Кристофър Райх
Клубът на патриотите (13)

12.

Детектив Джон Франсискъс не можеше да повярва на очите си. Само на десетина метра от него един висок брюнет, може би към четиридесетте, който, макар да бе прилично облечен, се облекчаваше на стената на епископалната църква „Сейнт Томас“. Гледката го изпълни с възмущение. Още нямаше осем сутринта, а този тип си позволяваше да се държи край божия храм така, сякаш се намираше насред градината в задния двор на къщата си.

Франсискъс рязко настъпи спирачките и качи на тротоара полицейската кола, която не бе снабдена с обичайните отличителни знаци. Отвори вратата и се провикна:

— Ей, ти! Почакай!

— Я си гледай… — Мъжът не успя да довърши изречението, защото детективът се нахвърли върху него и го цапардоса по устата. Непознатият политна назад, а дясната му ръка продължи да стиска мъжкия му атрибут, докато урината се изливаше върху него. — Мамка му! — изруга пияндето и примигна изплашено.

Франсискъс се намръщи от алкохолната вълна, която го обля на талази.

— Това, сър, беше урок за коригиране на поведението. Намирате се в своя квартал. Грижете се по-добре за него.

Като клатеше недоволно глава, Франсискъс се запъти към колата си, преди онзи негодник да успее да го огледа по-внимателно. Този вид държане, което наричаше „предотвратяващо действие“, или коригиране на поведението, през тези дни се бе превърнало в обект на всеобщо порицание и отричане. Някои го определяха като прилагане на груба сила или полицейска бруталност. Но дори и да бе така, все пак именно този подход си оставаше едно от най-ефективните средства в инструментариума на полицията и не можеше да бъде напълно отхвърлено. Или поне — както го възприемаше Франсискъс — той просто си вършеше работата като достоен представител на полицията.

Освен това Харлем беше и неговият квартал. Вече тридесет и пет години той служеше в полицейския участък на Тридесет и четвърта улица, като само при по-сериозни случаи сътрудничеше на отдел „Убийства“ към централното полицейско управление на Манхатън. Така че познаваше Харлем като петте пръста на ръката си и отдавна не си правеше никакви илюзии. Преди години целият този район бе заприличал на някаква военна зона, където никой след мръкване не можеше да бъде сигурен за себе си — нито белите, нито черните, нито останалите с всевъзможните междинни оттенъци на кожата. Но сега, след толкова много усилия, вече започваше да се превръща в място, обитавано от почтено трудеща се и енергична общност, с чисти тротоари и горди от себе си обитатели.

Но е достатъчно да започнеш да изпускаш от контрол дори най-незначителните дреболии и ето че цялата идея за подобряване на живота в квартала ще отиде по дяволите. Не, това не биваше да се допуска. Трябва да се преследват бездомните гамени, които са способни най-нагло да се изплюят върху предното стъкло на колата ти, а после да ти поискат един долар, за да го измият и избършат. Както и пияниците, които се преструват, че са портиери, и се опитват да изкрънкат от теб по някой и друг долар, ако се спреш пред „техния“ вход, за да теглиш пари от монтирания там банкомат. Или пък пласьорите на дребно на третокачествена дрога, дебнещи по уличните ъгли. Или мошениците, опитващи се да пътуват в градския транспорт без билети. Както и неуморните аматьори, представящи се за свободни художници, цапащи всяка по-голяма плоскост с пъстроцветните си графити. С една дума: всеки, който загрозява улиците, който смущава ежедневието на останалите свои съграждани. Детектив Франсискъс никога не бе могъл да понася тези, които си позволяваха да пикаят насред обществени места, а още повече — на фасадата на някоя църква.

Като измина към два километра надолу по пътя, Франсискъс отби колата встрани и постави над арматурното табло надписа „Полицейска кола“. Вдигна глава и се загледа нагоре към извисяващия се пред него скелет на строящия се гигантски небостъргач. Това бе прочутата Хамилтън Тауър. Тази „кула“ беше кръстена, естествено, на Алегзандър Хамилтън, който навремето изградил тук, край това шосе, своята „провинциална“ вила, наричана тогава Чифлика. За Франсискъс си оставаше загадка защо проектантите на тази грамада бяха решили да поместят толкова много луксозно обзаведени офиси в подобна конструкция с толкова индустриален вид. Засега изглеждаше строителите да бяха завършили едва към двадесетина процента от сградата. Детективът огледа цялата строителна площадка. Единствената кола, която се виждаше там, беше един форд пикап, модел Ф-150. Огледа се, за да види някой строител, провери и дали се движи кулокранът, извисяващ се високо над терена. Ала мястото бе тихо като морга. Франсискъс знаеше какво означава това. Нямаше dinero^[1]. Парите, от които Харлем толкова се нуждаеше. Още един подарък, който понякога донасяше на получателя повече главоболия, отколкото полза.

