Кристофър Райх
Клубът на патриотите (19)

18.

Болдън успя да си проправи път сред смаяните зрители, струпани в коридора. Профуча покрай Шиф, покрай Алтия, покрай останалите си колеги, всичките съвсем благоприлични хора, чиито физиономии му бяха отлично познати, след като бе работил заедно с тях през последните шест години. Никой не отрони нито дума. Нито пък някой се опита да го спре. Тишината продължи пет секунди, сетне една от жените изкрещя.

Той се затича с все сила. От лявата му страна се редуваха остъклените офиси, достигащи докъм ъгъла на сградата. Отдясно площта на етажа бе разделена на кабини за по двама служители. Обикновено там работеха анализаторите на фирмите клиенти заедно с помощниците си. За всеки от тях бе осигурен шкаф за документи и копирна машина. Само в изолирани случаи оставаше пространство и за бюрото на една секретарка. В „Харингтън Уайс“ се придържаха към правилото да смесват в общо помещение служителите от всички нива, за да могат заедно да разработват проектите. На жаргон наричаха тази стратегия „кръстосано опрашване“.

Всички, които работеха от тази страна на етажа, бяха чули изстрела. Онези, които не се бяха струпали пред кабинета на Болдън, се криеха зад бюрата си. Останалите вече говореха по клетъчните си телефони. Знаеха какво да правят: щом чуеш изстрел, позвъни на 911. Както се случваше при всеки кървав инцидент в американското ежедневие.

Няколко от тях се втурнаха след него, като отначало бяха по-предпазливи.

Дяволите да те вземат, Сол, мислено изруга Болдън. Защо ти трябваше да се правиш на герой? Как можа да се изпречиш между мен и онзи с насоченото оръжие в ръка?

Зави на ъгъла и се затича по коридора, който разделяше четиридесет и втория етаж на две половини. Коридорът бе оскъдно осветен. Профуча покрай гардеробите, през бокса със закуските, където бяха подредени модерни автомати за продажби, покрай тоалетните и умивалните. Независимо какво още щеше да го сполети, поне едно отсега знаеше със сигурност: никога повече нямаше да работи в „Харингтън Уайс“. Не беше застрелял Сол Уайс, ала това нямаше значение. Също както и това, че никога не бе посягал на Даяна Чеймбърс. Достатъчен бе фактът, че след това Сол бе убит в неговия кабинет. Така че Томас Болдън вече бе завинаги дамгосан. При това с двойно клеймо на позора.

Пред него двойните бели врати разделяха работната зона от зоната за контакти с клиентите. Той трескаво премина през нея и навлезе в рецепцията.

Но охраната на сградата вече бе вдигната по тревога и първото й действие бе да блокира всички асансьори. На приземния етаж щяха да го причакат всичките охранители, дежурни в този момент в сградата. Надолу до четиридесет и първия етаж се извиваше в грациозна спирала вътрешната стълба — това бе стажът, запазен за търговските срещи и за фитнес залата за директорите. От четиридесет и първия стаж стълбите се спускаха до междинния етаж, където се помещаваше столовата на директорите. Компанията „Харингтън Уайс“ заемаше общо десет етажа от високата сграда. Кабинетите на Сол Уайс и останалите шефове бяха на четиридесет и третия. Дотам се стигаше само чрез вътрешния асансьор от четиридесет и първия и четиридесет и втория. За да проникнеш откъм коридора, трябваше да имаш ключ за междинната врата.

Болдън се завтече надолу, взимайки по три стъпала наведнъж. Щом стигна до четиридесет и първия етаж, той се сблъска с двама служители от търговския отдел.

— Застреляха Сол! — задъхано изрече той. — Тичайте горе. Той се нуждае от помощ.

Двамата мъже хукнаха нагоре по стълбите, а Болдън след малко чу виковете им, когато се сблъскаха с онези, които го преследваха.

Четиридесет и първият етаж винаги бе бил по-гъстонаселен от останалите етажи на фирмата. Търговската зона изглеждаше необятна, тъй като заемаше целия етаж от сградата. Бюрата бяха подредени в дълги успоредни линии. Там работеше внушително множество от търговци, които седяха зад бюрата си или стояха изправени край тях, като понякога можеха да си разменят коментари, шеги или хапливи подмятания, но никога не си позволяваха да безделничат. Никой не изпускаше от очи екраните на компютрите или телефоните с мигащите лампи за заетите линии. Сега бе малко след осем часа, така че към това шумно множество се прибави и пъстроцветната тълпа от обслужващия персонал, разнасящ закуски, бисквити, плодове, безалкохолни напитки, сред които преобладаваха кутиите с „Ред Бул“ и диетична кока-кола.

