Петър Бобев
Камбо (12) (Роман за юноши)

Червеният път, все едно река от кръв, се провираше през повехналата савана сред два стръмни бряга от избуяли до пет метра височина слонова трева, диво просо и сорго, отвъд които не се виждаше нищо. Един плитък шумолящ каньон, над който понявга нависваше клони чадъреста акация, обсипана с жълти, червени или виолетови цветове. Друг път се налагаше да заобиколи изграден като крепост термитник или дебелоствол баобаб, в чиято основа зееше подобна на гараж хралупа.

Необичайно изглежда това странно дърво, най-вече когато си е хвърлило листата. Човек неволно се съгласява с туземната приказка, че бог го забучил в земята наопаки, с корените нагоре, като наказание заради възгордяването му, че е най-силното дърво на земята.

А по пътя, сред розов облак от прах, се друсаше лендроверът на Фред Хейс и плашеше пасящите антилопи и подскачащите земни катерици.

Фред бързаше да намери Джими Янг, колкото може по-скоро, да го превари, да говори с него, преди той да е издрънкал някому за вчерашното събитие. Сега чернокожият очилат биолог представляваше най-голямата опасност за прехраната му, за бъдещето му, за щастието му. Не изглеждаше толкова глупав, та да не се е досетил за предназначението на „санитарния“ хеликоптер и наркозните куршуми. Особено след като оня кретен, пилотът, направи идиотския си опит да го убие.

Трябваше да изпълни нареждането на бракониерите, което те му предадоха по радиото снощи, след като се бе прибрал дома.

Тая заран се чувствуваше добре. Дори главоболието му бе преминало. Затова се бе заел веднага със задачата си. Пределно проста и ясна. Да обезвреди Джими Янг! С подкуп или по какъвто и да е друг начин. Само да го обезвреди!

Колата се друсаше по неравностите на пътя, заобикаляше термитниците и дупките на тръбозъбите.

Ех, тази Африка! С привидно тъй богата природа, с такова растително буйство, а всъщност материкът с най-слабата почва. В съвсем тънък слой. Та тъкмо затова, не толкова поради изостаналост, най-подходящото оръдие за обработката й си остава простата мотика. Край екватора съществуват условия само за джунгла. А хората, понеже им се искат ниви, я горят. И за две-три години почвата обеднява.

Какво да се прави тогава? Кой може да даде някаква рецепта?

Фред се пообърна. Из гъстата трева излезе лъвица и тръгна редом с колата.

Пак същата, пак тая, която го бе обсаждала вчера! Все тъй намусена, с най-недоволния израз, виждан някога от Фред върху лъвска муцуна, която обикновено изразява царствено презрение…

Измъчила го бе. Нито го нападаше, нито му позволяваше да си иде. Струваше му се, че си го пазеше така, все едно в запас, като жива консерва, докато огладнее.

И изведнъж, надигнала се, тя се бе поослушала малко, след което като изстреляна бе полетяла към джунглата. Отде можеше да допусне арестантът й, че бе чула призивния рев на ранения си другар, на Кривия Зъб, който я викаше на помощ срещу нападналата го глутница хиени.

Едва тогава Фред бе успял да поеме отново на път. Затова се бе прибрал в къщи по тъмно. И се бе проснал в леглото, без да вечеря, без дори да се съблече…

Днес тя не се интересуваше от него. Човек в автомобил не представлява ловен обект. Използуваше го за друго.

Сърдитата прилагаше една от множеството си ловни хитрости. През хилядолетията прадедите й се бяха примъквали към жертвите си под прикритието на носорога, който не се бои от лъвове. Антилопите пък не се боят от него. Използували го бяха като Троянски кон.

Напоследък носорозите намаляваха, а се навъждаха други, железни чудовища, които също не бяха опасни за лъвовете, а и тревопасните не се плашеха от тях.

Инстинктът (а дали беше само инстинкт?) се бе превключил на друга програма. Щом като старата уловка можеше да се приложи зад новото прикритие.

