Кристофър Райх
Клубът на патриотите (21)

20.

В девет часа всички старши изпълнителни директори на „Джеферсън Партнерс“ се събраха в просторния кабинет на Джеймс Джаклин за редовното сутрешно заседание.

— Добро утро, Гай — поздрави насъбралите се Джаклин, основател и главен изпълнителен директор на „Джеферсън Партнерс“, докато прекосяваше кабинета. — Добро утро, Майк. Всички ли са тук вече? Добре. Тогава да започваме.

— Боб още е в Ню Йорк — отбеляза Гай де Валмон.

— Е, все пак бих казал, че имаме нужния ни кворум — изрече Джаклин и се спусна от подиума около бюрото си към столовете за посетители. — Днешният ден е изключително важен за нас. Вечерята ще започне точно в осем. Иска ми се всичките да сте там малко по-рано от този час. Не бива да позволяваме гостите ни да се щурат като овце, изгубили стадото си. Да не забравя да ви напомня: вечерното облекло е задължително. Не искам да виждам нито един в бяло. Защото не сме на палубата на някой от туристическите кораби. Съобщете го и на персонала. — Джаклин се настани в лакирания си стол, който пазеше още от следването си в Принстън, единствения стол в офиса, удобен за гърба му. — Е, тогава да продължаваме… Всички наши клиенти ли ще дойдат?

— Дали ще дойдат? Та ние се чудим къде ще ги поберем — обади се Де Валмон, съосновател на фирмата, висок и елегантен петдесетгодишен мъж. — Половината от новото правителство на президента Маккой ще отиде на церемонията за встъпването й в длъжност с махмурлук. Нашият прием ще е най-вълнуващото събитие в града.

— И така би трябвало да бъде — съгласи се Джаклин. — Ще им сервираме толкова много хайвер, колкото добиват в Каспийско море за цяло десетилетие.

Ако трябва да бъдем съвсем точни, става дума за двадесет и пет килограма хайвер от моруна, мислено продължи той. Последвани от всякакви зеленчуци, спагети от най-фините или капелини, поднесени с бели трюфели — по-скъпи деликатеси, от които едва ли могат да се измислят, — както и първокачествен сух нюйоркски стек, а за десерт — шоколадов мус. Когато болките в гърба го накараха да изостави голфа, Джаклин се увлече по готварството. Оттогава винаги лично подбираше менюто.

Вечерята щеше да се състои в неговото имение в Маклийн във Вирджиния. Официално се водеше като благотворителна вечер за набиране на средства за фондовете. За пръв път в историята на частните фондове една компания бе преуспяла дотам, че да събере десет милиарда долара в един-единствен фонд. (Или поне така се говореше. Всъщност парите бяха само малко над един милиард. На Джаклин щеше да му се наложи да впрегне цялото си влияние, за да намери останалите, преди да сервират супата на вечерята.) Но по-важното бе, че онези акули от пресата вече бяха надушили накъде духа вятърът и на бърза ръка бяха кръстили старателно подготвяното мероприятие „Вечерята за десет милиарда долара“.

Той вътрешно се усмихваше самодоволно. Никой не би могъл да устои на подобна реклама.

Един нисък мъж с бронзов тен и синьо сако, с блестящи златни еполети по раменете си, се приближи към него.

— Господин Джаклин, мога ли да взема поръчката ви за закуската?

— Благодаря ти, Хуан. Искам омлет от белтъци заедно с малко пушена сьомга и резен бекон. Но да е хрупкав. Много хрупкав.

— Госпожа Джаклин ми нареди да напомня, че докторът ви забранява бекона. Заради кръвното ви налягане, сър. Заради високото съдържание на сол.

Джаклин хвана ръката на своя филипински стюард и леко я погали.

— Докторът да върви по дяволите, Хуан. Човек има право да си поживее малко. О, да, да не забравиш и полусуровия ми стек. Знаеш колко го обичам. А днес ми се очертава доста напрегнат ден.

— Да, сър. А кафе? Готвачът се снабдил с нова партида от Суматра. Много качествена.

— Чудесна идея, Хуан. Добро момче си ти.