Болдън сведе глава и чевръсто се насочи към тълпата, за да я разбута енергично с лакти и да си проправи път. Неколцина от неговите приятели му се смееха, а други го сочеха с пръст на съседите си по бюро. Но повечето въобще не му обърнаха внимание. Бяха виждали и по-странни неща.

Търговският етаж бе разпределен според финансовите инструменти, с които се оперираше. Като зави зад ъгъла, той премина покрай бюрата за търговия с американски акции, следваше групата за търговия с чуждестранни акции, а накрая бе групата за валутната търговия. Отделът за работа с облигациите се делеше на звена за корпоративни, конвертируеми и общински облигации. Щом забелязаха Болдън, няколко мъже се провикнаха след него, ала той не им отговори. Един по-възрастен служител крещеше на младия си помощник, че ако не открие надеждни облигации, трябва да стане шофьор на камион, най-добре на някой тежкотоварен тир. От циничния му език човек можеше да си помнели, че и той бе работил като такъв. Всъщност деветдесет процента от мъжете и жените, работещи на този етаж, бяха завършили факултетите по бизнесадминистрация в престижните университети от Бръшляновата лига в Нова Англия.

Болдън премина на бегом и покрай бюрата на служителите, разработващи нови проекти, където никой не му обърна внимание. Тази група бе съставена от квантови физици и специалисти по ракетна техника. За тях курсовете по бизнесадминистрация не бяха толкова привлекателни, колкото дипломите и докторатите по квантова физика или математика. Човешките форми на живот не вълнуваха тези момчета, а само числата. Повечето от тях бяха индийци, китайци или руснаци. При това тези чужденци бяха толкова много, че на шега ги наричаха „Нашето ООН“.

Най-доброто в търговския отдел бе това, че там се придържаха към сравнително поносимо работно време. Започваш работа в седем и си отиваш у дома в пет. Лошото бе в това, че след като започнеш работния ден в седем, докато дочакаш края му в пет следобед, почти никога не напускаш търговския етаж. Там закусваха, там обядваха, пак там си пиеха кафето. Всичко — там. Рядкост бяха обядите извън сградата. Много от търговците прекарваха почти всеки час от деня от тридесетгодишната си кариера, крачейки само върху една и съща работна площ, ограничена само до три на три метра от килима. Болдън предпочиташе своите четиринадесетчасови работни дни, които обаче му даваха правото да пътува веднъж седмично до компаниите, които бяха партньори на „Харингтън Уайс“. А два пъти годишно прескачаше, пак с клиенти на фирмата, до приказните карибски острови Сейнт Андрюс или Невис или пък с хеликоптер до Бугабос. Само че сега вече с този живот бе свършено, напомни си той.

Покрай вътрешната преградна стена бяха подредени остъклените кабинети на началниците на отделите и дирекциите. Директорите до един бяха заети с телефонните си разговори или със срещите си с клиентите. В този миг Томас видя Анди О’Конъл, който отговаряше за отдела за конвертируемите облигации, как трескаво остави слушалката на телефона и изскочи от кабинета си. О’Конъл застана в средата на коридора и размаха ръце, сякаш се опитваше да отклони вниманието на разярен бик от някоя корида. „Хванах го!“, провикна се той и нагласи очилата на носа си. Но Болдън веднага настръхна, приведе рамене и се втурна срещу него. С мощния си десен прав моментално го просна на пода и О’Конъл се претърколи по килима.

Новината за убийството на Сол Уайс заля етажа като тихоокеанско цунами. В първата секунда все пак никой за нищо не бе наясно със стопроцентова сигурност. А в следващите няколко секунди надвисна смразяваща тишина. Разменяха си само смаяни погледи. После някои започнаха да шепнат, едва сдържайки сълзите си, докато посягаха към телефоните си, за да се убедят, че бе истина.

Болдън не бе сигурен накъде бяга. Знаеше само, че хиляди пъти бе по-добре да продължи да тича, вместо да остане на място. Последното означаваше да го заловят. А за един невинен не бе препоръчително да бъде заловен. Нуждаеше се от дистанция. От дистанция и време.

— Томас! — Беше Мики Шиф. Този тип имаше глас, мощен като мегафон. Стоеше в началото на коридора, водещ към асансьорите. Сложи ръце на кръста си. — Хайде, Том, не бягай! — Самата му поза говореше още по-красноречиво за намеренията му. Асансьорите в цялата сграда бяха спрени, а всички входове и изходи — блокирани.

Болдън се обърна назад и го погледна право в очите. Прочете спотаения в тях гняв. Пред него се издигаше междинна стена от дървени панели, зад която се намираше фитнес салонът за директорите. Той продължи нататък покрай стената чак до стъклената врата, от която се влизаше в салона. Вътре, в преддверието, завари две млади жени, седнали на столовете зад бюрото на рецепцията. Те го изгледаха с искрена изненада.

