Петър Бобев
Камбо (3) (Роман за юноши)

Фред Хейс, ловният инспектор в резервата, стиснал яко волана на маневрената си всъдеходна кола, се взираше напрегнато в пътя, като избикаляше с резки завои дълбоките ями на тръбозъбите. И ругаеше на глас. Прави бяха местните хора, задето толкова ненавиждат тези иначе безобидни мравоядци. В опасните им дупки може да натроши краката си всяко добиче, да счупи ос всяка кола, дори неговият изпитан лендровер.

Дълго бе размислял, докато реши, че трябва да посети тоя смахнат американски негър, който се бе домъкнал тук да прави експериментите си. Като че ли му бяха малко богатите лаборатории там, та му се налагаше да се завира и в пущинаците.

Трябваше да го убеди, да го отстрани от мястото, което си бе избрал. Имаше толкова много други, цял континент — защо пък тук?

Точно тук, където се намираше отдавна мечтаното богатство на Фред. Веднъж му се бе усмихнало щастието. И изневиделица — някакъв си… Идва и се нагласява тъкмо там… Съвсем близо до скривалището на слоновата кост…

Същинската савана постепенно преминаваше във вторична савана — доскоро гора, но опустошена от човека, който бе изсякъл ценните дървета, а добитъкът му — опасъл цялата небодлива растителност. Все по-често и по-често се срещаха дървета и храсти с настръхнали игли, събираха се в по-обширни храсталаци, омотани с шипести лиани като стена от бодлив тел. И лендроверът беше принуден все по-често и по-често да ги заобикаля, за да не попадне в трънливия им плен.

Пред очите му като в научно-популярен филм се разгръщаха събития, за които учените пишеха статия след статия в кабинетите си. Човекът унищожаваше джунглата, на чието място се настаняваше саваната, а подире й — къде с хорска помощ, къде и без нея — настъпваше пустинята. Средно по един километър годишно.

А когато загине цялата джунгла…

Същите изследователи твърдят, че ако бъде изсечена само амазонската селва, въглеродният двуокис в земната атмосфера ще се увеличи с една пета. Ами ако бъдат унищожени и остатъците от африканската?…

Високо в небето се виеха лешояди в шахматен строй — така имат по-широк обзор. Съберат ли се те на едно място, почнат ли да се спускат надолу — това значи, че са видели мърша.

В подобен случай ловният инспектор е длъжен да се отправи нататък. Нали затова снабдиха повечето от колегите му с лендровери, а някои — даже със самолети? Да сложат край на бракониерството.

Такава беше сега главната му задача — да се справи с това зло. С всички средства. Да спаси от безсмислено изтребление и слоновете, и носорозите, и крокодилите — да опази живото богатство на Африка поне в това поверено му земно кътче. А то…

Иззад близкия храст изскочи Томи, газела на Томсън, изящна, лека, с ярка черна ивица отстрани на тялото. И припна да се надбягва с колата. А понеже не се боеше от дупките на тръбозъбите и от внезапно изпречващите се термитници, успя да я изпревари бързо. Тогава съвсем ненадейно прелетя напреки през пътя току над носа на шофьора й, доволна от шегата си, хукна встрани.

В далечината Фред забеляза стадо жирафи, понесли се в тромавия си галоп като оживели кулокранове. По навик посегна към далекогледа. Ако откриеше някое изоставащо животно, трябваше да изясни причината. А при подозрение за болест — да го застреля и да изпрати за изследване кръвна проба.

Тоя път махна с ръка — имаше по-важна задача.

Как съвсем ненадейно се промени цялата му съдба! Наистина и преди това като висш служител в резервата получаваше добра заплата. Добра — но за обикновени случаи. Не и сега, когато на всяка цена трябваше да намери тия проклети хиляди долари, нужни за лечението на Кейт. На неговата Кейт. Която заряза и дом, и семейство, и кариера — напусна университета, само и само да бъде при него. И може би нямаше да съжаляват за това, ако не бе станало нещастието… Нападението на дивия бивол! Наистина, Фред го застреля още там, но разяреното животно вече бе ударило Кейт с рогатата си глава.

После — болници, дни и нощи между живота и смъртта. Докато накрая я изписаха. Без опасност за живота й. Но изгубила речта си. Глуха и няма…

Цяла година оттогава.

А наскоро някой му спомена, че вече правят сполучливи операции, че успяват да излекуват и такива недъзи. Но срещу много пари.