Франсискъс огледа шосето в двете посоки, докато изчакваше пауза в движението на колите и камионите. Строго погледнато, в момента не беше на служба, обаче няколко дреболии не му даваха мира и му се искаше да изчисти всякакви съмнения, за да може довечера спокойно да заспи. Никак не обичаше да пренася в дома си тревогите и главоблъсканиците от службата. За него домът бе единственият му уютен пристан, макар да бе с обща площ само 185 кв.м. — скромна двуетажна къща, с боядисана в бяло дървена ограда край улицата, с морава отзад, напомняща му за отминалите години, прекарани в окръг Рокланд. Обаче в тази къща бе самотен като някой отшелник. Съпругата му бе починала преди три години. А синовете му се бяха преместили много далеч — чак в Сан Диего, където и двамата служеха като шерифи, бог да ги благослови. Така че от много дни насам той живееше сам тук, само в компанията на радиатора, като понякога си задаваше въпроса кой пръв ще си отиде…

По шосето профуча някаква кола, но след нея вече нищо не се задаваше, та детективът спокойно пресече платното. Ала не бе направил повече от пет-шест крачки, когато усети, че го изби студена пот, а сърцето му като че ли пропусна един удар — така ставаше обикновено когато нещо не бе наред с батерията на неговия сърдечен стимулатор. Наложи се да забави ход и припряно да избърше челото си с ръка.

Щом стигна до бараката на началника на обекта, Франсискъс почука веднъж и без да дочака покана, надникна вътре.

— Има ли някой тук?

— Влез — чу се в отговор нечий сърдит глас.

Той пристъпи вътре и показа полицейската си карта, като я задържа достатъчно дълго пред очите на непознатия, за да избегне следващите досадни въпроси. Макар че тези карти не му се струваха добре изработени. Всеки бандит можеше да ги фалшифицира.

— Бих искал да поогледам наоколо — започна детективът. — Имаш ли нещо против?

— Не, ако обаче проявяваш интерес към идеята да поместиш в новата сграда някой нов полицейски участък. Разполагаме с доста свободни етажи. По-точно от първия, та чак до осемдесетия. Можеш да си избереш, който си поискаш.

Началникът изглеждаше по-стар от него, със закръглен от бирата корем и лице, червендалесто като кръмно цвекло. В скута си държеше един екземпляр от днешния брой на „Поуст“. В пепелника на масата димеше цигара, а до него бе оставена голяма чаша с кафе и един наченат пакет бисквити. Франсискъс го огледа набързо, като се питаше как издържа сърцето му при толкова много кафета и цигари.

— Трябва да се кача горе до стаичката на бригадира — обясни му той.

— Ами тръгвай тогава. Вратите са отворени. Асансьорът работи. Само че горе няма какво толкова да се гледа. Ей, за нищо на света да не си посмял да се приближаваш до ръба на плочата, разбра ли ме добре?

— Не се тревожи за мен. Никакво намерение нямам да се хвърлям от високо. — Франсискъс посочи с кимване към строежа. — Не се виждат работници.

— Ами че защото днес сме тук само ти и аз. Шефовете чакат да видят дали някой ще купи апартамент, преди да налеят още мангизи в строежа. Ако ти потрябва нещо друго, извикай ме. Само че по-силно!

Франсискъс се подсмихна. Ситуацията явно не беше розова, но поне този тип се опитваше малко да я поразведри.

— Спомена ми, че тази врата никога не се заключвала. Наистина ли я държите отворена по цяла нощ?

— Кажи ми, че си правиш майтап, и ще си възвърна вярата в градската управа.

— А кой има ключове от вратата на оградата?

— Аз. Но освен мен и още двадесет други задници. Само не ми казвай, че са ти нужни имената им.

— Не. Достатъчно ми е само твоето. Струваш ми се познат отнякъде. Да си работил някога в полицията? — Това всъщност бе само въпрос за отклоняване на вниманието, колкото да го смути поне малко, за да не се мисли за много остроумен.

