Кристофър Райх
Клубът на патриотите (29)

28.

В десет и половина сутринта главната читалня на новата нюйоркска обществена библиотека, с официално название Библиотека за хуманитарни и социални науки, бе умерено пълна. Обичайните читатели непрекъснато циркулираха нагоре-надолу по стъпалата, помъкнали книги и списания, необходими за работата им. Из залите бродеха туристи, които веднага биеха на очи заради раниците на гърбовете и възбудените си погледи. По-спокойно се движеха само служителите на библиотеката.

Построена през 1911 г. на мястото на някогашния резервоар „Кротън“^[1], тази красива сграда заемаше два квартала между Четиридесета и Четиридесет и втора улица, като фасадата й бе откъм Пето авеню. След реконструкцията тя се бе превърнала в най-голямата мраморна сграда в града. Главната галерия, от бял мрамор, представляваше истинско чудо на архитектурата, като покривът й се извисяваше на тридесетина метра. Внушителните мраморни стълби бяха оградени от колонади, издигащи се от двете страни на голямата зала. Някъде вътре се пазеха Библията на Гутенберг, първите пет фолиа с пиесите на Шекспир, както и ръкописното копие на прощалната реч на Джордж Вашингтон — най-прочутата от всичките речи, произнасяни досега.

Болдън набързо прекоси ротондата на третия етаж, после премина през главната читалня и продължи под аркадата към втората читалня, където се намираха компютрите на библиотеката. Написа името си на читателския лист и след петнадесет минути го видя на екрана на библиотечния терминал, както и потвърждението, че му е гарантиран пълен достъп до интернет. Приближи стола до бюрото и затършува из джобовете си, за да намери скицата на онзи мускет, която бе надраскал в апартамента си по-рано тази сутрин. Хартията се бе намачкала и навлажнила, затова я изглади с длан. Опитвам се със сабя от хартия да се преборя със змея, каза си той.

След като получи достъп до търсачката в интернет, избра опцията „Търсене на изображения“, а после написа думата „мускет“. Екранът веднага се запълни с дребни фигурки, така наречените „тъмбнейлс^[2]“, с размери колкото пощенски марки. Половината от тях изобразяваха пушки с дълги цеви, които напомняха на Болдън за оръжието, което бе използвал Даниел Бун. Имаше и други рисунки — с мъже, облечени в униформите на британската колониална армия: червените куртки, хесенските наемници, сините куртки (известни в хрониките най-вече като ядрото на колониалната армия). Имаше и комични образи — например муцуната на някакъв пудел, надзъртащ с любопитство право в обектива на фотоапарата. (Дали пък кученцето не бе показано от търсачката в интернет само защото името му е било Мускет?) Както снимката на трима приятели, надигнали керамични халби бира с неприлични рисунки по тях. В мрежата сексът бе само на едно кликване разстояние.

На втората уебстраница вниманието на Томас бе привлечено от удивително миниатюрно изображение на мускет, който някакъв мъж балансираше върху върха на пръста си. Той веднага кликна с мишката върху този линк, но остана разочарован. Появи се още една фотография на тримата пияни гуляйджии. Надписът под ухилените им физиономии съобщаваше, че ставало дума за „Дре Мускетс“, което той възприе като датска версия на „Тримата мускетари“.

И тогава я видя. Третата снимка на горния ред. Странно оформена старинна пушка, чийто приклад не приличаше на нито един от прикладите на показаните досега мускети. Работата бе там, че той бе асиметричен, по-къс с около петнадесет сантиметра. Надписът под мускета го определяше като „Кремъклийка от Кентъки, около 1870 г.“. Томас отново се втренчи в картинката, понеже в първия миг не повярва, че наистина бе открил това, което търсеше. Да, това беше. Кликна върху изображението и на екрана се изписа подробното описание на оръжието:

Кремъклийката от Кентъки е била използвана като равностоен съперник на много по-популярната по онова време английска пушка, наричана британски мускет, или на жаргон Кафявата Бес. Не само защото кремъклийката от Кентъки е била по-лека с 3,6 кг в сравнение с Кафявата Бес, но и заради спиралните нарези в цевта, осигуряващи точна стрелба до 250 м, т.е. много повече от максималната дистанция за точна стрелба с Кафявата Бес, равняваща се само на 80 м.

