Кристофър Райх
Клубът на патриотите (20)

19.

Въпреки проливния дъжд Елингтън Фиск продължаваше да стои на поста си пред „Роналд Рейгън Билдинг“, на ъгъла на Пенсилвания авеню и Четиридесета улица. От неспирно леещите се струи качулката на неговото пончо, както и обувките му вече бяха силно подгизнали. Водата се стичаше по раменете му и капеше от краищата на ръкавите му. Макар че на гърба му с едри печатни букви бе изписано „Полиция“, той всъщност бе старши агент в специалните служби на Съединените американски щати. Като помощник-директор на екипа за охрана при специални случаи от национално значение той бе упълномощен да ръководи всичките мерки за гарантиране на сигурност по време на церемонията, посветена на встъпването в длъжност на четиридесет и четвъртия президент на Съединените американски щати^[1].

Фиск крачеше по осевата линия на улицата. Беше почти дребен — метър и шестдесет и осем, когато се премери заедно с туристическите си обувки; но бе сравнително слаб, дори леко съсухрен и жилест — само шестдесет и четири килограма според електронната теглилка на жена му. Следеше зорко с поглед и четирите платна на булеварда, в двете посоки, за да не допусне да бъде прегазен по невнимание от някоя от онези тежки пътни машини. Цялото Пенсилвания авеню бе затворено за движение още от девет сутринта и сега по всичките негови платна кипеше трескава дейност. Мотокари сновяха даже по тротоарите, за да отместват онези бетонни заграждения, повече от триста на брой, които не позволяваха проникване на съмнителни превозни средства до фасадите на някоя от федералните сгради. Десетки екипи от пътни работници се трудеха неуморно, за да сковават скамейките и крепежното скеле под тях за хилядите зрители, които от двата тротоара на авенюто щяха да наблюдават тържествения парад на въоръжените сили. Въздухът кънтеше от безмилостно тресящите се десетки пневматични чукове, пробивачи и инструменти, забиващи е мълниеносна скорост в току-що направените в бетона отвори яките болтове, а след това навиващи крилчатите гайки върху резбите. Само на около петдесетина метра от Фиск един огромен строителен кран извисяваше могъщата си снага. Стрелата на крана бе устремена невероятно високо в небето. Всички пътни табели по трасето на парада бяха временно отстранени и нахвърлени в каросериите на чакащите за началото на извозването камиони. Този шумен процес щеше да бъде повторен още двадесет пъти в двете посоки, надлъж и нашир по Пенсилвания авеню. Шумотевицата явно щеше да продължи чак докато стане четири следобед.

В продължение на двадесет и четири часа по цялото протежение на Пенсилвания авеню — от Четвърта улица до Белия дом — всичко се подготвяше за абсолютно безопасното протичане на едно от най-атрактивните зрелища във Вашингтон, окръг Колумбия — тържествения парад, следен от над петдесет хиляди зрители по скамейките и тротоарите, както и още стотици хиляди телезрители. Е, дъждът явно щеше да ограничи тълпата, но не чак дотам, че да се усеща недостиг на публика.

Докато оглеждаше зоната в източна посока към Капитолия, Фиск усети студената тръпка, пропълзяваща по гръбнака му. Бе се облякъл подходящо за влажното време и носеше най-топлото бельо, което можа да намери в гардероба си. Обувките му пък бяха с вградени нагреватели. Не, не тръпнеше сега от студа и влагата. А по-скоро заради предупреждението, което наскоро бе получил, с крайно лаконичното съдържание: Бъди нащрек.

Сенатор Меган Маккой бе първата жена в историята на страната, спечелила президентските избори в Съединените американски щати. Макар че тя успя да спечели първичните избори с внушителна преднина, все пак съществуваха доста хора, които не желаеха да бъдат управлявани от една жена. Това бяха същите хора, които не можеха да се примирят с избора на чернокож за член на Върховния съд или с назначаването на Елингтън Фиск за третия по ранг шеф в секретните служби. По време на подготовката му за встъпване в длъжност Фиск и заместниците му бяха подробно разпитвани и на три пъти отлагани заради обичайните произшествия е всевъзможните откачалки, които не се уморяваха да кроят планове как да убият президента.

Само че зад всичко това се криеше още нещо. Фиск не можеше да се отърси от предчувствието, че нещо се крои. Нали вече бе премислял плановете около сто пъти. Или може би хиляда. И все пак бе сигурен, че нещо липсваше. Може би се чувстваше така напрегнат просто защото предстоеше голямо събитие. Пък и доста обяснения биха били потребни, за да се разясни как синът на един най-скромен събирач на смет от Северна Каролина бе успял да се издигне до толкова висок пост, след като бе едва четиридесет и четири годишен.

