Кристофър Райх
Клубът на патриотите (11)

10.

Мъжът, който бе приел за свой псевдоним името Натаниъл Пендълтън, седеше зад бюрото си с поглед, вперен в макета на кораба.

— Чудесен е… — прошепна той на себе си. — Наистина майсторска изработка.

Поместен в специално изработен за него стъклен похлупак, макетът в мащаб 1:300 съвсем точно изобразяваше този боен кораб, втори клас, от Атлантическите военноморски сили на Съединените американски щати, построен в корабостроителницата на Ню Йорк и пуснат на вода през 1890 г. Фюзелажът бе изработен от дърво и боядисан в бяло, като под ватерлинията бе добавен бронираният пояс за защита на корпуса от вражеските торпеда. Корабът бе снабден с четири двеста петдесет и четири милиметрови оръдия, скрити във въртящи се оръдейни кули. Втората палубна батарея се състоеше от шест броя сто петдесет и две милиметрови оръдия, както и от петнадесет по-малки оръдия за бърза стрелба по близки цели, а под тях бяха разположени четирите триста петдесет и пет милиметрови торпедни апарата. Дори вимпелите бяха автентични — според упоритите и педантични проучвания, извършени от Пендълтън, точно същите са били използвани през онази фатална февруарска вечер преди повече от сто години.

Затвори очи и за миг замря така, за да усети по-добре пристанищните миризми: уханията на тропическите плодове от товарите на съседните кораби, смесващи се с натрапчивите изпарения от нафтата и машинното масло; съблазнителния мирис на печени пилета, разнасящ се откъм столовата за флотските офицери и пристанищните служители; както и много по-отдалеч достигащия остър мирис на изгорелите стърнища в плантациите за захарна тръстика. Корпусът на внушителния кораб се поклащаше леко от отлива, такелажът проскърцваше, докато се опъваха дебелите въжета на котвите. Откъм сушата се разнасяха веселите припеви на оркестрите на местните мариачи. Чуваха се и смехове, подсвирквания и викове. Някъде по-наблизо един от матросите рапортува:

— Лейтенант, приближава кораб пред носа! Малко надясно, откъм щирборда!

И тогава последва експлозията.

Пендълтън подскочи в креслото си с широко отворени от възбуда очи. Виждаше, наистина само във въображението си, ослепителния пламък, мълниеносно обхванал палубата пред него, след което килът се наведе опасно надясно, откъм щирборда, за да поеме надолу към дъното на пристанището на Хавана. Тръсна глава и предметите в стаята отново застанаха на фокус.

Бил е там. За бога, сигурен бе в това.

Нетърпеливо скочи от креслото и нервно закрачи около макета. С лявата си ръка погали стъкления похлупак. Според официалните рапорти причината за взривяването на кораба си оставаше неразгадаема мистерия. Само че той знаеше истината, горчивата истина. Една мина с прикрепена към нея малка котва се бе сблъскала с носа на кораба и бе разкъсала неговия корпус. Истинският ужас обаче бе настъпил броени секунди след това, когато се бе взривил бункерът с мунициите. Жалко, много жалко за прекрасния боен кораб и за стотиците жертви, ала това бе една горчива необходимост. Корабът наистина беше прекрасен. Но взривяването на кораба „Мейн“ бе дало повод на САЩ на 25 април 1898 г. да обявят началото на Испанско-американската война. Испанските колонии Куба, Пуерто Рико и Филипините се бяха превърнали в протекторати на САЩ. Бойният девиз на американските морски пехотинци в тази война бе: „Помнете Мейн!“.

Долови нечие присъствие зад гърба си.

— Е? — попита той. — Как е разбрал? Стилман е в дъното на цялата история с Томас Болдън, нали? Те са го вербували.

— Не — отрече Гилфойл. — Той е чист.

Пендълтън рязко се извърна.

— Повтори пак!

— Болдън не знае нищо.

— Но все трябва да знае нещо. Името му фигурира във всичките ни доклади. Бил е определен като „Заплаха от четвърта степен“. Ти сам го каза.

— Но сега ми се струва, че не знае нищо.

— Предполагам, че си го разпитал.

— Именно това е причината днес да дойда.

— И? — властно запита Пендълтън.