Откъде да намери толкова много пари?

Тогава самото провидение се намеси. Открил ги с вертолет, преследвал ги с всъдеходи и цял взвод черни пазачи, Фред бе успял да залови шайка бракониери — все невежи туземци, които поставяха всевъзможни капани за слонове и носорози.

Залови ги с достатъчно улики — при бягството не бяха сварили да хвърлят плячката си. Бивните бяха дребни, не повече от двадесетина килограма единия, докато доскоро средното им тегло надминаваше четиридесет-петдесет килограма. От усиления лов и самите животни, и бивните им не успяваха да израснат достатъчно.

Сам се зае да ги разпита. Всички отговаряха едно и също — тези няколко зъба били целият им добив. Току-що започнали лова си.

Как не ги заплашва Фред — нищо повече! Но и наличните доказателства бяха предостатъчни при сегашните строги закони да им осигурят няколко години затвор.

Последен в кабинета му влезе Мпуто. И щом се видя насаме с него, се хвърли на колене. Разплакан. Искал да следва висше училище. А нямал пари. Затова тръгнал с бракониерите — само за един лов. Да поспечели нещо, колкото за следването. Ако бвана инспектор го прател в затвора, щял да му убие бъдещето.

И бвана инспектор, не лош психолог, обеща да го опрости, ако му обади къде е скривалището на събраната слонова кост.

Мпуто не се колеба дълго. А и Фред, като всеки честен човек, сдържа обещанието си — отвори прозореца и му посочи през къде да се измъкне незабелязан.

Още на следния ден отиде да провери. Момчето не го бе излъгало. Точно на посоченото място Фред намери землянка, пълна със слонски бивни, големи и малки. Истинско богатство.

Не стана нужда той да дири търговци. След два дни те самите го навестиха. И се уговориха лесно. По негов знак щяха да дойдат с хеликоптера си, за да отнесат стоката. И да му броят това, що му се полага.

За проклетѝя тъкмо тогава и на същото място се домъкна тоя неканен маймунски укротител… И попречи както на експедирането, така и на плащането.

А парите му бяха нужни час по-скоро!

Колата вече навлизаше във все по-сгъстяващата се галерийна гора, проточена дълбоко в саваната покрай носещата влага и живот река, като странен израстък на ширналата се откъм юг девствена джунгла. Все по-често над палмите, над дивите банани и дървовидните папрати извишаваха снагите си гигантски махагонови дървета и сейби, омотани в безредната плетеница на лианите. Навред пърхаха нектарници и зимородки, замайващо пъстри пеперуди и червени водни кончета; крещяха птици носорози и сиви папагали жако; скрибуцаха до полуда цикади.

Дневната жар, почти незабележима в сухотата на откритото поле, тук, в близост до водата, го облъхваше като в гигантска оранжерия.

Лендроверът прегази недълбок поток и Фред успя да зърне пръсналите се сини и червени рибки, цамбуркащите пъстри жаби и спотаилите се на дъното розови крабове.

После продължи да лъкатуши сред грамадните стволове по дирите на миналите преди това камиони.

През една пролука зърна и реката, отразила в златисти искри тясната ивица небе, което се виждаше през разсечения листен склоп на джунглата. Бреговете, обрасли с храсти и лиани, наподобяваха фантастични декори, сред които се разиграваше вечната, непрекъсваща драма на живота.

Някой бе казал: „Живот — границата между миналото и бъдещето. Едно мигновение.“ Но дори и мигновение — важното бе да се изживее по-добре. С по-малко мъка…

Най-сетне достигна лагера: пет камиона, седем клетки и три палатки.

Носачите го посрещнаха с питащи погледи. Наплашени (та нали всеки от тях бе принуден често да нарушава законите за лова, които между другото нито познаваха, нито разбираха?), те недоумяваха в какво ли може да ги обвини сега тоя едър мъж с бурска руса брада и униформа на висш служител в резервата.

Фред скочи от колата и запита Нгуо, първия, който му се изпречи:

— Къде е шефът?

Запитаният посочи с глава нагоре.

Проследил погледа му, инспекторът видя някакви същества, които правеха нещо из високите клони. Едното безсъмнено беше маймуна, шимпанзе, а другото… Другото се оказа човек, чернокож, със светли шорти и риза с къси ръкави, бос като останалите туземци, само че с тъмни, очила.

— Какво търси там? — запита Фред.

Нгуо отговори:

— Учи маймуната да си прави гнездо.

