Петър Бобев
Камбо (4) (Роман за юноши)

Еднооката, женският крокодил, продължаваше да варди бъдещото си потомство, което очакваше близката си поява на белия свят в гнездото, на дълбочина половин метър под земята. Тя лежеше неподвижно в плитчината, все едно довлечен от теченията дънер, а над повърхността се подаваха само ноздрите й и едното оцеляло око.

Трябваше да ги пази! Защото още отсега безброй опасности ги грозяха. Отделеше ли се даже за минутка, тозчас някой щъркел марабу или хиена, или павиан, или костенурка щеше да ги изрови, за да засити глада си. Това следеше грижливата майка сега — най-опасния враг на яйцата й, варанът, който се криеше в отсрещния шубрак, подаваше глава да провери и отново се дръпваше назад, щом забележеше трепването на окото й.

Ех, имаше си тя и помощник. На метър от подземното й гнездо бе настанила своето гнездо една от птичките, които хората наричат крокодилски стражи. И двете имаха полза от това съседство. Близостта на крокодилското гнездо създаваше сигурност за птичите яйца, а птицата при опасност предупреждаваше с крясък мощната си покровителка, която в останалото време почистваше от паразити.

Едноооката се бе настанила на това място немного отдавна. Какво значение има една година за дълголетието на това влечуго? Но вече го познаваше отлично. Тук бе намерила другаря си, бащата на бъдещите й рожби. Бе го избрала всъщност не заради него самия, заради личното му очарование, въпреки престараването му да я съблазни с могъщия си рев. Харесала бе територията, която той смяташе за своя собственост и която защищаваше до кръв от посегателствата на другите самци. Тези стотина метри от реката и от принадлежащата й брегова ивица даваха възможност да си изкопае подходящо гнездо, за което да няма опасност от заливане при внезапно наводнение.

Другарят й още продължаваше да обикаля из реката и да пъди всеки мярнал се крокодил. А желаещи за имението му — колкото щеш. Само на двеста метра по-нагоре срещу течението върху неудобен за гнездене тинест бряг се припичаха на слънце двадесетина крокодилски ергени, които само дебнеха удобния случай да заграбят чуждото владение, та и те да се обзаведат със семейства. Коя самка ще погледне безимотен самец?

Другите животни, виж, можеха да идват. Защото ако те не идваха до водата, той трябваше да ги гони по сушата. Рибите, раците, жабите, водните змии съвсем не стигаха да заситят глада му. От време на време все му се приискваше по-едра плячка: антилопа, глиган, зебра, та ако му падне — я слонче, я носорогче.

Нагазили в плитчината, сред лотосите и водните лилии, пристъпваха, всеки улисан да си търси препитание, фламинга, чапли, голиати, корморани, лопатари, гъски, щъркели марабу, ибиси, пеликани. Плуваха змии и костенурки. Подскачаха жаби.

А над тях по брега извишаваха величествени корони акации и разкривени тополи, надничаха кокетно къдраволистни палми дум и смокини, всички омотани от корена до върха с лиани и израсли по чуждите клони готованци, сред които крещяха папагали, гукаха гълъби, писукаха други невидими птички и цикади, чуруликаха маймуни гвенони.

Така е в джунглата — растенията все се стремят нагоре: или върху собствените си корени, или приспособени да живеят в чуждата сянка, или попълзели по гърбовете на други. Не всички могат да се доберат до върховете.

В обраслата с тръстика и папирус плитчина се криеха водни козли и брадавчести глигани, провираха се питони и агами.

Отгоре прелитаха малахитови зимородки и изящни стрелоподобни лястовици, виеха се на облаци пеперуди и комари.

Крокодилът не опитваше да прогони и стария хипопотам Единака, чиито кучешки зъби достигаха дължина повече от метър. Помежду им отдавна се бяха установили отношения на мирно съществуване. За да има съгласие между добри съседи, единият трябва да отстъпва. Отстъпките, ще не ще, правеше крокодилът. Какво друго му оставаше? Зъбите на хипопотама бяха в състояние да го пробият цял с едно само хрусване.

Остарял беше Единака, отдавна зарязан от харема си, ала не изоставяше своето владение, което съвпадаше горе-долу с владението на чудовищното влечуго. Гонеше в жестоки битки всеки дръзнал да му го оспори младок.

