Кристофър Райх
Клубът на патриотите (2)

1.

Томас Болдън хвърли поглед през рамо. Двамата мъже все още бяха на пресечка и половина зад тях. Поддържаха същата дистанция откакто ги забеляза, скоро след като излязоха от хотела. Не можеше да си обясни защо го притесняваха. И двамата бяха високи и добре сложени, приблизително на неговата възраст. Бяха прилично облечени, в тъмни панталони и палта. На пръв поглед нямаше нищо заплашително във вида им. Можеха да бъдат банкери, запътили се към домовете си, след като са работили до късно в офиса. Или колеги и приятели, забързани към клуб „Принстън“ за една последна чашка, преди да затворят. А по-вероятно е да бяха двама от приблизително тристата гости, принудени да изтърпят вечерята, дадена в негова чест.

При все това… нещо в тях го безпокоеше.

— Съжалявам, скъпа — рече Болдън, — какво казваше?

— Къде смяташ да го сложиш? — попита Дженифър Данс. — Нали разбираш… в апартамента ти?

— Да го сложа? — Болдън погледна към големия и тежък сребърен поднос, който Джени бе гушнала пред гърдите си. — Искаш да кажеш, че трябва да го държа на видно място?

Подносът приличаше на онзи, с който наградиха победителката на турнира в Уимбълдън. Върху този обаче бе гравирано: „Томас Ф. Болдън. Мъж на годината, Харлем Бойс Клъб“.

Досега бе печелил почетни значки, медали, грамоти и други трофеи, но никога поднос. Питаше се кой ли шегаджия в клуба бе предложил да му го подарят. Прегърна Джени през раменете, притегли я по-близо към себе си и рече:

— Не, не, не. Това красиво изографисано парче метал отива право в килера.

— Би трябвало да се гордееш с него — възрази младата жена.

— Гордея се, но въпреки това отива в килера.

— Не е нужно да бъде първото нещо, което ще зърнеш, когато влезеш в апартамента. Можем да го поставим на някое по-дискретно място. Може би върху страничната маса в коридора между твоята спалня и банята. Ти работи много упорито, за да заслужиш тази награда. Има защо да бъдеш горд със себе си.

Болдън я погледна и се подсмихна.

— Чувствам се добре — увери я той. — Просто не желая всеки път, когато ми се наложи да отида до банята, да ми се напомня колко съм велик. Това е толкова… толкова типично за Ню Йорк.

— Не е перчене, ако наистина можеш да свършиш нещо — промърмори Джени. — Това са твои думи.

— Говорех за вкарването на баскетболната топка в коша. Съгласи се, че това все пак е постижение за един тридесет и две годишен бял мъж, послъгал, че е висок метър и осемдесет и два. Следващия път ми направи снимка и аз ще я поставя върху масичката пред банята. Дори ще я сложа в рамка.

Наближаваше полунощ, във вторник, средата на януари, и улиците във финансовия център на града бяха пусти. Нощното небе бе надвиснало ниско, а между небостъргачите като плаващи кораби се носеха сиви облаци. Температурата на въздуха беше около четири градуса, необичайно топло за този сезон на годината. Според прогнозата се очакваше силни бури да връхлетят източното крайбрежие, ала явно този път синоптиците бяха сгрешили.

Годишната тържествена вечеря на „Харлем Бойс Клъб“ бе приключила преди тридесет минути. Партито беше много шикозно: бели покривки, коктейли с шампанско, четири блюда с пресни морски дарове вместо пилешко. Ала Болдън беше прекалено притеснен за речта си, за да се наслади на събитието. Освен това не беше в неговия стил. Твърде много потупвания по гърба. Твърде много ръкостискания. И целият този пресилен смях. Бузите му се зачервиха от всички целувки, които получи.

След като теглиха чертата, на благотворителната вечеря бяха събрани триста хиляди долара. Е, в замяна бузите му можеха да понесат малко по-грубо отношение.

Една дъждовна капка падна върху носа му. Болдън вдигна глава, очаквайки следващата, ала нищо не последва. Придърпа Джени още по-близо и зарови лице в косата й. С периферното си зрение видя, че двамата мъже все още бяха там, макар и малко поизостанали. Вървяха един до друг, увлечени в разговор. Напоследък на няколко пъти имаше чувството, че го следят. Една вечер — миналата седмица — бе сигурен, че някой вървя след него почти докато стигна до апартамента си на Сътън Плейс. Дори днес по време на обяда усещаше наблизо нечие присъствие. Едно натрапчиво и дразнещо чувство, че някой го наблюдава. Но в нито един от случаите не бе успял да различи определено лице.

А сега и тези двамата.

Погледна към Джени и видя, че тя се взира в него.

— Какво?

