Кристофър Райх
Клубът на патриотите (25)

24.

Болдън отвори вратата на класната стая на Джени, без да почука. Влезе вътре, но бе посрещнат само от блуждаещите погледи на скучаещите ученици.

— Да? Мога ли да ви помогна с нещо? — попита учителката, слабичка китайка.

— Търся Джени. — Той огледа стаята. — Нали това е класът на Джени Данс? Къде е тя?

— А вие кой сте?

— Той е Томас — обади се един от учениците. — Гаджето й.

— Нейният човек — долетя друг глас сред кикота и шегите, сипещи се от всички посоки.

— Ей, Томи, видя ли каква суматоха предизвика — изкрещя някой друг.

Болдън не им обърна внимание.

— Аз съм Том Болдън — каза той и пристъпи още по-напред в стаята. — Трябва да говоря с нея. Важно е.

Учителката му кимна да излезе с него обратно в коридора. Тя затвори вратата след себе си и едва тогава му заяви с видимо раздразнен тон:

— Джени не е тук.

— Не е идвала днес на работа?

— Не. Допреди малко беше тук. Но преди двадесет минути излязла от класната стая и повече не се върнала.

— Не ви ли е казала, че си тръгва?

— На никого нищо не е съобщила. Учениците ми казаха, че на вратата се появил някакъв непознат, който попитал за нея. Тя заповядала на класа да мирува, докато разговаря навън с него. Никой нищо не посмял да каже, когато не се върнала обратно в стаята. Тези деца… — Слабата жена безпомощно сви рамене. — Е, те не са съвсем ученици. Но накрая един от тях дойде да ме извика.

— Видели ли са кой е бил той?

— Само това, че бил мургав. Сигурно е бил облечен добре, защото няколко от тях си помислили, че е от администрацията. Има ли нещо, което ние тук трябва да знаем? Нещо не е наред ли?

Болдън закрачи надолу по коридора.

— Какво не е наред? — извика повторно след него учителката.

* * *

— Господин Гилфойл, имам нещо, което може да ви заинтересува — каза един носов глас с акцент като на емигрантите от Южна Азия.

Гилфойл се надигна от стола си и се спусна по стъпалата до работната зона. Беше Сингх, младият индиец, когото бяха привлекли на работа от „Бел Лаборатърис“.

— Да, господин Сингх?

— Докато бях зает с кръстосаната проверка на данните за застраховката на Болдън, узнах, че той редовно е посещавал една аптека в този район. Записах си това, а после проверих и данните за онази жена, Данс. — Сингх се приближи до монитора и присви очи. — От сведенията за нейната здравна застраховка се вижда, че тя напоследък е получавала рецепти от една аптека на Юниън Скуеър. Приблизително веднъж месечно. Предимно в сряда, към дванадесет часа. Днес също е сряда.

— Рецепти за какво лекарство? — попита Гилфойл.

— За „Антиверт“.

— Никога не съм го чувал. Имаш ли представа за какво се използва?

— Да — отвърна Сингх и извъртя стола си така, че да може да вижда лицето на Гилфойл. — Това лекарство съдържа наркотичното средство меклизин; помага против гадене и повръщане. Всъщност и моята жена го използва, понеже сутрин често й прилошава.

— Благодаря ви, господин Сингх. — Гилфойл забързано прекоси помещението и отпусна ръка върху рамото на Хувър. — Ще ми покажеш ли аптеките на картата на екрана? — Не след дълго една светлина се появи на ъгъла на Шестнадесета улица и Юниън Скуеър, район Запад. — Намери ми телефонните номера на всички ресторанти около тази аптека в радиус от четири пресечки. После искам да провериш дали няма да се открият тези телефонни номера в списъка на разговорите на Болдън. Както от домашния му телефон, така и от служебния. И от клетъчния.

Хувър стисна устни и погледна през рамо към Гилфойл.

— Това ще отнеме няколко минути.

— Е, мога да изчакам.

* * *

На Кенъл стрийт, Болдън си купи половинлитрова бутилка с портокалов сок от продавача на ъгъла и десет секунди пи от нея, без да си поеме дъх. Щом я пресуши, я захвърли в най-близкия контейнер за смет. Едва тогава забеляза едно тъмно петно на ръкава си. Докосна го с пръсти. Беше кръв. Кръвта на Сол Уайс. Отдръпна ръката си като опарен. Докато гледаше безцелно надолу по улицата, в съзнанието му изплуваха спомените от един друг ден. Тогава също имаше кръв по ръкава си.

„Елате при Иисус. Елате при Иисус“.

Така пееха тогава.

Сега Болдън сякаш наистина чуваше ритмичното пеене на двадесетте момчета, които го бяха наобиколили в сутерена на Какстън Хол в щатския изправителен дом за малолетни в Илинойс. Помещението беше просторно, но с нисък таван, зле осветено. И миришеше на пот и урина. Именно това помещение наричаха Зандана, но по-късно този прякор лепнаха на цялото училище.

Елате при Иисус.

— С мен ли си, Болдън? — провикна се Койл, решителен и мускулест осемнадесетгодишен, който пребиваваше в Зандана вече шеста година. Те винаги го наричаха Преподобния.

