Петър Бобев
Камбо (9) (Роман за юноши)

Саваната се стелеше край него безкрайна, затисната от нажежения въздух, който трептеше в знойна омара и люлееше света, разкривяваше го в трепкащи вълни, сякаш повърхността на тихо езеро.

Макар и замаян от удара на носорогчето, Фред Хейс успя да види всичко: и нападението на хеликоптера, и бягството му, и събуждането на Безухата, и гонитбата, и спасението на Джими Янг върху дървото.

Беше му ясно — чернокожият биолог не изглеждаше толкова глупав, че да не се досети какво става. Беше вече прекалено опасен — като единствен, и то съвсем достоверен свидетел. Със своите показания той беше в състояние не само да изяде хляба на Фред, ами и да го натика в затвора.

Джими Янг сам подписа присъдата си. С това, което бе научил, трябваше на всяка цена да замлъкне!

Ако имаше оръжие, Фред… Но като нямаше…

Добре, че носорогът не възнамеряваше да го остави на мира. И в случая можеше да се окаже в ролята на самото провидение…

А в това време Фред трябваше да се измъкне оттук. Да се измъкне, преди да се е мръкнало, докато Безухата се въртеше около дървото на негъра. Иначе, така безоръжен, беше заплашен от безброй нощни опасности.

И той се надигна, все още замаян, пое залитащ по посока на бунгалото си. Далеч беше, но трябваше да се добере дотам!

Трябваше!

Пред краката му се разлитаха чучулиги, короновани жерави, бели чапли, пръсваха се с огромни скокове уплашени ивичести земни катерици, крили се в избуялата слонова трева, в ливадината, просото и соргото.

Не се отдръпна само една настръхнала птица секретар, улисана в битката си с едра, съскаща от гняв пепелянка. Двубой е, когато и двамата имат равни изгледи за успех. А тук победата бе предрешена от природата. Секретарят, много по-пъргав, което му даваше безсъмнени предимства, нападаше, подлагаше бронираното си с яки пера крило и тозчас отскачаше.

Човекът не изчака края на този двубой. Знаеше го. То е все едно да наречеш със същото име срещата между антилопата и ловеца с точна пушка. Пък и не само антилопа. Дори и срещата му с лъв. Защото и над него добрият стрелец има пълно надмощие. Как иначе да се обяснят подвизите на легендарния Мак от Калахари, който на ден избивал толкова лъвове, че напълвал с кожите им цял автомобил и при все че ги продавал почти без пари, забогатял за съвсем кратко време?

Особено пък тези „ловци“, които идват с добре обезпечена чекова сметка, които наемат подготвен за целта придружител — уж колкото да ги отведе до леговището на звяра. А там те сами да се справят. Нали преди време и Фред бе служил като такъв? Задачата му беше много проста. И чудно, че туристите не забелязваха хитрините им. Или пък предпочитаха да не ги забелязват. Без той да подозира, на клиента пробутваха халосни патрони — да не би случайно от неопитност да убие някого. И когато той стреляше срещу лъва или слона си, в същия миг стреляше и Фред. После гузно обясняваше как пушката му засякла. Значи — честта за убийството на лъва или слона по право се падаше на клиента. И наистина, в убитото животно се откриваше един-единствен куршум. Тогава Фред се залавяше настойчиво да уверява вече почувствувалия се герой турист, че има отличен изстрел. В случая са нужни и актьорски дарби. После го фотографираше с крак върху трупа на жертвата, одираше кожата й, обработваше я и героят си я отнасяше у дома, за да се хвали цял живот с ловните си подвизи из Африка…

Главата го болеше до полудяване. И Фред не можа да издържи. Пред очите му притъмня, светът се завъртя, после се надигна и го прихлупи.

Колко ли време бе лежал?

Нямаше значение. Трябваше да стане, трябваше да върви! Защото не само нощните хищници… В тая безводна степ, в тая жар, не се ли прибереше навреме, останеше ли още един ден сред нея, щеше да загине от жажда.

И той пак закрета напред. Добре, че познаваше околността, различаваше всяка група акации и баобаби, дори всеки термитник, та нямаше голяма опасност да се заблуди.

Отдалеч, съзря павианите и опита да се отклони от пътя им. Предпочете да не се среща с тях сега. Съвсем не подценяваше силата им, особено в такова множество. Знаеше, че са годни да убият леопард, дори лъв. А от личен опит се бе уверил, че не се боят от хората.

Ала може ли да остане нещо незабелязано от тия непоправими злосторници? Видяха и него, свърнаха тозчас насам. Строиха се така, че да му пресекат пътя — най-отпред старшите самци, аристократите, начело със Злия, неукротимия водач, първия сред първите. Зад тях — самците от простолюдието и накрай — самките с децата.

Какво ли му крояха? Безсъмнено — недобро!

Злия се наведе пръв, грабна буца пръст, та я запокити по него. Чакали тоя знак, всички започнаха да го замерят кой с каквото свари: пръст, камъни, изскубнати тревни туфи. Досущ като гаменчетата от родния му град, които при най-малкото предизвикателство засипваха с каменна градушка враговете си от другия квартал.