— Това е моят Томи — отвърна тя с характерната си многозначителна усмивка. — Толкова се боиш да го оставиш да си иде.

— Да го оставя да си иде?

— Миналото. Целият онзи „Томи Б. от бедняшките квартали“. Все още вървиш така, сякаш си сред опасните улици на Чикаго. Като че ли си гангстер, който бяга или нещо подобно, и се боиш да не те разпознаят.

— Не е вярно — възрази Болдън и се насили да изпъне рамене и да се изправи. — Както и да е, това съм аз. Тъкмо оттам съм дошъл.

— А виж се къде си сега. Това е и твоят свят. Погледни се. Ти си директор в една от най-снобарските инвестиционни банки на Уолстрийт. Постоянно вечеряш с политици и важни клечки. Всички тези хора тази вечер не бяха дошли заради мен… те бяха дошли заради теб. Това, което сте постигнали, е изключително впечатляващо, господине.

Болдън пъхна ръце в джобовете си.

— Не е зле за един уличен плъх.

Младата жена го дръпна за ръкава.

— Говоря сериозно, Томас.

— Предполагам, че е така, след като ме нарече Томас.

— Стига, Томи — рече Джени, след като двамата направиха няколко крачки. — Не твърдя, че е време да се присъединиш към Четиристотинте. Просто казвам, че е време да загърбиш миналото. Сега това е твоят свят.

Да, нямаше как да се присъедини към елита на американското общество, известен като Четиристотинте фамилии. Названието бе на К. Дж. Алън, репортер от нюйоркския „Сън“, защото балната зала на лейди Астор събирала „само“ четиристотин души.

Болдън поклати глава.

— Не, аз просто преминавам мимоходом през него.

Джени повдигна раздразнено вежди.

— Вече седем години преминаваш мимоходом. Достатъчно дълго време някой швейцарец да стане американски гражданин. Не смяташ ли, че и за теб е достатъчно, за да станеш нюйоркчанин? Освен това този град не е чак толкова лошо място за живеене. Защо да не останеш за малко?

Томас спря. Взе ръцете на Джени в своите и обърна лице към нея.

— На мен също ми харесва тук. Но ти ме познаваш… Обичам да спазвам известна дистанция. Просто не искам да се сближавам прекалено много с тях. С всички онези момчета от службата. Наперени нищожества. Трябва да стоиш на разстояние, иначе тези човекоядци ще те погълнат. При това на една хапка.

Джени отметна глава и се засмя.

— Те са твои приятели.

— Съдружници, да. Може би колеги. Но приятели? Не си спомням да съм затрупан с покани за вечеря в домовете на моите приятели. Макар че това може да се промени след погледите, които улових да ти хвърлят тази вечер тези похотливи лицемери.

— Ревнуваш ли?

— Дяволски много.

Тя се усмихна обезоръжаващо.

— Наистина?

Джени беше висока и русокоса, със стройно и хармонично тяло, най-добрата нападателка в баскетбола след Карийм^[1]. Лицето й бе открито и честно, погледът — решителен и прям, смекчен от дяволитата й усмивка. Преподаваше в седми, осми и девети клас в едно „специализирано училище“ във Вилидж. Често обичаше да казва, че там се чувства също като в сериала „Малка къща в прерията“ — всички деца са събрани в една стая, с тази разлика, че нейните ученици бяха това, което обществото наричаше „рискови или особено трудни тийнейджъри“. „Трудните“ тийнейджъри бяха черните овце: момичета и момчета, изгонени от редовните училища, които Джени трябваше да превъзпита и обучи, така че да бъдат приети в някое държавно училище. Представляваха доста колоритна сбирщина. Наркодилъри, крадци, улични измамници и проститутки, като никой не беше на повече от петнадесет години. Тя беше по-скоро звероукротителка, отколкото тяхна учителка.

— Между другото — нехайно поде младата жена — вечерята отдавна свърши, а ти още не си свалил вратовръзката си.

— Така ли? — Ръката на Болдън се стрелна към врата му. — Това е началото. Човекоядците вече са ме докопали. Много скоро ще нося розови ризи и бели мокасини, а когато ходя на гимнастика ще се кипря в едни от онези тесни черни колоездачни клинове. Ще започна да слушам опера и да давам вещото си мнение за виното. Може дори да стана член на някой кънтри клуб.

— Те не са чак толкова лоши. На нашите деца може да им хареса.

— Деца! — Томас се втренчи ужасено в нея. — И ти си една от тях! Загубен съм!