— Не, сър. Навремето изкарах една година във Виетнам. Стига ми за цял живот. Повече не ща и да чуя дори за униформа.

— Сигурно са ти останали незабравими спомени от Виетнам — подметна Франсискъс и го изгледа в очакване.

— Алвин Дж. Густафсон, на вашите услуги. — Той бръкна в джоба си и измъкна визитката си. — Но можеш за по-кратко да ме наричаш просто Гус. Мисля, че ще е по-добре да те попитам все пак какво дириш тук. Какво точно те интересува?

— Всички само това ме питат, Гус. А пък аз просто искам да се полюбувам на гледката отвисоко.

* * *

Детектив Франсискъс лесно откри стаичката на бригадира на строителите. Оказа се точно такава, каквато би трябвало да бъде според разказа на Томас Болдън. Той стигна до вратата и я отвори. Разкрилата се пред него гледка към Бронкс беше точно такава, каквато му я бе описал Болдън. Нямаше и капка съмнение, че тъкмо това бе въпросното място.

Франсискъс пъхна ръце в джобовете си и се облегна на стената. Ако трябваше да бъде напълно честен пред себе си, би трябвало да признае, че засега поне не разполагаше с никакви идеи, подозрения или поне хрумвания. Просто бе дошъл тук, за да обмисли по-задълбочено цялата тази смътна история с Томас Болдън и да се опита да си представи какво се бе случило тук.

Освен това го тревожеше мисълта за онзи мъж в болницата. Нямаше съмнение, че той бе някакъв ветеран от войната във Виетнам, само че въобще не откриха нещо подозрително, докато сверяваха отпечатъците от пръстите му с данните от криминалната картотека. Никакви документи не носеше в себе си и отказваше да каже името си. Всъщност дори не пожела да се възползва от полагащото му се право на един телефонен разговор. Само от това Франсискъс можеше да си направи извода, че онзи действително бе сериозен играч. Затова сега полицаят бе решил на всяка цена да узнае кой го бе изпратил в центъра на града, за да нападне и отвлече Томас Болдън.

Франсискъс огледа внимателно вратата и столовете, опитвайки се да си представи къде бе седял Болдън, когато са го съборили на пода. И докато погледът му обхождаше килима, той забеляза един малък лъщящ предмет недалеч от основата на бюрото. Взе го. Сребърна игла за яка. Изглеждаше доста скъпа вещ, от онези, които предлагат в „Тифани“ „Да не би Болдън наистина да е някаква важна клечка?“, замисли се детективът, докато я пъхаше в джоба си. Едно малко веществено доказателство нямаше да навреди.

След няколко минути той се върна към асансьора. Докато слизаше до най-долния етаж, Франсискъс мислено прехвърли за пореден път всичките факти, които му бяха известни досега. Господин Болдън вчера, към един следобед, е бил проследен, когато е излизал от офиса си за обяд в „Балтазар“ Заподозреният откраднал клетъчния му телефон, което означава, че е можел да го използва анонимно по-късно през същия ден. Вечерта приятелката на Томас Болдън с била нападната от двама мъже, на видима възраст между двадесет и пет и тридесет години. Задигнали й часовника (подарък за годишнината й, на стойност шест хиляди долара) заедно с един голям поднос от чисто сребро. Болдън се втурнал да преследва крадците, но те го заловили и с пистолет го заставили да се качи на задната седалка на една лимузина. Върнали както часовника, така и сребърния поднос. И докато пътували извън центъра на града, единият от похитителите се похвалил, че служил в армията като рейнджър. Лимузината оставила Болдън и двамата насред една безлюдна строителна площадка в Харлем около половин час след полунощ. Вратата на оградата на обекта била отворена. По всичко личало, че някой е подготвил сцената в бараката на началника на строежа, като дори не забравил да откъсне строителните планове от стените. Всичко било предварително обмислено и грижливо планирано. Разпитал го един мъж на име Гилфойл, който се интересувал най-вече за нещо, което наричал „Краун“, и за това дали не познавал човек на име Боби Стилман. Болдън отрекъл да знае нещо по тези два въпроса, при което Гилфойл насила го изтласкал навън, върху една тясна платформа, намираща се чак на седемдесетия етаж от скелета на строящия се небостъргач. И когато Болдън продължил да настоява, че абсолютно нищо не му е известно, онзи изстрелял един куршум покрай бузата му, за да се увери, че наистина не го лъже.