А едва успяваше да прикрие насмешката в гласа си.

Фред премисляше бързо. Не се засмя. Чернокож. С очила. С маймуни…

Това му хрумна изведнъж:

— А вас не ви ли е страх?

— От какво?

— Ами… Човек с четири очи… Дружба с маймуни… Нещо като „човек-маймуна“…

Нгуо трепна. Че кой в Африка не изтръпва само като му се спомене за зловещите тайни общества? Хора-леопарди, хора-крокодили, хора-бабуини… Все вещери, които изпращат зверовете да изпълняват заповедите им, вместо тях да убиват осъдените… Поддръжници на стария ред, своеобразна тайна полиция, която укрепва традиционните владетели… А понякога — обикновени убийци, прикриващи се зад древните обичаи…

И неволно промълви:

— Наистина, с червени очи!

За това явление Фред имаше свое обяснение — прост конюнктивит. То се знае, премълча го.

В това време, видял посетителя си, Джими Янг се спусна пъргаво от дървото и го приветствува радушно:

— Поседнете, докато аз се измия и преоблека!

„Негърът си е негър — помисли си Фред. — Дай му само да се мие и да се пере.“

И се нагласи на стола до масичката пред палатката, откъдето скоро излезе домакинът и седна насреща му.

След няколко общи фрази, с които възпитаните хора прикриват истинските си намерения, Фред опита предпазливо да пристъпи към целта. С фамилиарния тон, с който се обръщат непознати хора, когато се срещнат далеч от условностите на цивилизацията:

— Е, мистър Янг, за какъв дявол сте се заврели чак тук?

— А вие?

— Моята е по-особена — вдигна рамене Фред. — Нямам друга специалност. Само тук ми предлагат що-годе сносно възнаграждение.

Биологът се усмихна:

— Всеки си има някаква причина.

Фред опита да го предразположи:

— Вкус към примитива? Или атавизъм?

— По-скоро последното. Програмираното живуркане в големия град накрая омръзва. Цивилизацията днес се е насочила към своя абсурд, тя, кажи-речи, се отъждествява, да речем, със зъбна четка, задвижвана от електромотор; или пък мелничка за пипер с батерия. Или нещо още по-безсмислено. Там наистина те обхваща някаква носталгия по някогашното свободно съществуване. Може би атавизъм, както казахте. Не сте ли съгласен, че съвременният град ни принуждава да гаснем в своите комфортни тюрми от цимент, желязо и стъкло, омотани в пластмаси? Съвременните градове — чудовищно нараснали, тровят земята като гнойни циреи.

— Ами смогът? — подкани го умело Фред Хейс.

Джими се хвана лесно на тая подходяща въдица:

— Банално наистина. Днес всеки, който чете вестници, се смята подготвен да изнесе лекция по екология. За жалост — само празни приказки. Всъщност нищо конкретно, никаква смислена препоръка, никакви действия. Никой не е в състояние да конкретизира какво впрочем значи „околна среда“, както не може да си представи как и той самият я замърсява.

Привидно искрено Фред се учуди:

— Че как пък ние с вас я замърсяваме? Сега? Тук?

— Ето как! Навред, където се появи човекът, и природата тутакси се превръща в околна среда. Той се заема веднага да я измени съгласно своите разбирания. Вие например пазите слоновете, затова те, преследвани другаде, пренаселват резервата и унищожават дърветата.

— А какво да правим?

— Франсис Бейкън казва: „Можеш да подчиниш природата само като ти й се подчиниш.“ Човекът взе надмощие над животните с умението да си прави оръжия. Но този дар може да го смаже, както всяка хипертрофия, както гигантизмът смаза динозаврите. Аз съм убеден в едно — човек не е в състояние да стане господар на природата, защото и той е зависим от нейните закони. Но неин убиец — виж, това може и да стане. А като следствие на това — самоубиец…

Той се усмихна смутено:

— Миналата година за малко щяха да ме пъхнат в лудницата. Защото според тях този, който казва истината, е наистина луд.

— Че какво толкова сте казали?

— Нещо съвсем просто: „Може да си добър патриот, дори светец, но ако изпускаш дима от фабриката си без пречиствател, ти по нищо не се отличаваш качествено от палачите в Освиенцимските газови камери.“ Днес тристата-четиристотин милиона автомобила гълтат толкова кислород, колкото дробовете на цялото човечество.