Офисът на Джаклин бе поделен между две отделни функционални зони и благодарение на Г-образната си форма достигаше до североизточния ъгъл на дванадесетия етаж. Помещенията за персонала бяха откъм северната страна на сградата. Пред тях, в кабинета му, се намираше подиумът с неговото внушително бюро в средата — огромно, старателно инкрустирано, за което се говореше, че принадлежало на генерал Джордж Патън, докато е бил губернатор на германската провинция Бавария след края на Втората световна война. Пред бюрото бяха подредени столовете за партньорите или съдружниците му, а зад тях — лавиците е повече от дузина от „надгробните камъни“. Така наричаха на фирмения жаргон папките с документациите по приключените сделки. Някъде там бе прибрал и фотографиите на семейството си. Сега, като ги обхождаше с поглед, той мислено си повтаряше само: „Проклет да съм, ако мога някога да намеря къде съм ги заврял!“.

Неговите старши съдружници, които бяха настанени в стаите за гости, сега се бяха разположили по удобните ниски канапета, подредени край масата за кафе, изработена от травертин. Тук беше Джо Ригъл, който прекара тридесет години в Лангли като шеф на отдел за секретни операции. Както и Родни Бриджис, адвокат от Уолстрийт с двадесетгодишна практика, който накрая се реши „да прескочи оградата“ и да се премести в Комисията за контрол на търговия с ценни книжа, но наскоро се бе върнал към предишното си занимание. Не липсваше и Майкъл Ремингтън, наскоро пенсионираният държавен секретар, служил като дясна ръка на трима президенти.

Разбира се, начело на компанията бе той, Джаклин. Фотографиите, окачени по стените, удостоверяваха етапите от неговия възход към върха. Ето го, още млад, само на двадесет и четири години, току-що завършил морската академия в Пенсакола, на палубата на самолетоносача „Ентърпрайз“, сниман на фона на неговия изтребител А-6. На следващата снимка вече бе на тридесет и две години, заснет, докато произнасяше клетва като конгресмен. На третия фотос беше увековечено встъпването му в длъжност като министър на отбраната. Това бе станало след още десет години. А на по-скорошните фотографии бе показан как отмаря с последните трима президенти на страната — на тенискорта, на риболов или сред зрителите край ракетния полигон Кейп Кенеди. Тези снимки неизбежно изтръгваха безброй охкания и ахкания от публиката. Да, сър, стария Джей Джей наистина си го биваше.

Ако можеше да се измисли нещо като десетобална система за оценка на бизнеса, то „Джеферсън Партнерс“ отдавна си бе заслужила оценка „десет“. Защото беше като аристократа във финансовите среди. Най-новата мода в иначе доста старата игра бяха „частните фондове“. Англичаните го наричаха търговско банкиране, с което активно се занимаваха още откакто Британия бе станала владетелка на моретата, а пък Остиндийската компания притежаваше всичко, което си струваше да бъде притежавано. Джулиъс Морган, бащата на Дж. П. Морган, бе усъвършенствал тази игра и я бе донесъл със себе си при идването си от Лондон. Джаклин също внесе своя принос, като въведе концепцията за прилагането на финансовите лостове, за да гарантират по-сериозни успехи за инвеститорите, които му доверяваха парите си. Преди двадесет и пет години, когато Джаклин започна да развива бизнеса си, „Джеферсън Партнерс“ често се наричаше фирма за „лостово“ изкупуване. Дори го съкращаваха на ФЛИ. А деловите преговори тогава се водеха с тон и език, които повече подхождаха на пирати и корсари, а не на особи от някое кралско семейство.

Времето, този велик лечител, но също и незапомненият низ от бляскави успехи заглушаваха всеки опит за критика. От своето основаване досега „Джеферсън Партнерс“ бе инвестирала около 185 милиарда долара в повече от 300 сделки. Ала най-важното бе, че винаги съумяваше да извлича средна годишна печалба при феноменалното ниво от двадесет и шест процента. Това означаваше, че днес би могъл да разполагаш със солидния капитал от два милиарда долара, ако си проявил благоразумието още при основаването на фирмата да вложиш 10 милиона долара като инвестиции под формата на купуване на акциите на жертвите. За сравнение е достатъчно да се припомни, че при същата инвестиция в компаниите, чиито ценни книжа се котират според индекса Доу Джонс, печалбата би била едва двеста милиона долара. Или по-образно казано, сравнението е като при натуралната размяна на „кон за кокошка“.

Пенсионните фондове, даренията за колежите, корпоративните трезори и по-едрите фамилни тръстове представляваха гръбнакът на клиентелата на „Джеферсън Партнерс“. От много години насам те едва ли не молеха да им бъде позволено да инвестират парите си при „Джеферсън Партнерс“, защото в компанията ги посрещаха с категоричното изискване минималната сума за инвестиране да е 100 милиона долара.