Погледът на Болдън се спря върху думата „минитмен“^[3]. Кой знае защо, но това название му звучеше като име на тайно общество, което преспокойно би могло да избере някаква старовремска пушка — още от войната през XVIII век срещу британската монархия — като свой символ, който да се татуира върху телата на всичките негови членове. Написа в прозорчето за търсене думата „минитмен“ и посвети следващите няколко минути само на кликванията върху различните цитати и препратки. Прочете кратките описания на историята на минитмените, от които най-прочути се оказаха Пол Ревиър и Уилям Дейвс. Досега не бе знаел, че тези минитмени са представлявали най-елитното подразделение на опълченските дружини. В тях са били допускани само по един на всеки четирима опълченци. Както и това, че тези добре организирани отряди са просъществували от 1645 г. чак до края на XVIII век. Първоначално били сформирани, разбира се, със съвсем друго предназначение: да бранят западните граници на британските колонии в Америка от набезите на индианците. От уроците по история в училището Болдън бе запомнил само, че славата на минитмените се дължи преди всичко на решаващия им принос за славните победи на армията на генерал Джордж Вашингтон при Лексингтън и Конкорд през 1775 г.

Вниманието му бе привлечено и от друг интересен цитат: „Минитмените са готови да се борят с комунистическата заплаха“. В статията се разказваше за една крайнодясна групировка, учредена в Хюстън, Тексас, през шестдесетте години със задачата да не позволява на червените да отнемат дори педя американска земя. Наподобяваше ротарианска паравоенна организация, открито предлагаща сътрудничество за обучение на членовете и симпатизантите си. На Болдън тези юначаги му се сториха като бърчистите, но със старовремски пушки на рамо. Джон Бърч, американски мисионер, баптист, бил изпратен с разузнавателна мисия от военновъздушните сили на САЩ в тила на армията на Мао Дзе Дун. Когато китайските комунисти го разкрили и екзекутирали, едно крайнодясно течение се нарекло Дружеството на Джон Бърч. Тъкмо такива безмилостни типове бяха способни да създадат организация, която да задига кредитните карти на почтените хора като него и да надзърта в банковите им сметки.

Болдън сключи ръце на тила си и се залюля на стола. Детектив Франсискъс смяташе, че Вълка и Ирландеца вероятно са подизпълнители, работещи на договор с военните. Болдън се зае да търси сайтовете на компаниите, за които бе станало дума: „Тайдуотър“, „Екзекютив Рисърс“, групата на Милнър. Всичките те активно издирваха нови кандидати за попълване на личния си състав. Още от самото начало на техните уебсайтове се започваше с изискванията, предявявани към новопостъпилите: за всички позиции се изискваше минимум петгодишна служба в армията, флота или в морската пехота, като се предпочитаха основните родове войски: пехота, артилерия, бронетанкови. Някои обяви стигаха дори още по-далеч, като търсеха кандидати, които са служили само в някое от елитните поделения: 82-а въздушнопреносима дивизия, 101-а въздушнопреносима дивизия, наричана още „Кресливите орли“, рейнджърите от десантните части, специалните отряди, Делта Форс, СЕАЛ (на жаргон — тюлените), спасителните екипи от военновъздушните сили или морските пехотинци. Всичките уебсайтове се отличаваха с тяхното напълно прилично външно оформление, силно наподобяващо престижния дизайн на корпоративните сайтове.

След двадесетина минути Болдън бутна стола си назад и отиде да пийне малко вода.

* * *

— Господин Гилфойл. Попаднах на нещо, което може би ще ви заинтересува и ще поискате да му хвърлите един поглед.

Хувър изчака, докато Гилфойл застана до него, след което му посочи електронната карта на Манхатън, окачена на стената. Червената лампичка, сигнализираща за движението на Томас Болдън, вече не се местеше от едно място на друго, а се бе закотвила стабилно на ъгъла на Четиридесета улица и Пето авеню.

— Той е влязъл в Нюйоркската обществена библиотека. Сигналът е силен, което означава, че би трябвало да е близо до входа или до някой прозорец или пък е на горния етаж.

Гилфойл се вгледа в самотно светещата червена лампичка и мислено прецени какви бяха възможностите.

— Откога е там?

— Приблизително към двадесетина минути.