Той се бе потопил във водата на двадесетина метра от Еднооката, като отгоре се подаваха само ноздрите, очите и ушите му. Душеше, гледаше, слухтеше. През деня отбягваше да стои на слънце, за да не прегори нежната му кожа въпреки защитата на отделяната от специалните му жлези червена слуз — все едно кървава пот.

Хипопотамът трепна. Ала тозчас се успокои. Оказаха се биволи — десетина глави, дошли хем на водопой, хем да се повъргалят в тинята. Единака не помисли да им пречи — живееше в разбирателство и с тях.

Те нагазиха в калта и след като се оваляха добре, отпуснаха преживящи глави. Само едно немирно малаче отказваше да почива, а все се въртеше край брега, подскачаше смешно-тромаво, опитваше на вкус проскубаните треви. Майка му, старата биволица с чисто бяло петно над окото — знак, по който с пълно основание можеха да я кръстят Бялата Вежда, — измучаваше неспокойно подире му, но постепенно и тя притихна, отдаде се на блаженството от уталожения сърбеж, причиняван от впитите в кожата й кърлежи.

На брега се появи женски носорог с детето си. Единака я позна — Безухата. Не знаеше само по какъв начин се бе лишила от ушите си. Тя обаче никога нямаше да забрави това си премеждие, макар че все още не си бе обяснила защо й ги бяха отрязали. Отде можеше да допусне, че така местните хора задоволяваха чувството си за важност. Оня туземец тогава трябваше да демонстрира безподобна смелост. Затова я бе издебнал, докато спеше. А сънят на носорога е пословично дълбок. Човекът се бе метнал на гърба й и с два светкавични удара на ножа бе отрязал ушите й, след което бе хукнал презглава да бяга с двата трофея в ръце. А клетата жертва, вече безуха, при това наследствено късогледа, не бе успяла дори да разбере кой бе извършил това покушение и къде се бе дянал след това…

Озъртайки се тревожно наоколо, тя пристъпи към водопоя, следвана от малкото си, което се притискаше до корема й, смутено от близостта на реката и от многобройното й население.

Не усетиха готвеното нападение и сновящите по гърбовете им черноклюнести птици буфагуси. Нали затуй ги търпят носорозите, нали затуй ги гощават с личинки на щръклици, с кърлежи и пиявици — да ги предупреждават с крясък при явила се заплаха.

Ала павианите не изглеждаха тъй опасни за зорките птици, които не проумяваха на какво се дължи тая им враждебност. Без да обърнат внимание на маймунския обход, буфагусите продължиха да подскачат по набръчканата носорожка кожа, докато маймуните, вече изоставили походния си строй, се прегрупираха за атака. Водачът им, огромен мъжкар с грозно озъбена уста, озъртащ се със зъл поглед, готов всеки миг да пусне в действие спрямо непокорниците яките си юмруци и острите си зъби, издаде някаква кратка, почти безшумна заповед. И стадото тозчас притихна. Млъкнаха дори заловените за майчините кореми бебета. Неусетно, като настъпващи във верига войници, павианите достигнаха стръмния земен откос на брега точно над утоляващите жаждата си носорози.

Еднооката крокодилка и хипопотамът видяха това. Ала не се намесиха, не ги засягаше. Знаеха, ако павиани притихнат и се държат прилично, значи като истински хулигани зад доброто си държане замислят нещо недобро. И все като истински хулигани си правят жестоки шеги само в пълна безопасност, при това винаги в многолюдна тълпа.

Изведнаж с вой и рев маймуните почнаха да замерват с камъни изненаданите си жертви. Безухата подскочи от уплаха, залута се напред-назад, засуети се, съвсем объркана от каменната градушка.

Най-сетне успя да се ориентира откъде идва предизвикателството. И в тромав галоп се втурна нагоре по утъпканата хипопотамска пътека, в гнева забравила детето си, което изостана зад нея.

Когато тя се изкачи на брега, Злия, павианският вожд, издаде нова заповед и цялата шайка за миг се озова на клоните със самодоволно хихикане от пълния успех на шегата. Така си е. Шегобиец е този, който умее да поставя другите в неудобно положение.

И докато разгневената майка пръхтеше отдолу, безсилна да открие враговете, едно пъстро черно-жълто тяло връхлетя върху изостаналото носорогче. Свали го на земята.

Не успя да го убие. Дочула отчаяния писък, Безухата мигом се врътна назад като срината канара от тревожна ярост.