Лъвицата го следваше дълго, може би десетина минути, без даже да го погледне поне веднъж.

Отдясно на пътя се надигна триметров термитник. А до него — тръбозъб. Изправен, забил нокти в твърдата стена, той я разкъртваше тъй леко, сякаш бе от пясък. А тя е по-здрава от цимент, толкова здрава, че слоновете се чешат в нея, без да я съборят.

Не можа да се нахрани с вкусната си плячка.

Приближила на разстояние, достатъчно според нейната преценка, Сърдитата се метна напред. Животът е низ от грешки. И тоя път ловджийката бе сгрешила. Достатъчна е стотна от секундата. Тръбозъбът я усети съвсем навреме и с неподозирана за тромавия си вид пъргавина хукна по пътя, пред следващата го хищница с огромни скокове, досущ като бягащо кенгуру.

Петнадесетина скока направо, после един вдясно. И изчезна. Скри се в дупката си.

Лъвицата тозчас се примири. Извърна се безучастно, сякаш нищо не бе станало. И отново пое редом с автомобила.

Някаква сянка премина над главата му. Фред вдигна поглед. Високо в небето се събираха лешояди. Те дежурят, разделили си района на участъци. И щом някой от тях забележи вероятна плячка, всички се отправят нататък. Обикновено, когато видят лъв на лов, го следват от високото. Затова много често лъвските жертви откриват къде е врагът им, като гледат нагоре, по полета на лешоядите.

Внезапно напреде му се изпречи газела. Нейните сродници допускат автомобил на двадесет крачки, докато от пешак бягат отдалеч. Ала тая не избяга и когато колата я наближи съвсем.

Имаше причина. Тялото й бе изпусталяло, движенията й — вяли и сковани. Безспорно болна. Но от какво?

Додето Фред си даде отговор на тоя въпрос, Сърдитата излетя от закритието си и се хвърли върху нещастницата. С един замах на лапата си изви главата й назад и счупи врата й.

После я захапа и повлече.

Ала човекът бе решил друго. В своята същност той си оставаше ловен инспектор. Сраснал бе с тая професия. С нейните задължения.

Газелата трябваше да бъде изследвана. За да се диагностицира болестта й. Да се предварди избухването на някоя епизоотия.

И той даде шумно газ. Връхлетя срещу хищницата, принуди я да отскочи от плячката си. После я подгони пред себе си. Тя опита да се отклони встрани, ала той я последва и там.

Накрая, съвсем уплашена, лъвицата се шмугна в тревите. Изгуби се нанякъде. По посоката на лешоядите човекът разбра, че го бе изоставила.

И той се върна назад. Натовари газелата в колата. Щеше да я изследва после, когато се върнеше в къщи.

Сега му предстоеше по-важна задача.

След още няколко минути срещна прайд лъвове. Познаваше ги. Те бяха разпръснали прайда на Кривия Зъб и Сърдитата, бяха завладели територията им. В родното си място Сърдитата вече се чувствуваше като бракониерка. Затова бе побягнала тъй безславно — бе открила близостта на враговете си.

И при лъвовете, както при хората, най-опасни са себеподобните.

А край тях, в радиус не повече от стотина метра, пасяха спокойно антилопи и зебри. По-право не пасяха, а гледаха лъвовете. Но не със страх. Повече с любопитство, та ако щете — с възхита. Както при вида на утвърдени диктатори. Знаеха, че хищниците са сити.

Колата отмина прайда, без някой дори да я погледне. Лъвовете се изтягаха в своето царствено безделие.

Не след дълго Фред видя павианите, които му препречваха пътя в истинска разбойническа засада. Най-отпред, тъкмо в средата, седеше на крещящо оцветените си мазоли Злия — намръщен, умен и важен, досущ като пиратски главатар.

Щом лендроверът спря, той се надигна високомерно, та пристъпи напред. Протегна ръка. Явно, за просия. С дланта нагоре. Но и просията му беше нетърпяща възражения. Не се молеше, а заповядваше. Изискваше, както ако това беше данък, що му се полага по право.