Беше точно полунощ. Те бяха дошли за него в общата спалня. Напъхаха главата му в една калъфка за възглавница, вързаха ръцете му и го повлякоха надолу по стъпалата към мазето.

— Не — отвърна Болдън. — Не съм.

Но Койл само се усмихна кисело:

— Е, както желаеш.

Пристъпи към него, като държеше ножа с острието нагоре. Бавно обиколи жертвата си от всички страни. Суетна, самоуверена усмивка бе разцъфнала на едрото му мазно лице. Очите му обаче не потрепнаха нито за миг. Сякаш издялани от черен мрамор, мъртвешки като очи на акула.

Болдън се опита да вдигне ръце пред лицето си. После понечи да се наведе ниско надолу. Беше виждал вече това, което щеше да последва. Само преди месец го бяха довели тук, но един месец е предостатъчно време, за да се усвоят местните правила. Според тези неписани правила трябва да се присъединиш към Койл и да помолиш да те приемат за член на неговата банда, за един от неговите „хористи“, защото иначе той щеше да дойде при теб. Койл беше як като бик, но нищо повече. Силен, едър, здрав хлапак, изглеждащ по-голям за годините си, който потискаше всеки, който бе по-дребен, по-слаб, по-бавен или по-страхлив от него. Болдън никак не го харесваше. Нито имаше намерение да му става „хорист“. А освен това знаеше, че Койл се страхува от него. Койл никога не чакаше повече от месец.

Ножът проблесна и Болдън рязко се дръпна назад. Обзе го вледеняващ страх. Когато си пое дъх и малко се поотпусна, беше вече по-хладнокръвен. Знаеше как да се бие, нали целият му досегашен живот бе посветен само на това, макар че никой не го бе учил как да се брани. Знаеше, че не трябва да дава миг покой на Койл. Не биваше да остава неподвижен. За нищо на света. Трескаво се заозърта. Кръгът около него се стесняваше. Но нали нямаше кой знае какво значение, че бе обкръжен отвсякъде. Дори и да успееше някак да пробие обръча и да се измъкне, нямаше къде да бяга.

Елате при Иисус. Гласовете продължаваха да пеят. Наричаха го „Химна на Койл“ заради католическото му възпитание.

Внезапно той се метна напред с ножа, насочен право към гърлото му. Болдън обаче успя в последния миг да отскочи настрани, а после се извърна към него, хвана го през кръста, притисна го до себе си и тогава Койл успя единствено да разкъса тениската му с ножа си. Но неочакваният обрат остави нападателя за секунда беззащитен. Болдън никога не забрави този момент, когато Койл бе останал неприкрит, с протегната ръка, с единия крак напред, неспособен стабилно да пази равновесие. Мигновено рязко завъртя дясната си ръка и с все сила стовари лакътя си в гърлото на Койл. В същото време пък той се опита да извърне глава към него. Съкрушителният удар моментално го повали по гръб. Лакътят на Болдън сякаш целият се заби в оголената гуша на Койл. От този замах Койл така и не успя да се съвземе — присви се на пода като счупена кукла и задълго остана да лежи там, без да може да помръдне дори. Не, не се изправи. Въобще и не се опита да го направи. Нито изохка дори. Лежеше напълно неподвижен.

Никой друг наоколо не посмя да помръдне. Пеенето секна. Кръгът от момчета остана смразен.

Болдън коленичи до него.

— Тери?

Койл едва примигна. Помръдна устни, но от тях нито дума не излезе.

— Повикайте доктор — сподавено изрече Болдън. — Извикайте О’Хара.

Все още никой не смееше да помръдне.

Бездънните черни очи на Койл се наляха със сълзи, умолявайки го да стори нещо.

— Ще се оправиш — промълви Болдън, макар прекрасно да знаеше, че си беше чиста лъжа, понеже усещаше, с шестото си чувство, че се бе случило нещо ужасно. — Само съм ти изкарал въздуха, това е всичко.

Койл пак се опита да помръдне устни.

— Не мога да си поема дъх — опита се да прошепне мъчително.

Болдън се изправи и се измъкна от обръча. Изтича до къщата на директора и помоли да повикат господин О’Хара. Когато се върнаха, другите момчета бяха офейкали. Само Койл лежеше проснат на пода. Беше мъртъв. Ударът в гърлото бе пречупил втория му гръбначен прешлен. А после задушаването бе предизвикало смъртта.

— Ти си го убил — обвини го О’Хара.

— Не, той имаше… — Болдън погледна надолу към трупа, сетне към разкъсаното място на тениската си, където Койл го бе порязал. Прокара длан по корема си и пръстите му напипаха нещо лепкаво. И червено. Очите му зашариха по пода за ножа, но момчетата го бяха отнесли. — Имаше нож… — опита се да обясни той, но също като Койл не можеше да говори.

Болдън примигна и спомените избледняха. Нож. Пистолет. Един мъртвец. Койл. А сега Сол Уайс. Той бе убиец.

