Кристофър Райх
Клубът на патриотите (1)

Миналото

Топлият порив на вятъра се изви над Уест Ривър, издигайки във въздуха вихрушка от боклуци и прах. Двамата мъже извърнаха лица, за да се предпазят, и подновиха разговора си.

— Както винаги, ти преувеличаваш — заяви генералът. — Наистина смятам, че трябва да се успокоиш. Тази твоя невъздържаност ще те погуби.

— Не мисля така — възрази спътникът му, който бе по-млад и е една глава по-нисък. — Огледай се наоколо. Цялата страна е разкъсана. Банда престъпници са окупирали съдилищата на запад. Фермерите в Пенсилвания ден след ден лобират за намаляване на данъците, а кралят на памука от Юга изобщо не желае да си има вземане-даване с нас. Ние сме разединени и слаби, неспособни да постигнем някакво решение.

— След време ще разрешим всичките им проблеми.

— След време републиката ще престане да съществува! Страната ни вече е прекалено голяма, толкова променена. Вървиш по Бродуей и отвсякъде чуваш различна реч — германска, руска, испанска. Където и да се спре погледът ти, виждаш само емигранти. Ще ти дам един долар за всеки говорещ английски, който ми намериш.

— Доколкото си спомням, и ти си пришълец в тази страна.

По-ниският мъж много отдавна бе забравил произхода си. По професия беше адвокат, стегнат и елегантен, с правилния нос на римски сенатор и бледосини очи.

— Ние забравихме каква беше нашата цел. Войната ни обедини. А сега всеки действа сам за себе си. Не го одобрявам и няма да го подкрепя. Не и след всички жертви, които направихме. Нуждаем се от твърда ръка, която да въведе ред. От един глас. От една цел и един водач.

— Води ни гласът на хората.

— Тъкмо в това е проблемът! Не може да се вярва на „гласа народен“! Те са само една презряна тълпа!

— Но това е американският народ! — възрази генералът.

— Тъкмо това искам да кажа — дойде циничният отговор. — Виждал ли си някога по-необуздана сган?

Генералът закрачи нетърпеливо, докато погледът му блуждаеше по Уолстрийт и оживеното пристанище. Всеки ден пристигаха кораби. Все повече непознати пришълци прииждаха, за да заселят тази необятна земя, всеки с обичаите си, със своите предразсъдъци и традиции. Всеки със собствените си приоритети; приоритети, които по природата си са егоистични. Какво биха могли да донесат, освен разногласие, безредици и всеобщо разединение?

— И какво предлагаш да направим?

Адвокатът му даде знак да се приближи.

— Имам една идея — прошепна той. — Нещо, което ще ти помогне.

— Да ми помогне?

— На президента и правителството. На страната. — Мъжът отпусна длан върху ръката на генерала. — Един начин как да заобиколим „гласа народен“. Да въведем ред. Да видим изпълнена нашата цел.

Генералът се втренчи в събеседника си. Бяха приятели почти от двадесет години. По-младият мъж му беше помощник и съветник по време на войната. Беше проявил смелост на бойното поле; съветите му винаги бяха мъдри и навременни. Можеше да му се вярва.

— И какъв е този начин?

— Да създадем един клуб, сър.

— Какъв клуб?

Очите на адвоката заблестяха.

— Клуб на патриотите.