Пантерата не я изчака. Изостави плячката си и с един скок се метна на най-близкото дърво. Безухата тоя път въобще не опита да я преследва. Изглежда, съобразила бе колко неблагоразумно е да изоставя детето в гневните си пристъпи. Тя го подтикна леко с муцуна и го поведе обратно по-далеч от водопоя, от хищниците и от издевателствата на павианите.

Най-уязвими са малките: и на дребните животни, и на едрите. Слаби, неопитни. Едва Безухата бе спасила своето дете, ето че друго попадна в смъртна опасност. Непослушното малаче на Бялата Вежда, без да подозира нищо лошо, подскачайки по брега, наближи крокодилското гнездо. И преди да разбере какво става, усети как някаква зъбата уста захапа муцуната му, после с непреодолима сила го повлече към дълбокото. Така обезсилено, то не можа дори да измучи за помощ.

Когато най-сетне биволицата разбра бедата, вече беше много късно. Тя скочи мигновено на нозе и се втурна срещу врага. Ако беше на сушата, победата може би щеше да бъде на нейна страна. Но във водата, която притъпяваше ударите на рогата й, клетата майка се оказа съвсем безсилна. Еднооката, вперила в нея безразличния поглед на единственото си око, уверено отмъкваше жертвата си навътре.

И ето — и жертва, и похитител, изчезнаха под повърхността. Бялата Вежда видя как срещу нея се носи друго бронирано чудовище — мъжкия крокодил. Убедена напълно, че вече няма никаква надежда, тя се обърна назад и излезе унило на брега, където пръхтяха възбудени другарките й, пред които размахваше гневно рогата глава старият бик.

Не само разтревожен, потресен, че не бе го опазил, той поведе стадото си към гората, по-далеч от опасната вода. Знаеше, няма смисъл да чакат. Този, когото крокодил е завлякъл към дъното, никога вече не се връща на брега.

Ала Единака не мислеше така. Кой знае какво стана в огромната му глава, подобна на кожен сандък. Дали се събуди сходен спомен от миналото, когато и той властвуваше тук сред самки и деца, а зъбатите влечуги все опитваха да отмъкнат някое малко; или го подтикна друго чувство — някаква необяснима нежност и жал към нещастните биволи? Какво знаят хората за чувствата, за добротата и злобата в останалите твари по земята? Навярно и той не би могъл да отговори смислено на този въпрос. Само се поддаде на порива си. Потъна на часа и като подводница се насочи към Еднооката, която продължаваше да притиска към дъното жертвата си.

Разбрала кой иде, давайки си ясна сметка за мощта на огромните му челюсти, тя пусна плячката си и побягна. Хипопотамът, поел полумъртвото малаче върху главата си, го отнесе на брега. Изтика го на сушата и там започна да ближе страшните рани от крокодилските зъби.

Не помогна. То вече бе мъртво. Преди Единака, който продължаваше напразните си опити да го съживи, го усетиха дежурещите в небето лешояди. И само след минути накацаха по крайбрежието. Орли и щъркели марабу, едните — дръзки и нетърпеливи, другите — спокойно изчакващи реда си отстрани като претръпнали гробари, убедени, че без тях не завършва никой житейски път.

Единака най-сетне проумя какво бе станало. Ала все не искаше да го признае. Надигна се, та връхлетя срещу прокрадващите се лешояди, които отскочиха с разперени крила и недоволен грач, но тозчас се подготвиха за ново настъпление.

Кой знае по какъв начин, може би проследили стремглавото прилитане на лешояди, на брега изскочиха със зловещ кикот осем хиени, прегърбени, със спуснати задници.

Водеше ги стара самка с разкъсана долна уста, едра и властна. Без да се колебае, убедена в правото си първа да подхваща всяко пиршество, тя се втурна напред, ала трябваше тозчас да отскочи с вой, избягнала на косъм щракналите зад врата й хипопотамски челюсти.

Сцепената Устна беше достатъчно съобразителна да прецени, че засега се налага да изчака.

И тя приседна на няколко крачки от разгневения пазач, който продължаваше безсмислено да охранява чуждото трупче — повече от старческа упоритост и вродена омраза към любителите на мърша, с неосъзнатото предчувствие, че някой ден и той ще завърши дните си в техните ненаситни човки и зъби.

Сцепената Устна умееше да чака.

И щеше да изчака…