На това място Франсискъс спря за миг възстановяването на събитията. Длъжен бе да признае, че ако и на него му бяха насочили револвер към челото, и той би признал, че познава даже някой индиански шаман като ония от приключенските романи. При това господин Болдън въобще не беше от плашливите.

Детективът продължи да подрежда фактите: Гилфойл наредил на своя помощник, с прякор Вълка, да убие пленника, след което напуснал строежа. Двамата паднали в предпазната мрежа, опъната на двадесетина метра по-надолу. Болдън слязъл на партера, изненадал шофьора, като го пребил до безсъзнание, задигнал колата и строшил с нея вратата на оградата. Обаче само два часа по-късно, когато проверили строителната площадка, въобще не открили Вълка или каквото и да било, свързано с тази налудничава история.

Наистина целият този случай може да подлуди разследващия, каза си Франсискъс, докато прекосяваше строителния терен. Човек като Болдън не би се обърнал толкова лесно към полицията. Реши по-късно да го провери изцяло, ако все пак нямаше проблеми с полицейския бюджет. Подхвърли сребърната игла в дланта си. Беше убеден, че всичко, което Болдън му бе казал, бе истина. Съмняваше се само в това дали той не се познаваше отпреди с Гилфойл. Изглеждаше странно да хвърлят толкова труд по погрешка.

* * *

— Гус, тук ли си още? — провикна се той, като почука на вратата на бараката.

— Тук съм, на своя пост, както винаги.

Франсискъс пристъпи вътре.

— Опасявам се, че ще са ми необходими имената на хората, които имат ключове от вратата.

— Знаех си аз. — Густафсон откъсна лист от бележника си и му го подаде. Предвидливият мъж вече бе написал на листа шест имена. — Баща ми винаги ме е учил да бъда подготвен за всичко. Оказа се, че не мога да си спомня всичките двадесет. Само тези шест. Но ако настояваш за останалите, ще трябва да се обадиш в управлението.

— А то къде се намира?

— В Ню Джърси. „Атлас Венчъръс“.

— Никога не съм го чувал. Защо не са сложили никакви табели? — Франсискъс не беше виждал строеж без рекламни надписи на фирмите, изпълнители на съответните дейности за обекта.

— Имаше. Ама ги махнаха преди няколко дни.

— Да не би хлапетата да са ги наплескали с графити?

— Не. Хората не ни се пречкат толкова много. Може би защото този строеж е добре дошъл за квартала и така нататък. А може би понеже им се струва прекалено помпозен или нещо от този род.

— Възможно с — съгласи се детективът и сви рамене, за да покаже, че това всъщност не го интересува чак толкова много. — Впрочем гледката от високото наистина си я бива.

— Нали?

* * *

Франсискъс вече бе изминал около петдесетина метра надолу по Конвент авеню, когато внезапно натисна спирачката. Погледна през дясното предно стъкло на колата към отсрещната старомодна сграда, в стил от епохата на основаването на Федерацията на тринадесетте щата, боядисана в шифонено бледожълто. Отдалеч си личеше, че за сградата се полагат много грижи. Пред портата се вееше американското знаме. Не липсваше и внушителната месингова табела, удостоверяваща, че обектът е под закрилата на Националната служба за паркове и старини. Тогава детективът си припомни, че в каталозите я наричаха „Грейндж“ (Чифлика) — последния дом на Алегзандър Хамилтън, построен една година преди смъртта му. В онази епоха, преди две столетия, тя е била възприемана не толкова като извънградска вила, колкото като провинциална къща. Нищо чудно, след като с каретите са пътували от долен Манхатън дотук за повече от час. От едната й страна се издигаше овехтяла къща от кафяв пясъчник, а от другата — някаква църква, за която обаче явно не се грижеха толкова.

Но защо именно тук?

Тъкмо този въпрос не му даваше мира. Защо ще отвличаш някого в близост до Уолстрийт и после ще го влачиш чак дотук? Очевидно цялото това отвличане е било дело на професионалисти, които са имали достатъчно търпение, за да следят жертвата в продължение на много дни, да изучат навиците й, преди да похитят Томас Болдън. И ако някой е искал да го убие, то защо е решил да го стори именно тук, в Харлем?

Детективът остана задълго загледан в националното знаме, развявано от буйния вятър. Кой знае защо, но не можеше да престане да мисли и за онзи мускет, татуиран на гърдите на заловения мъж.