се завтекоха право към него. А тълпата отново започна да се скупчва, особено след като плъзна слух, че са застреляли някого на тротоара.

Болдън отново се приведе над Джени и я целуна по челото. За миг задържа погледа си върху нея, а после се изправи и изчезна в тълпата. Тя ще се оправи, повтаряше си той. Ще оцелее.