А преди години, когато поради безработицата бе станал полицай, тъкмо така го обстрелваха с павета разгневените демонстранти. Само че тогава той имаше щит, а сега нямаше…

Фред едва сварваше да се оварди от някои по-точни попадения. И не изтрая. Можеха да го пребият тия разбойници, както според корана биват наказвани прелюбодейците.

Той се изправи, престорил се, че не усеща болката от ударите им, и изкрещя:

— Я се махайте, нехранимайковци!

Злия се приведе насреща му. Уплаши ли се като истински хулиган от дързостта му, или пък гневът му вече бе преминал?

Най-вероятно го позна. Та те се бяха срещали не един път. Изяснили си отдавна, че не са врагове.

Такива са всички постъпки на павианите — никой никога не е в състояние да ги предвиди. Водачът изръмжа нещо и поданиците му тозчас се смълчаха, укротени обърнаха назад.

С въздишка на облекчение и Фред пое по своя път.

А това?

Позна го на часа. Куду! Но защо се движеше тъй сковано?

Антилопите знаят до какво разстояние да допуснат ловец с пушка, до какво — безоръжен човек. И никога не го оставят да премине отвъд тая граница. А сега? Сляпа ли беше тази, глуха ли? А не беше слушал за опитомено куду по тия места.

На края разбра — клетото животно, хванато с желязна примка за врата, теглеше подире си вързан за тела цял дънер. Пак дело на ония диви бракониери, които унищожават двадесет животни, за да използуват само едно.

Диви! Когато е за бракониерство! А иначе…

И си спомни една презабавна случка. Срещна той такъв „дивак“, гол, бос, само с едно копие. И нищо друго. Понеже не разполагаше с никакви улики срещу него, само го заплаши какво ще му се случи, ако го хване в нарушение.

А оня?

Оня извади изкуствената си челюст и му се облещи:

— Няма да ме уплашиш, бвана! Аз съм магьосник!

Значи, не беше толкова див. Ползуваше услугите на стоматолог, знаеше и разказите за първите европейски пътешественици, които със същия фокус смайвали прадедите му.

Антилопата достигна безстрашно човека и се отпусна на земята, премаляла, задъхана от умора. Изблея. Загледа го жално.

Фред беше бракониер по принуда. По душа си оставаше ловен инспектор. Разбрал, че животното очаква от него помощ, той приклекна, та разслаби бримката. Почувствувала се свободна, чак тогава антилопата съобрази, че бе нарушила дистанцията. И с няколко скока запраши към далечината.

Човекът отново тръгна. Ала усещаше — губеше сили. Навярно — мозъчно сътресение! Дано излезеше по-леко, та да стигнеше до дома си!

Дано!

Не успя. Отново му притъмня. И той се строполи на земята, тоя път в пълно безсъзнание.

Когато се свести и светът изплава пред очите му като през бавно разтваряща се бленда, първото нещо, което видя, бяха трите хиени. Те пристъпваха към него с вледеняващ кикот, след което при най-малкото му трепване отскачаха сърдити назад.

Най-дръзка, както винаги, беше Сцепената Устна. Фред познаваше и нея. Не можеше да я сбърка с друга. Смела, съобразителна, агресивна — истинска водачка. Само дето не бе допускал, че именно в нейните зъби, в тия мощни челюсти, които му изглеждаха като кофа на багер, така отпаднал ще приключи житието си.

Той опита да се изправи, замахна с ръце. И хиените отскочиха назад, ала само на пет-шест разкрача от него. Там приклекнаха озъбени, като от време на време се изкикотваха тържествуващо.

Човекът напрегна последни сили, стана, отново пое. Хиените не го нападнаха, само го сподириха отблизо.

Уви! Нямаше да издържи! Щяха да го привършат. А сетне никой нямаше да намери дори следа от него. Тия щракащи челюсти бяха способни да премелят и костите му.

А трябваше да живее! Трябваше! Не толкова за себе си — повече за Кейт, която имаше нужда от него, която не можеше без него.

И той не спираше. Креташе, залиташе, но все успяваше да се придвижи още малко, следван от зловещия си ескорт. А главата болеше — болеше. Сякаш щеше да се разцепи от вътрешното напрежение.

При едно от обръщанията си забеляза, че враговете му бяха станали неспокойни. Озъртаха се настръхнали, ръмжаха злобно.

И видя причината. Лъвицата с най-сърдитата физиономия, която той познаваше, приближаваше бавно, уверена в себе си. Хиените, сякаш забравили плячката си, обърнаха към нея озъбени морди.

Предстоеше бой.

Лъвът и хиената са вечни врагове. Като че ли всеки лъв знае, че ще приключи земния си път, когато остарее или отслабне от болест или рани, в търбусите на тия мършоядци. Затова гледа да им стори колкото може повечко зло, додето има сили за това.

Бледа надежда се прокрадна в сърцето на човека. Тази схватка би могла да отвлече вниманието на хищниците, да му даде възможност за спасение.