Двамата изминаха няколко метра в мълчание. Джени бе облегнала глава на рамото му, а пръстите на ръката й бяха преплетени с неговите. Болдън зърна отражението им в една от витрините. Едва ли можеше да се каже, че е подходящ за нея. Вратът му бе прекалено дебел, брадичката — твърде широка, с вдлъбнатина, а тъмната му коса бе започнала да оредява по слепоочията. Останалата част — късо подстригана, все още бе гъста, но леко прошарена. В неговия бизнес един мъж на тридесет и две години не се смяташе за млад. Лицето му беше сурово, с остри кафяви очи, чийто непоколебим и прям поглед някои хора смятаха за застрашителен. Устните му бяха тънки и строго стиснати. Приличаше на мъж, за когото понятието несигурност не съществуваше. Мъж, на когото може да се разчита. Човек, който никога нямаше да те изостави в беда. Остана изненадан колко добре му седеше смокингът. Стори му се почти естествено, че е облечен така. Незабавно дръпна връзката си и я пъхна в джоба.

Един истински нюйоркчанин — помисли си Болдън. — Господин Голямата клечка със сребърен поднос пред тоалетната.

Не. Това не беше той.

Беше си просто Том Болдън, едно хлапе от Средния запад, незаконородено, без потекло и илюзии. Майка му го бе изоставила, когато беше на шест. Не познаваше баща си. Израсна като повереник на щата Илинойс и бе оцелял след толкова много приемни домове, че им бе изгубил бройката, възпитаник на едно от най-известните поправителни училища в Илинойс, а на седемнадесет вече престъпник. Имаше съдебна присъда. Дори Джени не знаеше за това.

Двамата продължиха рамо до рамо по Уолстрийт. Минаха номер 23 — някогашната главна квартира на фамилията на Дж. П. Морган, който в началото на двадесети век е бил сред най-могъщите банкери в света. На около десетина метра по-нататък през 1920 г. избухнала бомба, хвърлена от някакъв анархист, която убила повече от тридесет работници и случайни минувачи. Дупките в стената от шрапнелите така и не бяха запълнени и все още се виждаха. От другата страна на улицата се издигаше сградата на Нюйоркската стокова борса, а едно голямо американско знаме бе драпирано върху коринтските колони — ни повече, ни по-малко истински храм на капитализма. Отдясно стръмни стъпала водеха към Федеръл Хол, седалище на правителството, когато Ню Йорк е бил столица на страната.

— Знаеш ли кой ден сме днес?

— Вторник, четиринадесети?

— Да. И?… Искаш да кажеш, че не си спомняш?

— О, боже! — ахна Джени. — Съжалявам. — Просто… тържествената вечеря, търсенето на подходящ тоалет и всичко останало…

В този миг Болдън пусна ръката й и изкачи няколко стъпала.

— Последвай ме — рече той.

— Какво правиш?

— Хайде, ела. Тук, горе. Седни. — Обърна се и я покани с жест.

— Студено е. — Тя го стрелна любопитно, сетне се изкачи по стъпалата и седна. Той се усмихна — обичаше тази част. Преди. Вятърът се усили и разпиля косата по лицето й. Имаше великолепна коса, гъста и естествено къдрава, с цвета на узряла пшеница. Спомни си как я видя за пръв път. Беше на баскетболното игрище. Тя се бе откъснала напред с ловък дрибъл и бе изстреляла топката от шест метра право в коша. Носеше червени спортни шорти, широко горнище и маратонки „Джордан“. Погледна я сега, облечена в елегантна черна рокля за коктейли, с дискретен грим, и дъхът му секна. Госпожица Дженифър Данс беше истинска красавица.

— Накъде е тръгнал този свят, след като мъжът трябва да помни големите дати? — Пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади тясна правоъгълна кутия, увита в тъмнокафява хартия. Нужни му бяха една-две секунди, докато овладее гласа си. — Три години. Ти ги направи най-хубавите в живота ми.

Джени отмести поглед от него към кутията. Разви я бавно. Още не бе докоснала капака, а очите й вече се бяха налели със сълзи. Болдън примигна бързо и извърна глава.

— Продължавай — подкани я той.

Младата жена затаи дъх и отвори кутията.

— Томи, това е… — Тя извади един часовник „Картие“, а върху лицето й застина смесено изражение на благоговение и недоверие.

— Знам. Просташко е. Нетактично. Това е…

— Прекрасен е — прекъсна го тя и го дръпна да седне до нея. — Благодаря ти.

— Надписан е — рече той. — Не исках да се почувстваш пренебрегната, че само аз получих подарък тази вечер.

Джени обърна часовника, а той наблюдаваше лицето й, докато тя четеше думите. Големите очи, дръзкия, изваян нос, върху който бяха пръснати няколко лунички, изразителните устни, извити в усмивка. Когато лежеше до нея през нощта, той често изучаваше лицето й и се питаше как бе станало така, че мъж като него, който никога досега през живота си не бе търсил опора у никого, сега бе станал толкова зависим от тази жена.