Фред побърза да се съгласи и тоя път:

— Дори в Африка жертвите от автомобилни катастрофи станаха много повече, отколкото от крокодилите, лъвовете, биволите, змиите — от всички заедно.

И като се засмя, добави:

— Тия, които идват в Африка, се боят от зверовете. Аз — от стомашни разстройства. И от автомобилна катастрофа…

Той прекъсна изречението си на средата. Напреде му се бе изправило едно шимпанзе, привело към него набръчканото си, мумиеподобно лице, от което се взираха две тъжни кестеняви очи — все едно Рицарят на печалния образ.

С високомерен израз на министър то подаде на госта ръка, мека и розова отдолу.

И Фред неволно се поддаде на тая прилика, неволно стана да се ръкува.

В тоя миг Камбо се сети. И заговори с ръце:

„Камбо — забрави — мие.“

После припна върху късите си нозе към окачения за дървото умивалник.

Ловният инспектор не можеше да се опомни от изненадата. Покрай Кейт беше научил езика на глухонемите. И разбрал всичко, неволно се бе отнесъл към шимпанзето като към човек.

Джими побърза да го представи:

— Това е Камбо, най-цивилизованият ми възпитаник. Затова може би ми създава най-много грижи. Не ще да си прави гнездо, не ще да спи в гората…

— Аз също не мога да спя в гнездо — пошегува се Фред.

Биологът се усмихна на шегата:

— И най-интелигентният! Представете си! Миналата нощ прогони лъва, който ни бе споходил, с тракане на газена тенекия. Такава изключителна находчивост — все едно откритието на атомната бомба от човека.

— Изглежда и хитрец — подхвърли Фред.

Вече не му изглеждаше тъй странно да говори като за човек.

— Църквата някога наричала маймуната Фигура Диаболи — продължи Джими. — Дяволски образ! За мнозина шимпанзето, най-близкия ни родственик, изглежда грозно, като карикатура на човек. И това ще бъде вярно, ако схващаме правилно карикатурата — не огрозняване, а подчертаване с деформацията на характерното. В маймуната виждаме подчертани своите качества, които всякак се мъчим да прикрием зад лакировката на етикецията. Не е вярно, че всеки търсел сродна душа. Напротив, привличат се противоположностите. Ей затова може би не обичаме най-близките си роднини сред животните.

Измил и избърсал с окачения до умивалника пешкир ръцете си, Камбо отново се върна при хората.

„Джими — слага — ядене — гост!“ — обясни той с жестове мисълта си.

— Разбира се! — съгласи се Джими. — Ще го поканим на обяд! Хайде да сервираме!

И преди той да стане, Камбо вече застилаше покривката, нареждаше чиниите и приборите.

После погледна към хладилника:

„Сандък — лед — ядене!“ — рече той.

Джими го отвори и извади запазеното от разваляне сварено месо, а Камбо се залови да насипва в паницата на всекиго месо и салата.

След това пусна магнитофона. Чак тогава седна и той.

Отдавна непопадал сред отбрано общество, Фред Хейс се почувствува неловко, когато видя колко умело си служи маймуната с вилицата и ножа. Впрочем защо не? Щом като първото, което усвояват новобогаташите, е етикецията.

От време на време Джими Янг преставаше да яде, за да разправи на учудения си слушател биографията на Камбо:

— Майка му била отгледана от африканка, а когато отраснала, почнала тя да се грижи за децата на осиновителката си. Майчиният инстинкт на маймуните, както е известно, е пословичен. И там, при хората, се родил Камбо. Едва поотраснал малко, го видяла една американка и го купила. Смятала, че няма да намери по-хубав подарък за глухонемия си син. Попитала само как се казва. Африканката, която не можела да допусне, че маймуна ще има име като човек, отговорила: „Кулукамба“. На местния език — „шимпанзе“. Но на купувачката то й се сторило много дълго; смятала, че е съгласно френския обичай, нещо като „Ана-Мари“ или „Жан-Пиер“, а тя не обичала французите, и запазила само втората част — Камбо.

Заслушано с видимо удоволствие в тоя много пъти слушан разказ, с привидна скромност, наведено над масата, шимпанзето режеше с ножа деликатни парченца месо.

А когато Джими извади от заключения шкаф бутилка вино, то побърза да я отпуши с тирбушона и наля на тримата до половината на чашите. Доля ги с вода, като на себе си добави съвсем малко, после вдигна своята чаша с красноречив жест за наздравица.