След него обградиха пленника останалите маймуни. В светкавичен абордаж те се покатериха по калниците, по капака на мотора, по покрива, запровираха ръце през прозорчето. Настойчиви, нахални, заядливи.

Туристите са виновни. Те ги учат на това, за да се забавляват, без да допускат колко опасни могат да бъдат тия комични бандити.

Фред вдигна стъклото и леко подаде газ. Злия остана на мястото си, докато го блъсна радиаторът. Тогава, побеснял, се метна на колата, пред ветробрана, заудря с юмруци. Показа страшните си зъби.

Шофьорът натисна по-силно педала, ускори ход. И нападателите не издържаха. Нервите им не се оказаха тъй устойчиви. Разколебани, един подир друг те започнаха да скачат на земята, да се търкалят при неудачното си слизане, да крещят, да се заканват.

Последен, то се знае, го напусна Злия. И понеже лендроверът вече бе набрал достатъчна скорост, при падането си той се преметна няколко пъти в тревата.

Фред Хейс навлезе в гората, слънцето се скри зад плътните дървесни корони, обгърна го познатата задушна влага. И той побърза да отвори прозорците. Ала чаканата прохлада не дойде.

Ето и лагера на биолога!

Но съвсем различен от предишния. Сега — само с една палатка. И разхвърлени наоколо изпочупени, накъсани вещи.

Джими Янг го посрещна с видима неприязън. Дори не престана да сглобява нещо в радиопредавателя, чиято антена се търкаляше на земята до него.

Ала Фред се помъчи да изглежда, че нищо не е забелязал, да се държи колкото може по-непринудено.

— Здравейте, мистър Янг!

Джими не пое протегнатата ръка. Ясно — досещаше се. Оставаше въпросът — какво е сторил досега?

Неканеният гост подметна съчувствено:

— Нещо е станало тук. Защо така — като Робинзон?

Биологът му отвърна с въпрос:

— А вие с каква цел ни плашехте? С хората-леопарди!

Фред се направи, че не е чул.

— Както изглежда, помощниците са ви напуснали? И са ви ограбили?

— Не! — отвърна Джими, като го огледа дали е въоръжен. И невидял нищо подозрително под лекото му облекло, обясни: — Това е дело на павианите.

Гостът продължи да пита:

— А ще стоите ли повече тук, след като, както виждам, не ви е останало нищо от онова, което е нужно за едно скромно човешко съществуване?

През отвора на закърпената палатка се виждаше постланият направо на земята дюшек. Вместо стол пред нея беше дотъркалян полугнил пън, а маса въобще нямаше. Душът беше изкривен и тръбата — изтръгната от резервоара. Наоколо се валяха изтърбушени кутии и торби. Дрехите на стопанина все още се вееха, превърнати на дрипи, по дърветата.

Джими отговори:

— Диоген живял в проста бъчва. И притежавал само една чаша за вода. Но когато видял някакво хлапе, че пие с шепа, захвърлил и нея. Може би е вярно, че щастието се определя от по-малкото нужди…

— Отричате цивилизацията? — подметна Фред.

— Ако нашият дивашки култ към вещите е цивилизация, тогава наистина ще я отрека. Сега, когато домовете ни са заприличали на оказионни магазини. Само с едно предназначение — да се наперя пред другите: „Виждате ли колко много неща мога да притежавам?“ Знаете ли какво казва Жул Верн? „Ще дойде ден, когато дърветата ще бъдат от метал, ливадите от вата, а плажовете от метални стружки… Това значи прогрес!“

Без да бъде поканен, гостът седна на пъна, докато домакинът стоеше прав пред него с нескрита, мълчалива подкана да си ходи.

— Нима наистина мислите така? — учудено запита Фред. — Впрочем вие имате право да си го мислите, но ще го спазвате ли? Да останете сам тук, сред зверовете, без баня, без бельо за преобличане…

— Ще се къпя в реката.