— Още ли нямаме нещо ново за това къде Болдън ще се срещне с приятелката си?

— Информацията се обработва.

Гилфойл се почеса по брадичката.

— Доведи ми Вълка.

* * *

Кремъклийка от Кентъки.

Болдън написа тези думи и зачака резултата, като се надяваше сега поне на екрана да се появи някакво по-ясно изображение. След като премина през първите уебстраници, той попадна на снимка на четирима мъже, широко усмихнати, позиращи пред обектива с пушки на рамо. Имаше и дата към фотографията. Мъжете изглеждаха вече прехвърлили петдесетте или по-скоро малко над шестдесетте години. Бяха облечени с нещо като униформи, ризи с къси ръкави, черни вратовръзки и очила от черупки на костенурка. Приличаха на героите от постерите, рекламиращи забързания стил на живот, характерен за технократите. Те бяха малцината избрани, най-достойните. Най-гордите. Посветените. Но това, което най-силно привлече вниманието му, бе надписът на емблемата над главите им: „Сканлън Корпорейшън“. Главна квартира. Под емблемата се виждаше силуетът на кремъклийката от Кентъки. Приближи лицето си към екрана. Силуетът бе идентичен с този на скицата, която бе надраскал, включително и в такива детайли като уникалното подрязване на приклада на мускета — отличителен белег, който той вероятно не бе забелязал.

Болдън кликна върху емблемата, ала веднага получи нежелания отговор:

Достъпът е забранен.

Не притежавате разрешение да влизате в този уебсайт.

Върна се към фотографията и отпечата на принтера копие от нея. После прочете още веднъж адреса на уебсайта и снимката от него: www.bfss.org/yearbook/1960/BillF.jpg, но не хранеше кой знае какви надежди да открие нещо за „BillF“, каквото и да означаваше това съкращение. Сетне изпробва търсенето на инициалите BFSS, но нищо не откри. Тогава опита с търсенето на „Scanlon Industries“. Остана разочарован, след като не попадна на съответния корпоративен уебсайт. Но за сметка на това се натъкна на няколко статии, посветени на дейността на „Сканлън Корпорейшън“.

В първата от тях се споменаваше, че „Сканлън“ са спечелили търга за проекта на една магистрала в Хюстън, Тексас, през 1949 г. Втората статия съдържаше повече подробности. „Сканлън Корпорейшън“, прочете той, е основана през 1936 г. в Остин, Тексас, като строителна компания, ангажирана предимно в пътното строителство. Цитираше се и списък на няколко от проектите на компанията. Статията завършваше с уверението, че последните контракти били обвързани с нововъведенията във военновъздушните сили на Съединените американски щати.

Трета публикация обаче се оказа още „по-словоохотлива“, пък и бе извадка от материал в „Арми Таймс“:

… „Сканлън Индъстрис“ от Виена, Вирджиния, спечели контракта. Възлизащ на четиридесет и пет милиона долара, възложен от Главното военно командване във Виетнам към Министерството на отбраната на САЩ. Касае се за доставки, чиито обем и срокове не се уточняват в договора. Известно е само, че става дума за построяването на три бази на нашите военновъздушни сили в Република Виетнам заедно с наземните съоръжения към тях. Базите ще бъдат разположени в Да Нанг, Биен Хоа и Фу Кат.

„Сканлън Индъстрис“ за пореден път доказа, че не само е изпълнителят, предлагащ най-малко капитални разходи, но и компания, на която американските граждани могат напълно да се доверят — заяви говорителят на въоръжените сили Карл Макинтайър. — Нашите момчета в униформа заслужават най-доброто и „Сканлън Индъстрис“ ще им го даде. А Ръсел Кайкъндейл, президент на „Сканлън Индъстрис“, добави: „Ние се гордеем с това, че бяхме избрани от Министерството на отбраната и Главното военно командване във Виетнам като единствен изпълнител по контракта за построяване и подобряване на бойните съоръжения на армията на Съединените американски щати и по-специално американските военновъздушни сили в Република Виетнам. Надяваме се, че нашата работа ще осигури на страната ни по-кратковременно и по-успешно участие във войната във Виетнам“.