— Аз също те обичам — промълви тя и протегна ръка, за да докосне лицето му. — Завинаги.

Болдън кимна. Както обикновено, беше трудно да намери подходящите думи. Но ги беше написал, а това беше началото.

— Това означава ли, че вече не си изплашен? — попита Джени.

— Не — сериозно отвърна той. — Това означава, че все още съм изплашен, но ми се струва, че започвам да го преодолявам и съм готов. Моля те, не бягай от мен.

— Няма да отида никъде.

Двамата дълго се целуваха, ненаситни като тийнейджъри.

— Струва ми се, че си заслужава да го полеем — предложи накрая Болдън.

— Искам нещо глупаво с чадърче — заяви Джени.

— А аз нещо по-сериозно. — Прегърна я и двамата избухнаха в смях, но неговият проехтя по-гръмко, защото забеляза, че двамата мъже вече не бяха зад тях. Дотук с шестото му чувство.

Хванати за ръка, те поеха нагоре по улицата към Бродуей. Тази нощ имаше какво да се празнува. Една нощ, на която да се насладиш заедно с любимата жена. Нощ, която не можеш да позволиш недоверието, тревогата и подозренията — мъчителните, но надеждни, навици на младостта — да провалят. Джени беше права. Време беше веднъж завинаги да погребе миналото.

— Такси! — извика Болдън, преливащ от щастие и увереност, макар че наоколо не се виждаше никакво такси. — Къде да отидем?

— Да отидем да потанцуваме — предложи Джени.

— Точно така — да потанцуваме!

В този миг зърна едно такси, пъхна пръсти в устата си и изсвири. Звукът бе толкова мощен, че можеше да подплаши запалянковците от най-горните трибуни на „Янки Стейдиъм“. Болдън стъпи на платното, за да спре таксито. Стоповете на колата светнаха и тя се плъзна до тротоара. Той се извърна и протегна ръка към Джени.

Тогава ги видя. Отначало беше само някакво неясно очертание. Двама мъже, които тичаха. Веднага ги позна. Същите, които ги следваха от хотела. Той хукна към Джени и скочи на тротоара, за да я закрие с тялото си.

— Стой отзад! — изкрещя.

— Томи, какво става?

— Внимавай! Бягай! — Но преди да изрече думите, по-едрият от двамата мъже се блъсна в него и заби с все сила рамото си в гърдите му, събаряйки го на улицата. Главата на Болдън се удари в асфалта. Замаян, той видя как таксито връхлита върху него. Шофьорът натисна спирачките, гумите изсвистяха, а Томас се претърколи към тротоара.

Другият сграбчи Джени.

— Пусни ме! — извика тя и размаха ръце към главата на нападателя си. Единият й юмрук описа широка дъга и се заби в челюстта на мъжа, който се олюля. Джени пристъпи напред и юмрукът й отново се стрелна с все сила към лицето му. Онзи отби удара, а с другата си ръка я фрасна в корема. Джени се преви надве, той я подхвана отзад и изви ръцете й.

Олюлявайки се, Болдън се надигна с усилие на колене. Зрението му бе размазано, всичко беше като обвито в пелена. Главата му болезнено пулсираше. Заповяда си да се изправи на крака. Джени се нуждае от теб!

Мъжът, който го бе съборил, сграбчи китката на Джени и я обърна, така че да се види каишката на новия й часовник. Томас забеляза как ръката му се вдигна. Държеше нещо сребърно и остро. После се спусна рязко надолу. Бликна кръв, когато острието преряза едновременно и кожената каишка, и плътта. Дженифър извика и сграбчи китката си. По-едрият пъхна часовника в джоба си и побягна. Другият я пусна, блъскайки я, и се наведе, за да грабне сребърния поднос. В следващия миг вече ги нямаше, чуваха се само бързо отдалечаващите им се стъпки по тротоара.

Болдън тутакси се озова до Джени.

— Добре ли си?

Тя стоеше, обвила длан около китката си. Кръвта се процеждаше между пръстите й и капеше на тротоара.

— Боли.

— Дай да видя. — Той отлепи пръстите й и огледа раната. Разрезът беше дълъг около десетина сантиметра и доста дълбок. — Стой тук.

— Не, това е само един часовник. Не си заслужава.

— Не е заради часовника — рече Болдън, ала нещо в тона му я накара да изтръпне от страх. Подаде й телефона си. — Обади се в полицията, за да изпратят някого. Нека те отведат в спешното отделение на университетската болница. Ще дойда там.

— Не, Томас, остани тук… вече си приключил с всичко това.

Болдън се поколеба за миг, разкъсван между миналото и настоящето.

После се затича.