— Мога ли да ви помогна, сър? Моля ви, сър… не можете да…

Болдън забързано заобиколи бюрото и се озова в залата. Никога досега не бе идвал тук. Защото въпреки всичките приказки за „кръстосаното опрашване“ във фирмата се съблюдаваха стриктни правила, забраняващи на началниците да се смесват свободно с пролетариата. Половината от залата бе заета от ултрамодерни тренажори и други, още по-сложни гимнастически уреди, стигащи чак до прозореца, заемащ цялата насрещна стена. Но в случай че не ви допада гледката към парка „Батъри“ и Статуята на свободата, то край всеки уред бе монтиран и телевизор. Всичките телевизори бяха включени и показваха програмата на Си Ен Би Си или на „Блумбърг Телевижън“.

Лявата страна на залата беше запазена само за бягащите пътечки. Край тях други, доста по-сложни механизми очакваха своите почитатели, ала никъде не се виждаше жива душа. Второто помещение се оказа запазено само за претегляне, също оборудвано по последна дума на техниката. Но и то пустееше. Болдън забави за миг ход, докато се оглеждаше за изхода, след което продължи нататък по коридора. Премина през помещението с гардеробните шкафове, парната баня, двете зали за масажи. Часовникът на стената показваше девет часа и пет минути.

— Сър, моля ви…

Томас се обърна с лице към служителките:

— Има ли тук някъде стълба? Трябва да сляза долу.

— Да, разбира се. — Посочиха му бялата врата без надпис на няколко метра по-нататък. — Но къде отивате?

Болдън отвори вратата и се завтече надолу по стъпалата. Над главата му мъждукаше лампа. След един завой стълбата го изведе до задънен коридор, завършващ с кухнята за директорите.

Като всяка самоуважаваща се финансова институция „Харингтън Уайс“ поддържаше собствена кухня. Или по-точно две. На тридесет и осмия етаж имаше кафене, а на четиридесетия — столова, в която сервираха само на директорите и на заместниците на президента. Над него бе другият фирмен ресторант, запазен за официални срещи. На четиридесет и третия етаж пък бяха пръснати по-малки зали за по-интимни срещи, при които секретността е от първостепенно значение.

Вътре завари само няколко от готвачите да разопаковат сутрешните доставки. С изключение на тях, помещението бе пусто. Опирайки се плътно до стената, за да не го забележат, Болдън тихомълком се прокрадна покрай високите шкафове от неръждаема стомана, търсейки служебния вход. Никога досега не бе виждал някой от многото фирмени готвачи извън кухните, което означаваше, че разполагаха със служебен вход. Първо провери край килерите, а после и около обемистите хладилни камери. Накрая се натъкна на една плъзгаща се врата, вградена в стената. Пространството бе възтясно, ала той някак успя да се напъха в пролуката. Сетне натисна вратата с цялата си тежест и тя поддаде. Отстъпи за миг назад, за да се огледа предпазливо наляво и надясно. Пред него се появи един капак, също от неръждаема стомана, водещ към улея за кухненските отпадъци. Надникна вътре. Явно слизаше много надолу, дори не се виждаше дъното на чезнещата в мрак бездна.

И в този миг го съзря. На отсрещната стена бе монтиран бутон за противопожарната алармена инсталация — червена метална кутия с предпазно стъкло и бяла Т-образна ръкохватка.

След 11 септември 2001 г. фирмата редовно, по-точно два пъти годишно, провеждаше учения по аварийна евакуация на целия си персонал. За целта на всеки етаж бе определян отговорник за действията при опасни инциденти. И когато задействаха алармената инсталация (наистина малко по-тихо, отколкото би било при реална опасност), всеки знаеше къде да застане в редиците от чакащи пред асансьорите, за да напусне сградата, без да изпада в паника. След успешното събиране на партера всичките бяха длъжни да се оттеглят на предварително определените места за евакуация, намиращи се на една пресечка от сградата. Там се преброяваха всичките служители и помощният персонал. Обикновено броенето се извършваше етаж по етаж. Докато траеше процедурата, никой не се шегуваше. Никой не се оплакваше. Всички разбираха, че не биваше да се шегуват с изискванията на противопожарната защита.

— Дани, претърси цялата тази зона. Хей, ти, готвачът, да си виждал някой да е минавал оттук? Видял си го? А накъде пое той? Чудесно! Много ти благодаря.