И той забърза, доколкото позволяваха силите му, в последен опит да им се измъкне.

Не успя. Хиените не приеха боя. Сцепената Устна умееше да преценява кога е нужна дързост и кога — предпазливост. Тя излая заповедта си и двете й другарки отстъпиха ведно с нея. Крачка-две, все така заднишком, след което хукнаха през глава из саваната.

Фред изгуби и тая надежда. Изглежда, само тя го бе крепила досега. Отново притъмня пред очите му. И той отново се просна сред жилавите треви.

При следващото си пробуждане раненият видя Сърдитата, полегнала на десет метра от него, разгонвайки с опашка налитащата муха цеце. Накрай успя да я пропъди. Мухата я остави и се завъртя над човека.

Фред знаеше. Тази гадинка каца неусетно, но хапе по-болезнено от пчела. Пробожда дрехи, дори ботуши. Нали е създадена да се справя с подобната на гьон кожа на брадавчестата свиня, на слона, на хипопотама?

Не опита да се пази от нея, за да не раздразни опасната си съседка. Ала и насекомото нещо не го хареса, та пак се върна при първата си жертва.

Той лежеше. И преценяваше. Такова отвратително положение! Наистина, не за пръв път в живота. Дано не бъдеше за последен…

С тая лъвица се бяха срещали често. Само че при разменени роли. Тогава той беше в лендровера си и с пушка. Поради това се бяха разделяли с взаимно зачитане. Не както сега. Животните също не уважават слабостта. За лъва човекът в автомобил и пешеходецът са две различни неща. Както впрочем и в човешкото общество.

Дори в своята безизходица Фред не спираше да се възхищава от тоя великолепен звяр. Слонът е по-силен от него, биволът по-смел, маймуната по-интелигентна. Но цар е лъвът. Защо ли? И истинските царе, императори и президенти не са по-силни, по-смели, по-умни. Но са си царе, императори и президенти.

Като истинска царица, Сърдитата предпочиташе да се излежава. Може би на нейния род най подхожда италианското „долче фар ниенте“. В „сладко безделие“ лъвът почива понякога и по двадесетина часа в денонощието.

Фред нямаше намерение да изчака края на тая царствена дрямка. Отде можеше да знае, че е за малко — че лъвицата бе тръгнала да навести прайда си, да се срещне с близките си, след което да се върне пак в гората край болния другар? Но застигната от обедната жар, бе полегнала за кратко, преди да продължи пътя си.

Той опита да пропълзи настрана. Разчиташе, че така, лазешком, би могъл да се отдалечи незабелязан.

Не му се удаде. Сърдитата тозчас подуши намерението му. И скочи озъбена на крака. Изгледа го заплашително с кехлибарените си очи. В случая те му се сториха не кехлибар, а разжарени от ярост въглени.

Беглецът мигновено се простря на земята като мъртъв.

Опита същата хитрост още веднъж. Още два пъти…

Напразно!

При всеки опит хищницата го принуждаваше отново и отново да се захлупва по лице.

А това?

За кой ли път надеждата избликна в съзнанието му?

Прекрасна газела импала приближаваше към лъвицата сякаш без да я забележи. Но не, забелязала я бе. Тревопасните не се плашат от хищника, докато е пред очите им. Плашат се само когато усетят миризмата му, без да го видят. Защото той напада из засада — като подъл тиранин. Внимават за едно — да запазват винаги най-безопасната дистанция. Всеки трябва да спазва дистанция с тиранина.

Но тоя самонадеян самец с лъснала червеникава козина и разкошни лировидни рога, дълги почти метър, наруши реда.

И Сърдитата не устоя пред неговото предизвикателство. Със светкавичен скок се метна насреща му. Ала импалата се оказа не по-малко пъргава. С удивителен скок, висок три метра и дълъг не по-малко от десет, тя прелетя над протегнатите ноктести лапи, побягна още стотина метра и внезапно спря. Обърна се сякаш с подигравка в очите. А лъвицата, все едно нищо не е станало, придавайки си най-безучастното изражение, се върна обратно, за да се излегне пак на старото си място.

Странна прищявка, нелепа игра със смъртта! Тревоядните като че ли приемат участта си да попаднат в нечии зъби със същото лекомислие, с което шофьорът се примирява с автомобилната катастрофа. Все му се струва, че тъкмо на него това няма да се случи. А ако се вярва на статистиката, и газелите, и автомобилистите имат еднакви възможности да се преселят преждевременно на Оня, по-добрия свят.

Фред губеше търпение. Докога щеше да лежи така, бездеен като арестант? Докато се събере на пиршеството целият прайд ли?

Отгоре прелетя орел боец, прелетя съвсем ниско — дано уплаши някоя скрита в тревата малка антилопа. По-високо във въздуха се премяташе в цирковата си акробатика орел клоун, а още по-нагоре се събираха лешоядите, открили с непогрешимия си усет, че ги очаква богата трапеза.

Без съмнение — изчакваха неговия край…