Обаче през последните години на фондовия пазар се появиха удивително много компании за поддържане на частни фондове. При подобна стагнация на пазара бе неизбежно инвеститорите да започнат да търсят „финансови инструменти от алтернативни категории“, където техните долари можеха да свършат по-добра работа за притежателите си. Но къде? На чуждестранните пазари? Прекалено рисковано е. Пък и кой можеше да забрави какво се случи в Русия през 1998 г.? Или пък вторичните ценни книжа? И тогава се появи отговорът, задоволяваш търсенето: „дългосрочни капиталови инвестиции“. А след това на сцената се появи „Джеферсън Партнерс“, която тихомълком се зае с изкупуването и продаването на компании, без да вдига излишен шум, като всичко бе ограничавано благоразумно в рамките на закона. Какво си мислеха всички? Та отговорът през цялото време беше пред очите им.

Погледнато отстрани, частните фондове действително изглеждаха доста лесен начин за трупане на пари. Пък и в края на краищата какво толкова сложно би могло да има в този доходен бизнес? Наемаш неколцина умници с малко опит и с лаптопи в ръце, чиято памет да е заета докрай от имената на техните най-скъпи и най-платежоспособни роднини. Даваш им да завъртят малко пари, оставяш ги да намерят някоя недооценена компания, окастряш по малко от излишното в тази компания, а после вече никой не може да те конкурира. Най-хубавото в цялата тази работа е това, че не се налага да притежаваш зад гърба си скъпоструващата банкова инфраструктура. Истинският капитал при инвестирането в частните фондове са идеите. Триумфът на интелекта. Или казано съвсем просто: иска се да си разбираш от работата.

След което вече положението може само да става все по-добро. Структурната схема за разпределението на печалбите бе така нагласена, че да бъдат възнаграждавани преди всичко тези, които са се оказали способни да раждат идеи за нови и все по-обещаващи източници на доходи. Въобще не ставаше дума за делба петдесет на петдесет. Повечето фондове обещаваха гарантирана възвръщаемост на инвестициите, направени от техните клиенти. Това те наричаха лимитирана възвръщаемост. Обикновено се оперираше при стандартно ниво от двадесет процента. Обаче, когато надвисваше опасност този праг да не може да бъде достигнат, компанията „Джеферсън Партнерс“ нямаше право на печалба за себе си, ако преди това не е изплатила на своите инвеститори полагаемите им се двадесет процента.

Другото правило, което стриктно се съблюдаваше, се свеждаше до следното: след като бъде достигната лимитираната възвръщаемост и клиентите получеха своето, остатъкът се разделяше по схемата осемдесет към двадесет процента, като, разбира се, лъвският пай се падаше на фирмата, управляваща частния инвеститорски фонд. Но това, което превръщаше подобни частни фондове (или съответно финансовите спонсори) в почти неустоимо изкушение, бе фактът, че докато разчистваха всичко, което бе останало за разчистване в индустриалния сектор, те успяваха да заделят за себе си някакъв минимален дял от парите, обикновено около пет процента от продажната цена.

Примерно, да допуснем за простота, че една компания струва точно един милиард долара. Частният фонд ще смъкне тази цена със стойност, равняваща се точно на лимитирана възвръщаемост (т.е. двадесет процента), след което ще потърси услугите на някоя приятелски настроена банка, която да се погрижи да бъдат възстановени инвестициите, изразходвани за закупуването на фирмата, като останалите осемдесет процента ще бъдат вписани за обратно изкупуване като дългове на злополучната компания. Но нека се взрем по-подробно в тези двадесет процента — в случая това прави двеста милиона долара, — за които частният фонд е дал гаранции на своите инвеститори. От тази сума фондът изплаща осемдесет процента, в случая — 160 милиона долара. Самият фонд си заделя четиридесет милиона долара от парите на партньорите си. Когато дойде времето да се продаде този дял, буцата въглен ще се превърне в диамант и фирмата ще засияе в пълния си блясък.

Ако след една година те решат да продадат компанията за два милиарда долара, печалбата ще бъде разпределена по следната схема: инвеститорите на фонда ще получат обратно своите инвестиции плюс двадесет процента отгоре. Това прави общо 192 милиона долара. След това те ще получат още двадесет процента от останалите 968 милиона долара, или точно 193 милиона долара, което им носи обща печалба от 386 милиона долара срещу начална инвестиция от 160 милиона долара. И това само за една година! Със сигурност това се казва удар! Обаче това е нищо в сравнение с онова, което прибира частният фонд.