Болдън препрочете статията. Очевидно „Сканлън Индъстрис“ бе спечелила много от тази тлъста сделка. Да те одобрят за единствения изпълнител за строителството на писти за приземяването на бойните самолети и военновъздушни бази в навечерието на най-мащабното военно участие на Америка в цялата нейна история несъмнено е изключително апетитно парче от бизнес тортата. Замисли се и стигна до извода, че най-странното в тази работа бе фактът, че въпреки това името на компанията не се радваше на широка известност. Добави името Кайкъндейл към своя кратък списък, след това написа с печатни букви:

ГРАЖДАНСКИ ПОДИЗПЪЛНИТЕЛ, РАБОТЕЩ ПО ДОГОВОР С ВОЕННИТЕ.

Заинтригуван, Болдън се зае да проследява всеки линк, насочващ към всичко, свързано със „Сканлън Корпорейшън“. В дузина уебсайтове „Сканлън“ се споменаваше във връзка с други контракти, но този път с американското правителство. В тях се говореше за изграждането на генератори, складове за муниции, електроразпределителни линии, а веднъж дори за възстановяването на щетите, нанесени от някакъв тайфун на съоръженията в базата на американските военновъздушни сили в Андерсън на остров Гуам. Сумите по всичките тези договори наистина бяха впечатляващи. Варираха от двадесет или петдесет до сто милиона долара.

В няколко от последните статии, които Томас Болдън прегледа, се говореше за промяната във водещите интереси на компанията. Вместо да продължи да се придържа към своята традиционна област (строителството), „Сканлън Корпорейшън“ започнала да приема контракти за подпомагане при изграждането и подсилването на колумбийската и филипинската армия. Макар да не се посочваха сумите в долари, в статиите се посочваше, че на съответните страни ще бъдат изпратени опитни и квалифицирани военни инструктори, при това за период не по-малък от шест месеца.

Накрая имаше една обява от 16 юни 1979 г., в която се съобщаваше, че „Сканлън Корпорейшън“ ще организира интервю за кандидатите за работа във Файетвил Холидей Ин. Болдън бе достатъчно запознат с военната история на страната, за да си припомни, че Файетвил бе известен най-вече като местоположението на форт Брат (една от най-важните бази на американските военновъздушни сили, намираща се в Северна Каролина). Корпорацията набираше служителите си от основната база на специалните сили към американските военновъздушни сили.

Горещата следа, на която си мислеше, че е попаднал, бързо изстина.

Въобще не се споменаваше какво се бе случило с компанията след 1980 г. Нито дума за евентуален банкрут, за някакво сливане, за обратно изкупуване от източник на външно финансиране. Нищо. Абсолютно нищо. Като че ли „Сканлън Корпорейшън“ бе изчезнала от лицето на земята. Само едно бе сигурно: такава процъфтяваща компания не би могла толкова бързо да повехне и да загине. Корпорация с такъв внушителен мащаб, при това облагодетелствана от толкова изгодни правителствени контракти, би трябвало да е погълната от някоя още по-могъща корпорация.

Болдън се размърда на стола и извади от калъфчето на колана си своя джобен компютър „Блекбъри“. Прегледа запомнените в него адреси и си отбеляза около десетина имена на свои колеги и познати, които биха могли да му кажат нещо повече за „Сканлън Корпорейшън“. Остави органайзера на бюрото.

Несъмнено повечето от неговите клиенти вече бяха получили предупреждението от фирмата, че Томас Болдън повече не работи за „Харингтън Уайс“. Един тих глас навярно е добавял, че ако до тях достигнат слухове за това, че той е пребил своя колежка, не са длъжни да им повярват. Но е вярно, че Сол Уайс е бил убит точно когато спорел ожесточено с въпросния Болдън по повод на този инцидент.

Или с една дума: Томас официално бе обявен за персона нон грата.

Изправи се и след като уведоми библиотекарката, че ще се върне след няколко минути, излезе до ротондата, откъдето можеше да проведе телефонните разговори. Припомни си за всичките онези поздравителни имейли, които бе получил тази сутрин. Все трябва да се намери някой, който да подаде ръка на падналия. Започна с Джош Линерман, банкер, специализирал се по сливанията и поглъщанията на компаниите, работещ за банка „Леман“.

— Здравей, Джош. Обажда се Томас Болдън.

— Трябва ли да разговарям с теб?

— Защо не? Знам какво може да си чул за мен, но в това няма капка истина. Повярвай ми.