Покрай него профуча колона от забързани камиони и, разбира се, обля Фиск с порой от вода. Той яростно изруга, ала се ограничи в жестовете си само с гневно вдигане на юмрука си. Камионите бяха натоварени с монтажните елементи за металните барикади, високи до пояс, които щяха да бъдат поставени точно на метър от бордюрите на тротоарите. Другите барикади трябваше да се отместят назад от двете страни на маршрута, за да се създаде сравнително тесен свободен периметър, по-удобен за контролиране от службите за сигурност. За достъп до зоната, запазена за зрителите на парада, бяха предвидени девет пропускателни пункта. На всеки от тях желаещите да бъдат допуснати в охраняваната зона, щяха да бъдат проверявани с ръчни скенери, а техните чанти и багажи — щателно претърсени. Притежателите на билети за скамейките около Белия дом щяха да преминават през шестте специални пропускателни пункта, отделни от тези за зрителите по протежението на Пенсилвания авеню.

Фиск се приближи до групата полицаи, скупчили се на завет под навеса над входа на „Роналд Рейгън Билдинг“. Провери служебните пропуски на всеки от тях. „Който контролира служебните пропуски, той контролира и цялото събитие“, гласеше девизът, към който неизменно се придържаше Елингтън Фиск в подобни случаи. Поуспокои се едва след като приключи с тази задължителна процедура и не бе останал нито един непроверен агент от многобройните служби за охрана. Чак след тази проверка Фиск връчваше на провереното лице втория пропуск, онзи с цветния код, който окончателно удостоверяваше правото му да присъства в строго охраняваната вътрешна зона.

Макар че официално за охраната отговаряха хората от Сикрет Сървис, като сътрудници бяха привлечени още няколко от ведомствата със сходен предмет на дейност. Тук бяха елитните експерти от ФБР, от полицейската дирекция към метрополията, от полицейската охрана на Капитолия, от парковата полиция на Съединените щати, та дори и от армията. Оправданието за това многочислено присъствие на експерти по охраната на подобни масови мероприятия бе необходимостта да се държи под контрол доста голямо пространство, включително и сградата на Капитолия, където в четвъртък по обяд новият президент трябваше да положи клетва.

Обаче всичките тези професионалисти съвсем не бяха основен източник на неговите тревоги.

Събитие от подобен ранг неминуемо изискваше привличането на стотици временно наети работници. Сред тях можеха да се срещнат пенсионирани полицаи, някои от които бяха призовани служебно, но други се явиха като доброволци, както и представители на няколко частни охранителни компании. Ако не можеше отблизо да следи цялото това множество, поне трябваше да се опита да го държи колкото бе възможно по-далеч от зоната, запазена за официалните лица.

Едва тогава един тъмносин джип, на чиито врати бе изобразена емблемата на специалните служби, се доближи до него. Фиск веднага влезе вътре.

— Как върви, шефе? — запита Лари Кенеди, негов пряк заместник, едър червенокос мъж, родом от Бостън.

— Днес се оказа доста по-студено, отколкото очаквах — промърмори Фиск и отръска водата от дрехите си също както го правят котките. — Какво бе това, което чух за някаква неизправност с електрическата инсталация?

— Един от микрофоните на подиума даде накъсо. Извикахме техниците да го сменят.

— На президентския подиум?

Кенеди забързано закима, стреснат от признаците на надигащата се буря, които долови в присвитите очи на Фиск.

— Откъде са тези специалисти?

— Не се безпокой, шефе. Те вече са проверени. От „Тритон Еърспейс“ са.

— От „Тритон Еърспейс“ ли? Мислех, че работата им е да правят ракети. Защо, по дяволите, са допуснати до подиума, който най-много трябва да охранявам?

— Е, те наистина се занимават и с ракети, и със системи за противоракетна отбрана. Но, сър, те всъщност произвеждат още какво ли не. Нали е тяхна комуникационната система в тази кола. Ето тук пише: модел „Тритон-550“.

— Нещо не ми харесва — намръщи се Фиск. — Веднага трябва да отидем там.

— Ти командваш парада, шефе.

— Я го повтори пак! — Той удостои Кенеди с един от най-суровите си погледи. — И кажи да ми донесат едно кафе!