Останалите осемдесет процента от печалбата, възлизаща на 968 милиона долара, равняващи се на 774 милиона долара, се разпределят както следва: по-малко от двадесет или тридесет милиона долара отиват за комисионите на инвестиционните банки, адвокатите и счетоводителите. Останалите пари отиват направо в джобовете на партньорите. Да припомним, че частният фонд е вложил само четиридесет милиона долара собствени средства. А след една година директорите му си написват чек за 774 милиона долара и, разбира се, още един чек за първоначално инвестираните четиридесет милиона долара. Това наистина бе една баснословна печалба.

„Джеферсън Партнерс“ дължеше славата си на индустриален лидер на умението да извлича огромни печалби и да привлича все по-големи и по-големи инвестиционни фондове. Преди няколко години оборотът й достигна пет милиарда долара, заради което тя бе първата компания, наречена мегафонд. Тази вечер шефовете на компанията щяха да вдигнат тост в чест на „Джеферсън Партнерс“ и да отпразнуват достигането на оборот от десет милиарда долара. Никой още не бе измислил название за един толкова огромен фонд.

* * *

— Може ли да разменим няколко думи? — Гай де Валмон хвана Джаклин за лакътя и го поведе към ъгъла на кабинета. — Видя ли статията в тазсутрешния „Джърнъл“?

— Не — отвърна Джаклин. — Още не съм.

— Отнася се за „Тритон Еърспейс“. В нея се твърди, че ако не се гласува новият финансов законопроект, „Тритон Еърспейс“ ще трябва да обяви фалит.

Джаклин се почеса по брадичката. „Тритон Еърспейс“ бе компания за производство на системи за противовъздушна защита, която „Джеферсън Партнерс“ бе закупила преди осем години. В сектора на частните фондове осем години се равняваха на цяла вечност. Скорост — това бе името на играта. Купуваш една компания, разработваш я с приток от свеж капитал при контролиран ход, след което я продаваш. Това бе целият номер. Четири години бе средният срок на подобна операция за „Джеферсън Партнерс“. Никой от конкурентите й не можеше да постигне подобна бързина.

— Компанията е затънала до гуша. Никога няма да й намерим купувач, ако онзи задник Фицджералд не одобри законопроекта.

„Онзи задник“ Фицджералд беше сенатор Хю Фицджералд, председател на сенатската комисия по предварителното одобряване на законопроектите, а въпросният законопроект се отнасяше за отпускането на още 6,5 милиарда долара за отбраната, от които 265 милиона бяха предназначени за допълнителната защитна система за хеликоптерите „Хоук“, произвеждана от „Тритон Еърспейс“.

Джаклин плъзна поглед към Потомак. В тази сива, влажна утрин реката изглеждаше безжизнена, мъртва. Замисли се за приема довечера. Бяха вложени много труд и усилия, за да се превърне в събитието на годината. Да не говорим за разходите. Трюфели. Хайвер. Само многочисленият оркестър на Питър Дъчин му струваше сто хиляди долара. А слухът, че една от компаниите на „Джеферсън Партнерс“ ще трябва да обяви фалит, щеше да бъде мухата в супата. Една огромна, проклета тексаска конска муха! Джаклин гневно сви ръката си в юмрук. Проклет да бъде, ако позволи на Хю Фицджералд да съсипе „Тритон Еърспейс“.

— По-късно тази сутрин трябва да отида в Сената, за да дам мнението си за законопроекта — каза Джаклин и погледна през рамо. — След това ще се опитам да поговоря със сенатора и да го убедя да одобри закона.

— С Фицджералд ли? Желая ти късмет, Джей Джей. Този тип е по-твърдоглав дори от Ганди.

— Знам. Знам — махна с ръка Джаклин. — Но двамата със сенатора ще трябва да се разберем. Просто ще се наложи да преосмисли възможностите за кариерата си. В крайна сметка вече е на седемдесет и четири. Крайно време е да се заеме с нещо друго в живота си.

— А ако не се съгласи? — Де Валмон дръпна копринената кърпичка от малкото джобче на сакото си и започна внимателно да я разгъва.

— Сигурен съм, че можем да намерим начин да го убедим. Или с моркова, или с тоягата.

Де Валмон кимна, но погледът му издаваше, че не е убеден.

Джаклин се върна в средата на кабинета и се настани в стола си от Принстън. Нямаше да бъде лесно, длъжен бе да го признае, ала не бе невъзможно. Не бе случайно, че много от старшите съдружници в „Джеферсън Партнерс“ заемаха високи правителствени постове. Някои наричаха това капиталистически подход. Джей Джей му казваше „добър бизнес“.

— Господа — обърна се той към партньорите си, — време е да се заловим за работа.