— От „Блекбъри“-то ли се обаждаш?

— Да — отвърна Томас. — Слушай, Джош, трябва ми…

— Съжалявам, приятелю… но не мога… е, все пак ти пожелавам късмет.

Болдън опита с друг от своите спонсори — Бари О’Конър от „Дзуис Асоушиейтс“.

— За бога, Томас, имаш ли представа в какви лайна си нагазил? — трескаво прошепна О’Конър. Толкова бе развълнуван, все едно Болдън бе изкачил Еверест или пък бе успял да разгадае тайните на човешкия геном. — Човече, нима не загряваш, че си се накиснал до гуша?

— Това бе само една ловка инсценировка. Не съм докосвал това момиче.

— Момиче ли рече? Не съм чул нищо за момичето. Говори се, че си убил Сол Уайс.

— Уайс!? Разбира се, че не съм…

— Потърси си адвокат, приятел. Чувам лоши неща. Много лоши.

— Почакай малко! Нуждая се от една услуга.

— Том, бих искал да ти помогна, но… — Гласът на О’Конър все повече глъхнеше. — Телефоните, човече, всичките се подслушват, нали сам го знаеш.

— Ще свършим много бързо. Трябва ми само малко информация за една компания…

— Не ми се струва, че сега му с времето да мислим за бизнес. Чакат ме на другата линия. Успех, Томи. И си намери адвокат.

И докато Болдън продължаваше отчаяно да се взира в списъка с телефоните на познатите си, едно име привлече погледа му. Стори му се глупаво да съсредоточава усилията си в търсенето на сведения за „Сканлън Корпорейшън“ единствено сред банкерите в Ню Йорк. На Уолстрийт слуховете се разпространяваха по-бързо от горски пожар. По-уместно бе да потърси помощ отнякъде другаде. Затова набра един номер, който отдавна помнеше наизуст. С код 202^[4] преди него.

— Де Валмон слуша. — В гласа, който му отговори, се прокрадваше отегчение заедно с английския акцент.

— Гай, аз съм, Том Болдън.

— Здравей, Том — поздрави го Гай де Валмон, старши съдружник в „Джеферсън Партнерс“. — Какво ново? Наред ли е всичко около сделката с „Трендрайт“?

Болдън въздъхна облекчено. Най-после да попадне на някой, до когото още не бяха достигнали вестите за неговите перипетии с Даяна Чеймбърс и Сол Уайс.

— Със сделката всичко е наред. Чудех се дали би могъл да ми помогнеш за една справка. Търся нещо, свързано с една компания. Името й е „Сканлън Корпорейшън“. През петдесетте и шейсетте години е била известна като изпълнител на договори за строителство към Министерството на отбраната. Работила е мащабно във Виетнам. Обаче за периода след 1980 г. нищо не мога да открия за „Сканлън“. Зная, че от много години „Джеферсън Партнерс“ е доста активна в този сектор, така че се питам дали ти би могъл да откриеш нещо.

— Повтори го още веднъж. „Сканлън“ ли? Хм, нищо не ми говори, но от осемдесета година досега е минала цяла вечност. Ще се радвам да открия нещичко. В офиса ли да ти позвъня?

— По-добре ме потърси на клетъчния. — Набра бързо номера.

— Но къде си? Връзката е лоша.

— Сега съм в… — Болдън се поколеба за миг дали бе разумно да му разкрива къде се намира в момента. Беше само въпрос на време Де Валмон да узнае за смъртта на Сол Уайс. Никак не му се искаше веднага след този разговор Гай да позвъни в управлението на нюйоркската полиция, за да докладва, че току-що е разговарял с набедения като убиец Томас Болдън, който сега се намира в Нюйоркската обществена библиотека. — На гарата съм, на Гранд Сентръл Стейшън — излъга той.

— Изчакай само пет минути или по-добре, да кажем, половин час, преди пак да ми позвъниш. Но ми направи и ти една услуга, като се погрижиш тогава връзката да е по-добра.

— Защо не провериш веднага? Случаят наистина е спешен, Гай.

— Опасявам се, че не мога. Джей Джей всеки момент ще ме повика. Дочуване.