— А билхарциозата?

Пак искаше да го уплаши. Но Джими беше проверил. Реката не беше заразена с тоя опасен паразит.

— И вие май като Гьоте, който твърдял, че къпането в морето е безумие. Пък може и да не се къпя. Нима придворните на Луи Четиринадесети са се къпали? Нали затова се пудрели и парфюмирали — да прикрият мръсотията и миризмата на немитите си тела?

Фред разбираше, че го предизвиква. А не искаше да спори с него, искаше да се спогодят.

— Оставете шегите! Вие сте цивилизован човек. Дори ако останете тук, трябва да възстановите всичко, което сте загубили. А за това може би ви трябват пари. В момента… — побърза той да се поправи, видял недоволното трепване на очите му. — Ако действително се нуждаете, аз ще ви услужа.

Джими побърза да отклони великодушното предложение:

— Нямам нужда от пари. Така може би стана по-добре. Сам не бих се решил. Но щом е дошло, защо да не опитам? Като Робинзон. И без цивилизация. Като първобитните хора — всъщност като моите недалечни прадеди по същите тия места. Да проверя върху себе си доколко са прави тия, които наричат научно-техническата революция Кутията на Пандора…

— Не ви разбрах.

— Зевс подарил на първата жена Пандора кутия, в която били заключени всички човешки пороци, болести и страдания. От любопитство Пандора я отключила и тъй неволно ги пуснала на свобода…

Фред наистина почваше да се дразни от мъдрословията на тоя черен философ. Очакваше да намери разумен човек, с когото да се споразумеят. А то — дърдорко… Най-много го обиждаше безспорното превъзходство на тоя чернокож, културата му, начетеността му. Фред не бе имал време да учи. Животът го бе сграбчил отрано в жестоките си нокти. Сам да си изкарва хляба. Тоя живот, при който по-добре да мреш, ако нямаш пари. Ето и Джими Янг! Надува се, подиграва се на незнанието му. А защо? Защото той имал пари да учи, а Фред е нямал. Джими Янг бе дошъл тук от охолство, от глезотия, а Фред — от принуда. Оня — от много пари, Фред — заради тия проклети пари!

Но, подтиснал с усилие враждебността си, той продължи с почти приятелски тон:

— Защо да не опитате, така ли? Защото е невъзможно!

Джими отговори със своя особен начин на убеждаване:

— Някой беше казал, че човечеството е сключило фаустовска сделка с техниката, продавайки й душата си. А че е невъзможно да се откажем от плащането на дълга си — вярно е. Но аз смятам, че не е и нужно да се връщаме до положението на първобитния човек. Само че всяка наша придобивка да бъде придобивка, а не заробване от събирателския ни инстинкт. Като сойката…

— Чак пък инстинкт! — не се стърпя Фред.

— Дразни ви, че приписвам на хората такива животински прояви. Обидно ви е. А то си е така. Разумните ни постъпки са съвсем малко. Повечето са направлявани от типични условни рефлекси и инстинкти. Инстинкт е колекционерството. Някога събирали семена, луковици, червеи; днес — марки, монети, часовници, лули, кибритени кутии. Също: любовта към родното място, нагонът към земеделие, слабостта ни към кучетата, ловната страст… Особено тя, най-животинският остатък в човешката психика…

Фред вече бе намерил тема, по която чистосърдечно да се съгласи с него. Та да го предразположи повечко, да го подготви за предложението си.

— Тук сте напълно прав! Наблюдавал съм стотици така наречени „ловци“, които са прелитали хиляди километри само да дойдат тук, за да се опиянят от кръвта на някое невинно същество. Ей тъй, от страст да гледат кръв, да убиват… Аз вече се тъкмя да зарежа службата си. Защото ми налагат отстрел на „излишните“ слонове. А защо не „отстрелваме“ и излишните хора?

— И носорозите ли? — запита в упор Джими.

Фред сякаш и тоя път не го чу.