— Никога досега, при всичките ми разпити, не бях се натъквал на по-невинен човек. Той не се опитваше да се прикрива; въобще не се помъчи да ми разиграва някаква игра. Нито пък се страхуваше, че ще бъде жестоко изтезаван. Подложих го на пълната програма изпитания. Не се съмнявам, че през цялото време беше искрен докрай.

— А Стилман?

— Очевидно е, че това име нищо не му говори.

— Но нали фигурира в докладите? Имаше улики… следи.

— Ще се наложи да проверим възможността Цербер да ни е заблудил.

Пендълтън се върна при бюрото си и се зае да рови в документите, пръснати върху него. Внезапно поклати глава и ядосано удари с юмрук върху купчината хартия.

— Ето! Виж! Колко много телефонни обаждания. Има от сряда, от четвъртък, петък. Само не ми казвай, че Цербер е допуснал грешка. Забрави ли, че цялата тази система струва на правителството осемстотин милиона долара? Не, не може да има грешка!

Гилфойл обаче не отстъпваше от своето мнение. Стоеше притихнал край бюрото, скръстил ръце на гърба си.

— Може да става дума за некоректно подадени данни. Забрави ли принципа ГИГО^[1]? Пък и работим с пълен капацитет едва от няколко месеца насам. Съществуват толкова много възможности за грешки, че…

— Неверни данни ли? — изуми се Пендълтън и скептично поклати глава. — Та нали Цербер получава информацията директно от Ма Бел^[2]? Ние изобщо не можем да нареждаме на цялата тази проклетия къде да търси данни и къде — не. Тя, системата, сама ги намира. Хм, значи казваш, че си имаме работа със заплаха от четвърта степен? Та това означава наличие поне на четири индикации за враждебни намерения. В подобна ситуация Цербер не би трябвало да допусне грешка. Та това… това просто не е възможно. — Пендълтън си пое дъх и замислено потърка пръст по устните си, докато гледаше изучаващо Гилфойл. — Може би е време да признаеш, че машината знае повече от теб.

Гилфойл не каза нищо.

В подобни случаи, когато той се сковаваше така, напълно неподвижен, Пендълтън започваше да се съмнява да не би събеседникът му да е само една балсамирана мумия.

Обзет от нетърпение, Пендълтън нервно закрачи към високия френски прозорец. Погледна на север към река Потомак, виеща се като огромна черна змия. Зад нея, някъде далеч към хоризонта, се извисяваха мемориалът на Линкълн, блестящото на слънцето езеро до него, монументът на Джордж Вашингтон и внушителният купол на Капитолия, отчасти закрит от прииждащите облаци. Гледката като че ли го омагьоса. Седалището на върховната власт на най-могъщата империя в цялата история на човешката цивилизация. Постижение, което би могло да принуди дори древните римляни да умрат от завист. И той, Пендълтън, бе тъкмо тук, в центъра на тази величествена сцена. Като играч от голяма класа. И като важна действаща сила, с която всички наоколо бяха длъжни да се съобразяват.

Кръстосал ръце пред гърдите си, както бе издокаран в скъпия си костюм с жилетка, с блестящи копринени ревери, той чудесно можеше да служи като образ на патриций. Беше на шестдесет и седем години, висок и слаб, със строго лице с обикновено скептично изражение, което във филмите неизменно е запазено за дипломатите и шпионите от най-висока класа. Беше истински, неподправен продукт на своето време, роден за господар, така както и баща му, така както неговият баща преди него и всичките поколения назад чак до славната епоха на Американската революция. Би могъл дори да мине за красив, ако не се броят веждите му, прекалено гъсти и рунтави като шипков храсталак, които му придаваха донякъде вид на див и непредвидим човек. От възрастта обаче косата му бе започнала да пооредява и да губи черния си цвят, все повече отстъпвайки пред настъплението на сивия. Мажеше я с крем „Брил“ и педантично я сресваше на две половини, като повечето от нея падаше надясно. Тази си прическа не бе променял още от 1966 г., когато служеше във Виетнам като млад офицер от морската пехота. Не виждаше причини и сега да я променя. Толкова мили на сърцето му спомени бяха свързани с тази прическа от младини.

Извърна се и отново погледна към Гилфойл.

— Тогава къде според теб е проблемът?

— Имаше засечка.

— Трябваше да се досетя. Ти си единственият в моя списък, който предпочита да ми съобщава добрите новини по телефона, а лошите лично. И така?