И след като всички се чукнаха звънливо, отпи първата глътка. Млясна с устни като професионален дегустатор. И отново посегна да се чука.

Джими продължи прекъснатата история:

— В Америка, край злочестото момче, Камбо научил езика на глухонемите. И сега мога с гордост да заявя, че той е маймуната с най-богат речник. Речник, на който могат да завидят мнозина днешни посетители на дискотеките.

Камбо стоеше мълчалив, отпуснал ножа и вилицата, а погледът му ставаше все по-тъжен.

— Но момчето умряло — продължи Джими. — И ако искате, вярвайте, след смъртта му Камбо за пръв път се напил. Досущ като човек. Тогава родителите на момчето, след като научили за нашите опити, ни предадоха Камбо. И сега една от грижите ми е да го отуча от тоя порок.

Внезапно шимпанзето скочи с писък и се шмугна в клетката си. Погледнал мигновено надолу, Фред видя пропълзялата под масата плюеща кобра. Тръгнала по своите си работи, без да им обръща внимание.

— Известно ли ви е, защо туземците носят амулети от счупено огледало? — запита той.

И без да дочака отговора, обясни:

— Плюещата кобра се цели в окото, което блести. А огледалото блести по-ярко.

Сякаш всички прославени страхотии на Африка, тъй красноречиво описвани от романистите, си бяха дали среща при тая маса.

Чукнал я с пръст, Фред прогони от ръката си една едра муха с особено разположени крила.

— Не се съмнявам, че я познавате. Мухата цеце! Хапала ме е поне хиляди пъти. И още съм здрав.

После прибави:

— Четох във вестника, че трябва да й издигнем паметник. Защото спасява от унищожение цели области. Ако не беше тя, хората щяха да се заселят там, да развъдят добитъка си, който изпотъпква саваната и я превръща в пустиня. Вярно е и това, че повечето от тукашните резервати са обявени за резервати, понеже хората се боят от тая муха. И не щат да разберат, че в тези поля е по-изгодно да се стопанисва дивеч, отколкото обикновеното животновъдство. Тук от един декар може да се получат триста грама месо от домашен добитък, а от дивеча два пъти повече. Пък не само това. Резерватите носят огромни приходи на новите държави. В тая страна например годишният доход от земеделие превишава съвсем малко дохода от туризъм.

Почувствувал се вече доста интимен с госта, Камбо заговори с ръце:

„Друг човек — дава — Камбо — цигара!“

Охо! Фред тозчас отвори табакерата си. После извади запалката.

Шимпанзето протегна ръка към нея.

„Камбо — сам!“

Щракна я, поднесе пламъчето към цигарата, запали и запуши, облегнат на стола, като от време на време изпускаше подобно на стар тютюнджия дима на правилни колелца.

Внезапно, дал знак да го погледнат, заразправя с ръце:

„Нос — там!“

И пипна гърба си.

Понеже гостът не можа да го разбере, захвана друго:

„Онова — червено!“

И посочи една зелена жаба.

Джими се видя принуден да обясни:

— Забавлява ни със смешки, мистър Хейс. Знае, че след ядене е времето на вицовете.

Сега вече Фред избухна в истински смях.

И след известно време, насмял се до насита, той се надигна.

— Пък аз да си ходя! Не ми се ще да замръкна в тая гора!

И наблегна върху „тая“.

— Защо? — погледна го Джими.

Фред се обърна към него, привидно учуден:

— Нима не сте чували?

Домакинът вдигна рамене.

— Не сте чували, че е табу? — повтори Фред.

И при усмивката на Джими додаде:

— Вярно или невярно, не твърдя. Така говорят — че е свещена. Който влезе в нея през нощта, е осъден на смърт.

И понеже насмешливият израз от лицето на домакина му не изчезваше, натърти настойчиво:

— Слушали ли сте за хората-леопарди? Слушали. Добре. Тук е тяхно свърталище. Облечени в леопардови кожи и въоръжени с ножове с три лезвиета като нокти. Затова никой не може да се досети кой е убиецът: истински леопард или човек-леопард.

Небето над главите им забуча.

Фред погледна нагоре:

— Ето я Африка, мистър Янг: отгоре реактивни самолети, отдолу тайни общества, суеверия…

И след като се сбогува сърдечно, се качи на лендровера. А когато напускаше лагера, видя черните носачи, които го изпроводиха с погледи — стори му се със завист.

Изглежда, бе успял да посее семето на смута.