— В природата убийството е средство за съществуване. Звярът разкъсва за храна, а то е различно от лова на хората, който е развлечение. За удоволствие. От жестокост. Защо тия ловци не станат колачи в кланицата, та поне да има някаква полза от тях?

Джими безспорно беше на същото мнение:

— А знаете ли какво казва вашият Бернард Шоу? „Когато човек убие тигър, това е спорт; когато тигърът убие човек, това е кръвожадност.“ Убеден съм и аз, че ще дойде ден, когато ловният спорт ще се наказва, както убийството на човек.

Сега пък Бернард Шоу! Фред се ядосваше все повече при изреждането на тия знаменитости, за които той не знаеше почти нищо. От тоя настойчив показ на култура. И все пак успя да се овладее:

— То отсега има забрани за лов. Макар и за отделни видове. Аз знам защо. Защото няма сметка. Щом ловът на някое животно стане нерентабилен, тогава се събужда човечността. Нали знаете как бяха издадени забраните за лов на китове, делфини, тюлени, та и на слонове и носорози? Да не се свършат. Да има и за бъдещите ловци. Нещо като спестовна касичка…

— Дори и така — рече Джими. — Дори по сметка. Но да прекъснем това разхищение на богатствата, които ни е предоставила природата. Убеден съм в това. Не само спестовността, дори доскорошният порок — скъперничеството — вече става добродетел в нашия век на разсипници. Разсипничество на всякакви блага: храни, горива, предмети. За развитите страни най-големият проблем днес е преяждането. Докато милиони други умират от глад. А тази стръв за придобиване на вещи. А опаковките, недоизносените дрехи, демодираните автомобили и мебели. Неоползотворените суровини. Днешният век има много имена, едно от друго по-самоласкателни. Но за мен най-точното е „Векът на разсипничеството“.

Фред изслуша търпеливо и тоя дълъг монолог. Монологът те издава, че си се отпуснал. Мнителният мълчи или отговаря накратко. При това, да си признае, не бе чул всичко. Повече гледаше изпълзелия върху съседния ствол сцинк, малкото пъстро гущерче, като че ли сглобено от мозайка. Някои племена се боят до смърт от него, докато от лъва не се страхуват. Наистина, колко разновидности има страхът. Ето и Фред. За него говорят, че обича „да си пъха главата в устата на лъва“, а той потреперва, като си помисли за безбройните болести по тия места. Та и сега. Какъв дявол го докара тук, да се завира в бърлогата на тоя черен биолог (Пък и кой го знае доколко е биолог?), вместо да си оправи сметките по друг начин?

Но веднъж започнал, той не беше свикнал да спира насред път. Трябваше да опита. Джими вече беше подготвен да го изслуша.

Гостът посочи с ръка до себе си място и за домакина.

— Мистър Янг, седнете! Искам да побеседваме за нещо важно.

— Прав слушам по-добре — отвърна Джими.

Няма що, принуден беше да говори седнал, от по-ниско положение. А това често обезценява казаното.

— Мистър Янг — натърти той. — Да пристъпим към главната цел на посещението ми! Първо, идвам да ви благодаря за спасението.

И мернал недоверчивия поглед на събеседника си, добави:

— Аз не съм ви видял. По радиото ми съобщи това пилотът на хеликоптера…

— Който искаше да ме пребие — пресече го направо Джими.

Фред стана. Трябваше да изглежда по-убедителен:

— Погрешно впечатление, мистър. Този идиот, като видял какво става с мен, така се объркал, че изтървал лоста за управление. И преди да го овладее…

Джими отново го прекъсна:

— Мистър Хейс, не си губете времето! И не опитвайте така детински да ме залъгвате! Всичко ми е ясно. И вие ще понесете заслуженото. А за покушението над мен няма да съобщя никому — това мога да ви обещая. Няма да утежнявам положението ви.

