Петър Бобев
Камбо (25) (Роман за юноши)

Дъждът се канеше да рукне отдавна. Цялото небе се бе покрило с тъмни облаци. Тук-там през тях се процеждаха слабите отблясъци на мълниите. А дъждовният сезон — този, по календара — трябваше да настъпи след няколко седмици.

Възбуден от очакваната прохлада, от освежаващите водни капки, от йонизирания въздух, Камбо бързаше към дружината си, жадуващ час по-скоро да стигне там, при Шими, при другите, да се опияни от съзнанието за собствената си власт и сила. Забравил, за жалост, че вече го няма ножа.

Май че му бяха дотегнали тия голокожи маймуни, които все не можеха да го разберат, които го мамеха и заплашваха, при които, най-главно, не можеше да се почувствува господар. Макар че му позволяваха всякакви лудории, хората винаги му подчертаваха, че те са, които се разпореждат с него.

Внезапно в притихналата пред дъжда гора той дочу слабо изшумоляване. И само за секунда се озова на най-близкото дърво. Все не можеше да свикне с тая опасна джунгла, особено когато беше принуден да я прекосява сам — при раздвоението си: ту от хората при маймуните, ту от маймуните при хората.

Отдолу премина безшумно, като привидения, стадо слонове. Най-отзад — Късия Хобот, а пред него — слоница с две деца. Сирачето на Гърбавата си бе намерило втора майка, която го даряваше със същите грижи, както собственото си дете.

По-право не слончето я бе намерило, а Късия Хобот го бе отвел при нея, след като го откри сред гостоприемните биволи.

След тяхното отминаване Камбо отново слезе на земята и там, къде на два, къде на четири крака, продължи пътешествието си.

Внезапно насреща му изскочиха със заплашително изръмжаване трима млади самци. Камбо още не знаеше всички закони на сънародниците си. Но този знаеше: границите на маймунските владения се охраняват строго. И вътре не се допускат никакви чужди шимпанзета — то се знае, освен млади самки. За тях граници няма.

Той ги разпозна веднага. И снизходително махна с ръка. Надяваше се, че те тозчас ще се спуснат да целуват бедрото му и да пощят козината му. Както подобава при среща с големец.

Напразно! Граничарите не се опитаха да го спрат, познали го бяха и те, ала не проявиха никакви признаци на уважение.

Дали това е право на граничарите?

Отдръпнаха се, дори му се стори неприязнено, и отминаха.

А Камбо, доста озадачен от това незачитане, с предчувствие за нещо нередно, продължи пътя си.

Вече падаха първите капки, едри и тежки като градушка, когато се озова сред сродниците си. Неспокойни, възбудени. Самките и децата се бяха нагласили по клоните, все едно в ложи, очакващи вдигането на завесата.

И Шими сред тях.

Мъжкарите се суетяха долу, на полянката, чупеха клони и ги влачеха подире си.

Види се, само Камбо не знаеше какво предстои.

Дъждът се усилваше. От листния покрив шуртяха потоци вода. Бумтяха далечни гръмотевици, чиито сияния не можеха да достигнат до дъното на тоя зелен океан от листа.

В недоумение Камбо запита едно от „говорещите“ шимпанзета:

„Защо — скача — всички?… Луди?“

Ала сродникът не му отговори. Само изкриви муцуна, изръмжа нещо неразбрано. Явно, предпочиташе другия език, родния, а не насила натрапения му от хората.

А Камбо все не можеше да разбере, както не го бе разбрал и Джими Янг, че в природата се развиват само нужните умения. Всичко излишно отпада.

Новодошлият усещаше в себе си прилив на сили, някакво странно опиянение, радостна надежда. Усещаше наистина, ама как трябваше да го изрази?

Той също скочи, отчесна един клон и почна да го размахва.

Тозчас останалите самци притихнаха, отстъпиха встрани, образуваха кръг. Загледаха го в мълчаливо очакване.

А Камбо недоумяваше какво именно очакват от него.

Това тягостно напрежение продължи няколко минути. Така и хората се объркват при междуцарствие. Повече не можеше да се издържи! Трябваше да се тури край!

Изведнъж Размирника скочи върху проснатия насред полянката изкуфял дънер и заподрипва, затанцува, удряйки с крака по него, както се бие тамтам.

Останалите участници приседнаха до дъсковидните корени на съседните дървета и забарабаниха по тях с длани.

Камбо се озърна, па току приклекна и той до тях, заудря всеотдайно, без да знае, че така се бе включил вече в „празника на дъжда“ и че едновременно с това се бе отказал от първенството си, признавайки се за обикновен, редови член на стадото. Вече не диригент, а безличен оркестрант.

Размирника пък, прехласнат все повече в собствения си ритъм, внезапно се хопна на земята, грабна един клон и зашиба с него по дънера. Все по-силно, в диво изстъпление, като подскачаше наоколо и се кривеше, ръмжеше, ревеше.

Дъждът се усилваше, от листния похлупак шуртяха водните ручеи, размесени с венчелистчета и шума, а маймуните не прекъсваха тържеството си. Женските и малките от ложите удряха длани, все едно ръкопляскаха възторжено.

Валежът притъпява обонянието на хищниците, шумът му заглушава маймунската врява. Можеха да се отдадат безгрижно на веселбата си.

В пълна самозабрава, Камбо думкаше-думкаше, та чак ръцете го заболяха. Затова, улисан в своята музика (кой ли артист не се самовъзхищава?), не усети кога Размирника се отправи към него.

А той съвсем не беше глупав. Докато виждаше ножа в ръката на досегашния владетел, сподавяше властническия си нагон. Сега Камбо нямаше нож. А без него беше съвсем безобиден.

Безобидният властелин не остава дълго на поста си. Природата не позволява. Природата изисква силен водач. И повече послушен на нейните закони.

Размирника, изтраял толкова време, реши най-сетне да си разчисти сметките. Тъкмо днес, тъкмо при танца на дъжда, когато поради незнанието на маймунските обичаи Камбо сам се бе злепоставил пред всички, като бе отказал той да започне танца.

Единствен първенецът има право да го почне… А Камбо бе отстъпил, макар и неволно, тая чест на Размирника.

Сега трябваше да понесе последствията!

Камбо си даде сметка какво става, когато бунтовникът вече замахваше срещу него с клона. И едва свари да отскочи встрани.

После, побеснял от ярост и обида, се хвърли отгоре му. Основната привилегия на водача е личната му неприкосновеност. По-късно, ако еволюират към хора, и маймунските предводители може би ще се самопровъзгласят за богоравни. Ще настояват, че властта им е дадена свише.

Напълно убеден, че доскорошният владетел е безоръжен, Размирника го посрещна дръзко с юмруци. Двамата, вчепкали пръсти в противниковата козина, се завъргаляха по земята с диви закани.

Камбо беше охранено шимпанзе, яко, добре гледано, при това вече със самочувствие. И най-важно — пред очите на Шими! Вече почваше да взема надмощие над узурпатора, когато в боя се намеси злопаметният Бо-Бо, все още незабравил позорното си поражение.

Той се метна върху Камбо и го заналага с ръце и крака, опиянен от възможността да отмъсти.

Камбо не издържа срещу тази недостойна коалиция на враговете, които все по-яростно удряха, скубеха и хапеха.

И абдикира.

Успял да се отскубне от яките им мускули, той хукна с жален писък да се спасява, като криеше с длани главата си от следващата го градушка удари и ритници.

Превратът бе успял…