Болдън чу как гласовете отекваха откъм кухнята. Очите му трескаво шареха наоколо, докато обмисляше маршрута за бягство, след като натисне алармения бутон. Прекоси помещението и натисна бутона на противопожарната сигнализация. Моментално, преди да успее да отскочи назад, го намокриха най-близко монтираните дюзи за разпръскване на водата. Някъде зави бясно сирена, а вградените в стените аварийни лампички замигаха в унисон с нейния вой. Болдън се втурна към скривалището си. Задъхано сграбчи куп чинии, тръшна ги върху масичката за сервиране и натисна бутона на междинния товарен асансьор. Набута се в тясната кабина отляво на количката, а щом стигна полуетажа, дръпна капака на улея за кухненските отпадъци и се навря в него. Капакът се захлопна с трясък над главата му. Отворът бе възтесен, само метър на метър и двадесет, облицован с усилени алуминиеви листове. Подобно на алпинист, заклещен в някой леден улей сред пукнатините в алпийските ледници, Томас притисна гръб в лявата стена, а краката си с все сила опря в дясната. Но това не можеше да го удържи на място. Продължаваше да напредва, по-скоро да се приплъзва надолу. Мъчително и опасно спускане в пълния мрак, ала за щастие бавно, съвсем полека, сантиметър по сантиметър. Надяваше се само на едно: да стигне чак долу, до партера, а не до задънен участък сред някой от много служебни полуетажи.

— От охраната съобщиха, че алармената инсталация е била задействана от кухнята. — Отново чу гласа на Шиф, този път дори още по-отблизо. — Проверете всичко там, господа.

Стъпките продължаваха да ехтят над главата на Томас Болдън. Ръцете му бяха станали хлъзгави от студената пот и сковани от прекомерното напрежение. Напрегна мускулите си, но така и не успя да се задържи за по-дълго на място. Отново продължи да се плъзга надолу. Бавно, ала неотменно.

— Господин Шиф, товарният асансьор с количката за сервиране се движи.

— Я повтори пак!

— Болдън се е скрил в товарния асансьор. А сега се спуска към четиридесет и третия етаж, това е.

Шиф изкрещя на хората си да тръгват към четиридесет и третия етаж.

Болдън затаи дъх. Изчака около минута, а после започна да се катери нагоре. Дясната му обувка се закачи в нещо и се изхлузи. Опита се да я задържи на крака, но тя политна надолу в тъмнината. Инстинктивно притисна крак към стената, ала чорапът му също се изхлузи.

Усети как и той ще го последва. Сантиметър по сантиметър. Безкрайното падане от десетки метри. Обзет от отчаяние, Болдън трескаво затърси в мрака перваза на вратата. Пръстите му обаче не напипваха нищо, освен въздух. Тялото му се спускаше все по-надолу, първо на десетина сантиметра, после с още двадесетина, половин метър, метър, два, три. С все по-нарастваща скорост. Със сетни усилия притисна длани към стената на улея, но и дланите му изневериха. Внезапно усети, че лети надолу, а стомахът му сякаш се качи в гърлото. Но в следващата секунда краката му напипаха нещо меко. Беше се стоварил върху голяма купчина струпан боклук от предишните дни. От вчерашното меню на кухненския етаж. Потропа с юмрук поред по всяка от четирите стени. Накрая някаква врата се отвори и той пристъпи в помещенията на охраната на етажа.

Тридесет и деветият всъщност не се броеше официално като истински етаж. Нито един от асансьорите не спираше там. По-скоро служеше като междинен етаж, като закрита зона, запазена само за техническите съоръжения. Цялото пространство бе запълнено с кабелите и проводниците, чиято обща дължина може би възлизаше на повече от четири или дори пет километра. Те захранваха апаратурата на търговския етаж, всичките негови компютри и сървъри, както и мощната климатична инсталация, която винаги поддържаше в пренаселените с електроника работни етажи точно 17,8 градуса по Целзий. Имаха и друга, много по-ценна функция — осигуряваха непрекъснато електрическо захранване.

Той огледа претъпкания с кабели под, както и стените. Но много по-важно бе следващото, което видя: вратата на служебния асансьор.

Болдън все пак изчака две минути, преди да натисне бутона за повикването.

* * *

Във фоайето се бяха струпали стотици хора. Тротоарите около сградата също бяха пълни с народ. Болдън се измъкна от товарния асансьор и побърза да се смеси с тълпата. Остави на нея да му диктува бързината на ходене, като нито веднъж не посмя да се разбърза, нито да се блъсне в някой наоколо, само се стараеше да държи главата си леко приведена. Просто се остави потокът да го води към улицата. Недалеч от него за миг възникна суетня. Един от пазачите от охраната на партера разблъска околните, за да си проправи път, но внезапно се спря точно пред него и дори отстъпи крачка назад.

— Вие ли сте Томас Болдън?

— Не — отрече Болдън. — Аз съм Джак Брадли.

Пазачът го изгледа може би само за секунда по-дълго от обичайно приетото. Томас беше пребледнял като платно.

— Добре, господин Брадли — рече той. — Можете да излезете навън, сър.

Само след минута Болдън вече се намираше отвъд масивните стъклени врати.

Температурата бе спаднала още повече. Въздухът беше смразяващ. Очакваше го един сив и студен ден.