Кристофър Райх
Клубът на патриотите (26)

25.

Апартаментът бе запуснат и зловонен. Една спалня, една всекидневна, една баня. Или нещо като онези разнебитени тавански квартири, на които се посвещаваха статиите в рубриката „Най-безнадеждните случаи“ в „Ню Йорк Таймс“ Дженифър Данс седна в средата на хлътналото единично легло и кръстоса крака. Ходеше й се до тоалетната, но нямаше сили дори да се надигне и да се довлече до банята. Вратата беше отворена и през нея се виждаше олющеният линолеум и прогнилите дървени дъски под него. Тоалетната… и тя имаше вид на построена някъде към 1930 година, защото още беше с чугунено казанче и верижка за пускането на водата, както и с отдавна напукана дървена седалка, способна да ти ощипе задника. До нея на пода бе оставена гумената запушалка за канала. Чак до спалнята проникваше непреодолимата миризма на белината, с която чистеха мръсотията, както и на амоняка от пикнята. От всичко това на нея квартирата й ставаше още по-отвратителна и непоносима.

Джени донякъде все пак можеше да понася занемареността и да издържа на смрадта. Кенефите в училището не бяха кой знае колко по-приятни. Ето например миналата седмица на някакъв умник, който явно си нямал друга работа, му бе хрумнало да излее всичкия спирт от запалката си върху складираните на рафта рула с тоалетна хартия, след което ги бе подпалил. После го намериха в коридора, целия опърлен и зашеметен.

Това, което най-много измъчваше Джени, бяха хлебарките, които бяха многобройни и проникваха в квартирата откъм шахтата с тръбите за водата. Тя изви шия, за да погледне към цепнатините на дъските по пода, където й се стори, че се мярна нещо черно и едва помръдващо. После видя още една хлебарка, застинала на няколко сантиметра от първата.

Откъм всекидневната долетяха нечии гласове. Джени наклони глава и се опита да улови поне няколко думи. Кои бяха тези хора? Първо те я бяха отвлекли от училището със заплахата, че никога няма да види Томас жив, ако веднага не ги последва. А щом стигнаха тук, й заповядаха да си държи устата затворена и да седи неподвижно. Тя изпълни и това. Не знаеше дали я пазеха, или бе затворничка.

— Дръж завесите спуснати — й каза жената, когато я доведоха тук. — Стой по-далеч от прозорците.

Джени не разбра защо бяха нужни тези заповеди. Със сигурност не се опитваха да крият от нея къде се намираше. Беше в предградието Бруклин, в квартала Уилямсбърг. Това не беше тайна. Докараха я с едно раздрънкано волво. С нея пътуваха онзи, късо подстриганият, който я бе отвлякъл от училището, както и шофьорът — къдрав, небръснат мъж, някъде към петдесетте, който й се бе усмихнал многозначително. Но не си казаха имената. Нито й обясниха кои бяха те или какво в крайна сметка искаха от нея. Не, реши Джени, завесите трябваше да останат спуснати не за да не може тя да надникне навън, а по-скоро да не я види някой отвън.

Същите тези двама мъже сега бяха в другата стая заедно с жената. Явно шефът тук бе тя. Джени не се съмняваше в това. Жената крачеше напред-назад из стаята, вбесена като генерал, командващ обсадена крепост, който сега бе заставен да обмисля условията за предаването й, а останалите внимаваха да не пречат, докато обмисляше предстоящите си ходове. Висока, със слаба фигура, с изпито лице, винаги съсредоточена върху това, с което се занимаваше, макар очите й сякаш да гледаха нещо съвсем друго. Бе вързала черната си коса на конска опашка. Беше облечена като студентка от някой колеж, с джинси и бяла блуза, която носеше пусната свободно. Именно нейната решителност най-много плашеше Джени. Стига ти само да те погледне за миг, и вече си готов да споделяш нейната решителност, независимо за какво се касае.

Освен че я бе предупредила да стои настрани от прозорците, тя не бе разменила дума повече с нея. Макар че я бе огледала изпитателно. Измери я с очи от горе до долу. Всичко това й отне може би само секунда, обаче бе по-въздействащо, отколкото ако бе решила да претърси дрехите й.

Някъде се затръшна врата. След което в коридора се чуха стъпки, които не й бяха познати.

Джени се надигна от леглото и притисна ухо към вратата. Разпозна гласа на жената. Беше спокоен, самоуверен и в същото време настойчив.

— Те… какво? — извика тя. — Те да не са полудели? — А после, с много по-мек тон, за който Джени можеше да се закълне, че принадлежи на друга жена, добави: — С него всичко наред ли е?

Преди обаче Джени да дочуе отговора, вратата се отвори навътре, което я принуди да отстъпи крачка назад.

— Хайде — заповяда й жената. — Трябва да тръгваме.

— Къде отиваме? Томас добре ли е? За него ли говореше? — Сега бе ред на Джени да настоява за отговори. Отдръпна се до средата на стаята и остана там с ръце, скръстени пред гърдите си. Но ако бе очаквала схватка, остана разочарована, защото всичко трябваше да се отложи за по-нататък.

— По-добре ще е да побързаш — предупреди я жената. — Нашето присъствие тук е било засечено.

— Къде отиваме? — повтори Джени.

— На сигурно място.

— Аз искам да си отида у дома. Това е за мен сигурно място.

Жената само поклати глава.

— Не, скъпа. Вече не е.

Ала тя вече не бе в настроение да й вярва за нищо. Недоверието и параноята, витаещи около тези хора, я бяха заразили.

— Томас добре ли е?

— Болдън ли? Поне засега е добре.

— Ето, това ме безпокои. Засега ли каза? Писна ми от половинчати отговори. Кои сте вие? И какво искате от мен? Кой преследва Томас?

Жената се втурна напред и сграбчи ръката на Джени.

— Казах ти вече всичко, което трябва да знаеш. А сега да вървим — прошепна тя и заби ноктите си в кожата й. — Не трябва да губим нито миг повече. Запомни само едно от мен: ние сме приятели. Това е всичко, което трябва да знаеш.

* * *

Зад завоя ги чакаше друга кола. Джени седна на задната седалка заедно с жената и мъжа, който я бе взел от училището. Колата потегли преди още да бяха затворили вратите. Изминаха към стотина метра, когато шофьорът извика на всички да залегнат. С висока скорост приближаваха два седана. Джени успя само да забележи, че във всеки от тях се очертаваха силуетите на две глави. Тя притисна лицето си в скута на жената. Миг след това усети как колата се разтресе, когато двата седана профучаха покрай нея.

— Това ли бяха те?

— Да — кимна жената.

— Но кои са те?

— Мисля, че снощи си се натъкнала на тях.

— Откъде знаеш… — Джени не успя да измисли как да завърши фразата. Но наистина: откъде знаеха те за това, което й се бе случило миналата нощ? Или пък защо бяха толкова уверени, че се касаеше за същите хора?

Жената се засмя. Смехът й зарази всички в колата.

— Имам малко опит в тези работи — обясни тя, след като престана да се смее.

Шофьорът се обърна назад и погледна към жената.

— За бога, Боби, едва се отървахме.

— Да — съгласи се Боби Стилман. — Стават все по-добри.