— Осъществяването на плана започна перфектно. Но след това нещата се объркаха.

— Изясни се.

— Болдън е пребил доста лошо един от хората ми. Щом лекарите приключат с него, ще го прехвърлят в централното полицейско управление в Плаза.

— Искаш да кажеш, че е в затвора? — Пендълтън примигна забързано. Сърцето му се разтуптя. — Това не е засечка. Това е равносилно на ядрена бомба.

— Имаме хора и за такива ситуации. До обяд нашият човек ще бъде чист.

— Нима искаш да ми кажеш, че един банкер от „Харингтън Уайс“ е бил по-добър от един подизпълнител от „Сканлън“, определен като „способен да взима решения“?

— Точно така.

— Но нали говорим за отлично тренирани убийци? За онези от специалните части. За зелените барети.

Гилфойл кимна и сведе поглед. Имаше вид на човек, който се канеше в следващия миг да поднесе извиненията си.

— При все това ви съветвам да го оставите на мира. Болдън е твърде зает делови млад мъж, както впрочем сам знаете. И както вече отбелязах, той е чист.

— Не, вече не е — опроверга го Пендълтън. Шокът му премина в ярост. Не можеше да си позволи подобни издънки. За нищо на света не можеше да допусне да го разиграват така. Не и в неговия сектор. Останалите нямаше да му го простят. — По-скоро бих казал, че знае всичко.

— До него са достигнали само няколко откъслечни фрази. При това за него тези фрази са напълно лишени от смисъл. След седмица дори няма да си ги спомня.

— Не ме интересува какво ще се случи след една седмица. А това, което ще стане след два дни. Не можем да допуснем някой да започне да слухти и дебне по петите ни.

— Ситуацията е по-сложна. — Гилфойл още веднъж започна да обяснява какво е положението с онзи служител на „Сканлън“, намиращ се в момента в затвора в Ню Йорк, както и това, че Болдън и неговата приятелка са съобщили на полицията описанията на другите двама мъже от „Сканлън“, които ги бяха нападнали — Уолтър Рамирес, или Вълка, и Еймън Джеймисън, или Ирландеца. — Ако нещо му сторим, полицията може да ни заподозре. Би било трудно да се намесим в разследването на едно убийство. Представям си какво описание им е дал Болдън и за мен.

— И момичето ли е замесено?

— Не, тя е извън играта — успокои го Гилфойл.

Пендълтън неспокойно се помръдна в креслото си. Явно се бяха натъкнали на сериозен проблем, но поне от онези, на които можеше да се намери решение. Той със сигурност разполагаше с необходимите средства.

— Погрижете се да го отстраните. Дискредитирайте го. Лишете го от всякаква възможност да живее нормално. Щом като не можем да го убием, то поне можем да свършим следващото, което ще ни поведе в правилната посока. Можем да го накараме да пожелае да беше умрял. О, да, и онова момиче… най-добре ще е да я отстраним от сцената. Това впрочем ще бъде урок за Болдън да си държи занапред устата затворена.

Гилфойл го изгледа замислено, но нищо не каза. Накрая само кимна.

— Е, тогава добре — рече Пендълтън. — Решено е. — Той удари с ръка по бюрото си, после стана и пое към макета на бойния кораб. — Видя ли това?

Гилфойл се доближи към него край стъкления похлупак.

— Забележителен е.

— Разгледай го по-отблизо. Макетът е направо съвършен. Изработен е от един холандец в Кюрасао. Истински майстор. Струва ми десет хиляди долара. — Пендълтън вдигна ръка към макета, като че ли не само искаше да го докосне, но и да се върне в онази отдавна отминала епоха. — Потънал е на дъното заедно с двеста и петдесет невинни души. Всичките те са били прекрасни момчета, добре обучени матроси, ентусиазирани, готови да се сражават до смърт. Дали са живота си за Америка, за да може да заеме полагащото й се място на световната сцена. Хаваите, Панама, Филипините, Хаити. Пет години след като този кораб е отишъл на дъното, всичките те са били наши. Понякога единственият начин да постигнеш нещо с да пролееш малко кръв. Макар че проклета да е такава слава.

Гилфойл се наведе, за да прочете името на бойния кораб, гравирано на месинговата табелка.

— Помнете Мейн! — прошепна той.