Петър Бобев
Камбо (17) (Роман за юноши)

Леопардовите нокти трябваше да влязат в действие!

А за това нямаше да бъде виновен единствен Фред. Не пред официалния съд, който е винаги пристрастен. Пред собствения си съд. Защо този твърдоглав негър не се съгласи да делят? Честно и почтено. И всичко щеше да приключи благополучно. Без тия излишни усложнения, които предстояха. Защо поне не се стресна от заплахите? Защо не побягна? Тогава, при липса на друг изход, самият Фред щеше да бяга.

А сега?

Достигнал незабелязан опустошения от павианите лагер, той го оглеждаше зорко, следеше суетнята на черния биолог. И все му идваше да вдигне пушката, а беше отличен стрелец, и да приключи веднъж завинаги и с колебанията, и с угризенията си.

Имаше основания за размисъл. Радиопредавателят още не беше поправен. Отдалеч личеше падналата антена. Значи, Джими Янг не бе сварил да уведоми когото и да било за разкритието си. А и не си отиваше.

Защо ли?

Може би се бе разколебал, може би бе решил единствено разумното — да си гледа своята работа и да не се меси в чуждата.

Ех, де да беше така!

Фред мигновено отскочи, едва удържал се да не стреля върху пропълзялата черна мамба, дълга поне три метра, ако не и повече. От отровата й бик умира за половин час. За нея се говори, че не бяга, а напада непредизвикана.

Ала напук на славата си, щом го усети, тая тозчас свърна встрани, забърза да се завре сред гъстата папрат. Избяга най-позорно.

Подплашен от нейното присъствие, едър палмов паяк с тяло колкото кокоше яйце, подрипна цял метър напред и тупна пред краката на човека. И неговата слава е такава — атакува, гледа да захапе.

Днес, кой знае защо, и паякът, мярнал човека, с два скока избяга от него.

Фред отпусна пушката и тръгна обратно към оставения в окрайнината на гората лендровер. Нека бог му е свидетел, не искаше да убива. Дори като наемник в Родезия не бе убил преднамерено никого. Стреляше наистина. И в тая пукотевица може да бе засегнал някого, но нали не знаеше?

Знаеше отлично друго. Няма разлика между смъртта на човека и слона, да речем, на лъва и маймуната. Все еднаква агония, все една и съща предсмъртна тръпка. Въпреки това друго беше човекът. Особено сега. Сякаш провидението му подсказваше да бъде добър — щом като и двете отровни твари не го закачиха.

А това, виж, не беше опасно. Застанала на близкия клон, едра агама със синьо тяло клатеше червената си глава, ще речеш омотана с чалма, досущ като молещ се мюсюлманин — заради което правоверните страшно ненавиждат това безобидно влечуго.

Фред остави Джими Янг да дооправя скъсаната си палатка, а той се запъти към автомобила си, седна вътре, подкара.

Все едно в обикновена инспекторска обиколка пое край гората и когато достигна познатата слонска пътека, по която можеше да мине колата, навлезе в нея под мрачния листен покрив на горските гиганти.

И видя Безухата с малкото й, която при шума от мотора хукна да бяга.

Човекът неволно посегна към пушката.

Проклет носорог! Заради него стана всичко, заради него се забърка цялата тая каша, от която сякаш нямаше изход.

Но припомнил си туземната легенда, с усмивка остави оръжието си. Някога, в бързината да натъкми всички животни, а те съвсем не били малко, бог не сварил да ушие на носорога кожа по мярка. Оставало му да я постесни още малко. Затова му дал игла да си я дозашие той самият. Ала носорогът, какъвто си е късоглед, изгубил иглата. Опитал да шие с рога си — не става. Тогава помислил, че я е глътнал. По тая причина и до днес разхвърля тора си да я търси.

Фред неволно се сети за енергийната криза. Бегла асоциация. Бензинът отново поскъпваше. А дали накрай, когато пресекне съвсем, нямаше да впрегне в колата си някой носорог? Та отсега, додето е време, да улови и да опитоми детето на Безухата. Или слон? И не само той, ами цялото човечество да се върне отново към най-древните си двигатели — животинската тяга.

Шибана от лианите, подхвърляна от паднали клони и от изпъкналите корени на дърветата, колата достигна склада на слонските бивни.

Още отдалеч личеше разхвърляният мъх и зейналата врата. Фред не допусна, че това може да бъде дело на маймуна. И понеже никой друг човек не шареше из тая гора, подозрението му тозчас падна върху Джими Янг, тоя съмнителен черен укротител на шимпанзета.

Значи, затова се правеше на почтен, затова играеше ролята си на обидена невинност, затова отказа да дели! Затова и не си отива. За да заграби всичко сам.

Бракониерът скочи от колата и се запъти към землянката. В тоя миг насреща му връхлетя с рев Сърдитата. Досега бе стояла скрита до ранения лъв, без да се смущава от автомобила. Ала когато видя шофьора, не успя да се сдържи. Човек в кола и човек извън нея са различни неща. Човек извън колата става за ядене, но същият човек освен това стреля, ранява, убива.

Неочаквал нападението, Фред се обърна рязко, застина неподвижно. И извика с протегната ръка:

— Стой!

Не всеки лъв и не пред всекиго ще се смути от такъв вик.

Ала ловецът познаваше Сърдитата. Знаеше, че зад свирепата й външност се прикриваше нелъвска кротост, отстъпчивост, нежелание за борба. Сега, явно, беше принудена от обстоятелствата да действува. Дали не пазеше малките си?