След тези категорични думи на Фред не му оставаше нищо друго. Пък той беше свикнал „да си пъха главата в устата на лъва“. И откровено призна:

— Всъщност защо да се мамим? Предпочитам да убия, отколкото да излъжа. Наистина бракониерствувах. Но все пак — с известно смекчаващо вината обстоятелство. Не убивах носорозите.

При тази прямота Джими омекна:

— Това говори добре за вас. Но все пак престъпление…

Фред продължи:

— А защо съм нагазил в престъплението, замисляте ли се? За удоволствие ли? Да си изгубя хляба, да попадна в затвора?

Той простена. Не се преструваше, тоя път беше искрен:

— Заради мъката, мистър Янг! Много мъка има по света. Вие, хората с пари, не знаете всичко. Не знаете, че има мъка, която може да се отстрани с пари. Затова ми трябват, проклети да са, да лекувам жена си. Това, което видяхте, беше за пръв път. И ще бъде за последен…

Джими запита:

— Впрочем какво искате от мен?

— Нищо друго — само да мълчите!

— Мълчанието в случая е равностойно на лъжа. А пък аз, както и вие, не понасям лъжата.

Фред вирна глава:

— Е, каква е последната ви дума? Ще ме предадете ли?

— Да изпълниш дълга си не значи предателство. А и вие по-добре се предайте сам! Това ще смекчи наказанието.

Бракониерът избухна:

— Вие чувате ли се какво говорите? Да се предам, да се откажа от парите! А жена ми…

— Жена ви — Джими вземаше бързи решения. — Вие се оправете със закона. Пък дори да ви осъдят, аз ще поема разноските по лечението й.

Ловният инспектор се усмихна:

— Много великодушно, мистър! Но наивно. Мелодрама! А после? Като изляза от затвора? Аз нямам диплома, аз не умея друго. И вече никой няма да ми даде работа в резерват. Тогава пак, ща не ща, трябва да се захвана с бракониерството. Ако сега ми се размине, няма да повторя. И ще си остана почтен човек. Та само аз ли съм така?

Джими губеше търпение:

— Мистър Хейс, за мен съществува само един изход — този, който ви предложих. Ако не сте съгласен, да не ви задържам повече!

Фред кипна. Да го гонят, макар и тъй тактично, да го гони един… Та всъщност какъвто и да беше: магистър или доктор, той си оставаше чисто и просто негър…

Но се овладя пак:

— Ако ви предложа половината от хонорара ми?

Не беше убеден в убедителността си, но нямаше друг избор.

Джими вирна глава:

— Разбира се, ще откажа! Аз от пари нямам нужда. Виждате колко са потребностите ми. Съвременен Диоген.

— Тогава — бракониерът промени гласа си, — бог ми е свидетел, че друго не ми остава. Знаете ли, мистър Янг; знаете ли, че тук, в тая пустош, човек може да загине от всякаква смърт? И никой никога няма да открие ни помен от него.

Това беше неприкрита заплаха. Джими бе готов за нея. Затова, уж небрежно, си играеше с наркозния пулверизатор, без посетителят да се досети какво държи.

И отвърна:

— За незаконен лов наказанието е няколко години затвор… А за убийство…

— Никой няма да разбере какво е! — натърти Фред. — Приемате ли, или не?

Биологът вдигна рамене:

— Дадох ви предварително отговора си.

Фред се обърна рязко. И подхвърли през рамо:

— Все пак си помислете! Докато не е станало късно!

Вече си позволяваше да бъде дързък. Сигурен беше, че радиопредавателят не работеше. Следователно, Джими не бе успял да съобщи това, което знаеше. А този факт облекчаваше положението на Фред. Развързваше ръцете му за действие.

Той се качи в лендровера. Подкара.

Можеше да действува!

На сто крачки от лагера, скрит от гъстата растителност, спря, измъкна убитата газела и я окачи на едно дърво на височина, до която не можеха да стигнат чакали и хиени. Да примамва само лъвове и леопарди. Лъвове и леопарди да се навъртат тая нощ край лагера на черния биолог. Надяваше се те да облекчат задачата му.

Без никакви улики…