Болдън прекъсна връзката и забърза обратно към читалнята. Щом се настани отново на стола, се вгледа замислено в екрана на компютъра. Просто ей така, за проба, набра от клавиатурата името „Боби Стилман“. Но търсенето не се увенча с успех. Появиха се адреси на не малко хора с името Робърт Стилман, но не и Бобита. Оттласна назад стола и отиде до рафтовете с периодичните издания.

— Трябва да намеря сведения за една компания — обясни той на служителката от библиотеката, която се приближи към него. — Името й е „Сканлън Корпорейшън“. Бих искал да проверя в „Уолстрийт Джърнъл“, в „Арми Таймс“, във „Форчън“ и във „Форбс“. Колко време ще отнеме търсенето?

— До коя година назад да търся?

— Хм, да кажем, до хиляда деветстотин седемдесет и пета.

— Ще ми трябва около минута да проверя дали съхраняваме микрофилми за всичките тези издания. Не съм сигурна за „Арми Таймс“.

Бюрото за обслужване на справките сред периодичните издания се намираше в близкия край на читалнята, като в ъгъла се издигаха трите екрана за паралелен преглед на материалите. Наблизо беше изходът е арка над него, водещ към централната читалня. И докато Болдън чакаше служителката да пресметне колко ще струва тази заявка за търсене, вниманието му неволно бе привлечено от двамата мъже, които точно в този момент се появиха в читалнята. Спретнато облечени, с блейзъри, те се изправиха от двете страни на вратата, докато оглеждаха помещението.

— Сър?

— Да — отвърна Болдън и се извърна към жената.

— Сигурно ще се зарадвате да узнаете, че притежаваме годишниците и на „Арми Таймс“. Така че общият сбор ще възлезе на дванадесет и седемдесет и пет. По три долара за всяко търсене плюс данъка. А за двадесет долара можем да се заемем с търсене в ЛексисНексис. Там всичко е представено много по-достъпно.

Томас провери портфейла си. Разбира се, намери само седем долара.

— Ще се огранича само до два източника за търсене: в „Таймс“ и в „Уолстрийт Джърнъл“.

— Ей сега ще ви върна рестото.

— Да, да, разбира се — разсеяно промърмори той. Много повече го интересуваха онези двамата. Вместо да се отправят към свободните компютри или да се насочат към бюрата, където можеха да се обърнат към някоя от служителките за допълнителни справки, те останаха като приковани за пода. Само главите им бавно се въртяха, докато оглеждаха внимателно присъстващите в читалнята. Мъже, облечени като за някакъв обичаен за тях бизнес. При това и двамата бяха с късо подстригани коси, дори и позите им бяха еднакви, докато оглеждаха масите и бюрата.

Болдън веднага сведе глава. Не можеше да повярва на очите си. Нямаше как да го открият тук, в библиотеката. Сигурен бе, че не бяха го проследили. Не бе се оглеждал прекалено старателно назад, но беше сигурен, че е сам, откакто бе напуснал училището на Джени. Както не се съмняваше, че бе сам в онзи магазин за мъжко облекло и обувки. Просто не беше за вярване.

— Ето ви рестото, сър. Шестдесет и шест цента.

И тогава го видя. Мъжът, който бе по-близо до него, приведе глава към ревера на сакото си и прошепна няколко думи. Томас мигом настръхна. Наостри уши и преглътна. Бягай, продиктува му един вътрешен глас. Веднага се измитай оттук. Успяха да те докопат.

— Сър? Добре ли сте?

Болдън се приведе над бюрото.

— Бихте ли ме завели до тоалетната? — запита той с измъчено лице. После притисна длани към корема си и дори се опита да й намигне. — Нещо не съм добре. Веднага трябва да отида.

— Да, разбира се. Намира се точно зад централната читалня, сър. Не се тревожете.

Библиотекарката заобиколи бюрото и пое ръката му в своята. Те заедно излязоха от ъгъла с компютрите и забързано преминаха покрай двамата мъже, все още бдящи до вратата. В последния миг, с крайчеца на окото си, зърна как единият от онези двамата го изгледа подозрително.

Томас освободи ръката си от нейната и се затича. Въобще не погледна назад. Достатъчно бе да измине десет стъпки, не повече. Трескаво нахлу в тоалетната по широката пътека в средата. Насъбралите се пред писоарите мъже извърнаха глави и го изгледаха с недоумение. Някой му извика: „По-тихо!“. Но щом спря за миг, колкото да си поеме дъх, той веднага чу зад себе си стъпките на онези двамата, които бързаха да го настигнат.