В телефонния указател на компанията намери адреса и имейла на Даяна Чеймбърс. Написа й: „Даяна, моля те, свържи се с мен колкото може по-скоро. Кой ти стори това? Защо? Том“. Знаеше, че опитът бе обречен, но все пак бе длъжен да го направи.

Болдън излезе на улицата. Духаше силен, пронизващ вятър, от който лицето му замръзна. Отчаяно се нуждаеше от горещ душ и чисти дрехи. Замисли се дали да прескочи до апартамента на Джени, но веднага прецени, че бе твърде рисковано. Нищо чудно да го чакат там заинтересованите от него участници в играта — най-малко полицията, а също и хората на Гилфойл. Вече не бе убеден, че действаха независимо едни от други.

Наведе глава и вдигна яката на сакото си. Ако температурата спадне с още един-два градуса, суграшицата непременно щеше да го обърне на сняг. Забърза надолу по пустата улица, като се стремеше да избягва локвите с вледеняващата се вода, както и заледените участъци по тротоара. Опитваше се да не мисли за Джени.

Първото, което изплува в паметта му, бе образът на Даяна Чеймбърс. Ако тази фотография беше истинска — а той вярваше, че е, — то явно някой здравата я бе халосал по лицето. Съвсем не е било нежна милувка. А по-скоро силен удар. От онези, които раздаваше на ринга Железния Майк, както наричаха Майк Тайсън във възхода на боксьорската му кариера.

С какво са те подкупили, Даяна?

В спомените на Болдън тя се бе запечатала като безкрайно весела, жизнерадостна млада жена, образована — с диплома от „Йейл“ при това, умна, духовита, която бе покорила сърцата на всички присъстващи, когато им изпя „Була Була“ на празника на дирекцията за корпоративни финанси. Всичко това се случи, след като гаврътнаха по няколко текили на експедицията за повече оживление, докато плаваха с онова туристическо корабче на агенцията „Съркъл Лайн“ по обиколния маршрут край остров Манхатън. Как бяха успели онези да я убедят да се обади на полицията и да го обвини в посегателство срещу нея? И в нанасяне на тежка телесна повреда? Или всичко е било плод на жестока заплаха, просто, но ефикасно, без никакво криене? Не можеше да си представи Даяна Чеймбърс да не е била ужасена, когато е видяла как е било „разкрасено“ лицето й? Фрактура на костта над очната орбита, според думите на Майкъл Шиф.

Към него се приближи една възрастна жена. Огледа го набързо от главата до петите. На устните й разцъфна жалостива усмивка. Явно не изглеждаше добре. Нуждаеше се от обувки и от палто. Един полицай не би му се усмихвал. Щеше да задава въпроси. Болдън продължи нагоре по улицата. Зърна един магазин за мъжки дрехи.

Издиша шумно през зъби. Явно някой във фирмата работеше за Гилфойл. Нямаше друго обяснение за това как се бяха добрали толкова бързо до Даяна Чеймбърс или как бяха изфабрикували онези флиртаджийски имейли и след това, без никакво разтакаване, ги бяха заредили в главния компютър на „Харингтън Уайс“. Прекалено много уличаващи свидетелства се бяха насъбрали за толкова кратко време. И колкото повече размишляваше, толкова по-безразсъдни му се струваха техните действия.

Болдън вдигна глава и огледа небето. Една едра снежинка кацна на носа му и той побърза да я избърше. Бе настъпил денят на решителната равносметка, повтаряше си той. Везните на съдбата сега са се наклонили в негова вреда след толкова дълъг период на успехи. Не беше изненадан.

Дори като невръстно хлапе не бе ангел. Длъжен бе да си го признае. Но когато съдбата му даде шанс, той го сграбчи с двете си ръце. Учеше и пестеше. Работеше неуморно. А когато най-после дочака успеха, ето че бе лишен от всичко, за което се бе трудил. Първо от службата, а после и от насладата на живота си. С нищо не го бе заслужил. Не бе задигнал двадесетачка от портмонето на приемния си баща, нито бе пребил поредния побойник от последното училище, което бе посещавал. Не бе излъгал за това къде бе прекарал предишната нощ, нито защо пазеше в портфейла си снимката на нечии други родители.

Обаче бе вършил други неща. Неща, които не можеше да забрави, колкото и да се опитваше.

Ускори крачките си и се запита дали най-после не бе го застигнало възмездието. Дали бе само поредната катастрофа в живота му, или бе последният етап от изоставянето, започнало, когато беше само на шест и което още го държеше в плен. Болдън се изсмя. Горчиво и презрително. Някога далеч в миналото някой му бе напълнил главата с всички онези щуротии за източните представи за кармата. За добрата енергия и за лошата енергия. За „чи“ и за балансирането на везните. „Чи“, духовна енергия според учението Фън Шуй, отрицателна, ако е забързана или забавена — предсказва трудни времена; положителната, ако тече равномерно — предсказва добро бъдеще. Ако „чи“ е правилно насочвана, ще бъдем защитени от бедите. Пълни глупости. Миналото. Бъдещето. Съществуваше единствено настоящето.

Болдън никога не поглеждаше назад.