Изскочи тичешком от тоалетната и се върна в централната читалня, прекоси я и излезе на ротондата над мраморните стълби. В далечния край на просторната зала един от мъжете от втория екип тъкмо се консултираше с другия, след което се отправи право към него. Болдън се втурна с все сила към стълбата и се устреми надолу, взимайки по три, дори четири стъпала наведнъж. Ако паднеше, в най-добрия случай рискуваше да си счупи глезена. По-вероятно обаче бе да си строши врата. Със същата главоломна бързина взе завоя на втория етаж и за секунда видя онези двамата, първите си преследвачи. Докато вторият екип се спускаше вече по отсрещната стълба.

Макар и задъхан, някак успя да се добере до вратата на партера. Чу вик и видя как един мъж на отсрещната стълба се спъна и се строполи с главата надолу по стъпалата. Веднага отмести поглед към главния вход. Библиотеката имаше общо пет двойни врати за влизане и излизане. Ако можеше само да се измъкне някак навън, би могъл да разчита на някакъв шанс. Обърна се и погледна през рамо. Двамата отзад вече се бяха втурнали право към него. Единият дори бе разкопчал сакото си и Болдън зърна проблясването на синкава стомана. Без да губи секунда дори, трябваше да намери къде да се скрие. За миг забави крачките си, разколебан накъде да продължи. Отново извърна очи назад към главния вход. В първия миг дори не повярва на очите си. Познатите му до болка яки рамене, както и шината около гърлото. И онзи фанатичен блясък в очите.

Вълка го видя в същия този миг и моментално се втурна към него, режейки въздуха с ръце като опитен спринтьор.

Томас се затича в противоположната посока, към задната част на библиотеката, сред гъстата плетеница от коридори, където се помещаваха административните кабинети и специализираните читални за учените. Впусна се по първия коридор, изпречил се пред очите му, а после направи рязък завой наляво към следващия коридор. Вратите от двете страни бяха с надписи — имена и титли. Една жена се показа от вратата на кабинета пред него, но главата й не се виждаше от купчината папки. Той връхлетя право върху нея и я изтласка към стената. Спря се, за да й помогне да се изправи на крака, а после хлътна в нейния кабинет и затвори вратата отвътре. Завари там само един млад мъж, с начетен вид, седнал зад своя компютър, който го зяпаше смаяно с провиснала челюст.

— Може ли да заключиш вратата? — властно запита Болдън. А когато не получи отговор, извика яростно: — Можеш ли да я заключиш?

— Дръпни резето.

Болдън нагласи резето, а после премина набързо покрай смаяния мъж към съседния кабинет. От широкия прозорец, който се отваряше вертикално, се откриваше гледка към кафенето на библиотеката и парка Брайънт зад него — просторна тревна площ, покрита със сняг, стигаща чак до отсрещната улица. Той веднага сграбчи дръжката на прозореца и я завъртя. Но тя заяде. На вратата в този миг някой почука настойчиво. Стиснал здраво пръсти около дръжката, Болдън я натисна с все сила и тя накрая поддаде. Прозорецът се открехна със скърцане.

Зад него вратата се строши с ужасен трясък. Вътре нахлуха шумът от разпилените по пода парчета стъкло, трески и по-едри останки. Младият мъж възмутено се разкрещя.

Томас скочи долу от триметровата височина и се приземи точно върху масата в кафенето. Разцепи я надве и дори я сплеска с тежестта си. Но успя да се изправи, макар и с препъване, политна в струпаната наблизо камара от разчистения лед, докато накрая се окопити и се затича към парка.

Вълка промуши единия си крак през прозореца и скочи върху същата маса. Обаче не се приземи така успешно, защото удари силно дясното си коляно и за кратко се сгърчи на земята.

За миг Болдън се огледа назад през рамо и го видя как се опитва да се надигне, но пак се отпусна. Само след секунди фигурата му започна да се смалява, а след още малко се стопи в далечината.

Но Томас не престана да тича, докато не напусна парка и не се добра до Шесто авеню. Ала дори и там продължи да крачи забързано, без да забравя да поглежда назад.

Как? — питаше се той. — Как успяха да ме открият?