Тогава зърна в храста лъв, който опитваше на куц крак да го заобиколи във фланг.

Истинска лъвска стратегия.

А Фред нямаше какво повече да проверява. Всичко му изглеждаше ясно. И с бавни, предпазливи стъпки, заднишком, с лице към врага, опита да се измъкне. Все така, заднишком, се качи в колата и тръшна зад себе си вратичката.

Лъвицата тозчас се успокои. Опасността беше изчезнала като по магия. Автомобилът, макар че се движи, е безопасен. Разликата между него и слона, да речем, е, че дори да умре, не става за ядене. Все едно природно явление като реката, като падащо дърво.

Човекът се поколеба дали да застреля Кривия Зъб. Ранен лъв става опасен за хората. Но махна с ръка. Друг път. Днес не искаше да убива животни. Днес — след като в главата му бе узряло зловещото решение.

Вече нямаше място за съмнение, че негърът бе разкрил съкровището му. Негърът, който беше пречката към парите, към оздравяването на Кейт, към щастието на Фред! Единствената пречка…

Няма що! Леопардовите нокти щяха да свършат тая работа!

После властите щяха да хвърлят цялата вина върху хората-леопарди, щяха да отклонят следствието нататък, в лъжлива посока.

На заден ход излезе от галерийната гора и чак там обърна колата, препусна през степта към дома си. Далече-далече в саваната бушуваше пожар. Лекият ветрец довяваше дотук лютивия мирис на дим. Нажеженият въздух се люлееше в неспокойна мараня. Ала животните все едно не го забелязваха.

Ето, наблизо пасяха кани, най-едрите антилопи с огромни остри рога, пред които понякога и лъвът отстъпва. До тях махаха черни опашки газели на Томсън, светли с хоризонтални черни ивици по тялото. И както винаги, наоколо им се въртяха газели на Грант и импали.

Всеки според вкуса си. В саваната е така, не както при домашния добитък, който опасва тревата до корен, до пълно унищожение. Тук зебрите ядат най-високите стръкове, средно високите се полагат на антилопите гну, а най-ниските на останалите антилопи. Да има за всички. И да остане за бъдещето. По природните закони.

А това?

В бинокъла сред облак прах Фред видя бягащо стадо гну, гонено от глутница хиенови кучета. Тук се простираше ловният участък на Белязания, кръстен така от инспектора-бракониер вчера, след като бе видял прясната му рана на крака.

Антилопите се носеха в ужас, без да се обръщат, вкупом. А преследвачите им, по-бързи и по-издръжливи, при това и по-хитри, прилагаха всичките си бойни похвати. Докато едни продължаваха да гонят, други заобикаляха, опитваха да пресекат пътя на стадото, да се врежат в него, да отделят някое животно.

Хиеновите кучета преследват до победа.

И ето, една антилопа бавно взе да изостава. Все повече и повече. Явно, силите й не достигаха. По някаква причина: я болест, я старост.

И кучетата тозчас се скупчиха върху й, свалиха я на земята, за да изиграят ролята си, възложена им от безпощадния режисьор на естествения подбор…

Късно след обяд Фред Хейс се прибра и преди да се нахрани, влезе в стаята, която бе превърнал на нещо като музей, пълен с подбирани от него туземни оръжия и маски. Тази колекция вече не беше негова — продал я бе наскоро на богат турист. А той все не можеше да проумее своите сънародници, които даваха луди пари за разни първобитни дрънкулки, докато самите африканци се чудеха как да усвоят по-бързо европейската култура.

Веднъж, на някаква изложба в Европа, бе видял скулптура, за него направо копие на африканска маска. А на другия ден бе прочел във вестника хвалебствена рецензия, която подчертаваше „оригиналното“ хрумване на художника.

Фред взе „леопардовите нокти“ — ремък с три стоманени остриета, с които тайните общества на хората-леопарди са извършвали ритуалните си убийства, и отиде да похапне.

После отново се качи на колата, подкара към лагера на Джими Янг. Бавно. С оглед да стигне там по свечеряване.

Внезапно иззад гъстия храст край пътя отскочи някакво животно. Но какъв скок! Мина на метър над главата му и препусна от другата му страна. Планински скачач! Наречен така по недоразумение — той живее в саваната.

Лендроверът продължи към тъмнеещата се в далечината галерийна гора. Още по-бавно. Имаше много време. Слънцето все още беше далеч от заника.

Фред се колебаеше. Не беше ли по-добре да поговори още веднаж с Джими Янг? Да опита с добро, преди…

И забеляза тичащата подир автомобила зебричка. Клетата! Къде ли бе загубила майка си и сега следваше първия движещ се предмет, който й се бе изпречил?

Докато се колебаеше какво да я прави, видя гепарда в момента, когато скачаше от служещия му за наблюдателница термитник.

Без да се замисля, той грабна пушката. И стреля. То се знае, не в звяра, а във въздуха. И сполучи. Стреснат от гърма, гепардът отскочи встрани и побягна обратно.

Фред спря. Слезе. Зебричката се насочи към него, мушна муцунка под мишницата му, прегладняла. И в него търсеше мляко.

Човекът тръгна — тя след него.

Значи, и благодетел… Добротворец…

Всъщност какво представлява добротата? И дали това, което той направи, беше добро? За зебричката — може би. А за гепарда, самотната майка, която и днес нямаше да нахрани малките си… Кого да предпочетеш? И имаш ли право ти да предпочиташ, ти да изменяш реда, който е сътворил и теб? Дали добро е не онова, което е изгодно за отделния индивид, а — другото, благоприятствуващото еволюцията на цялата жива природа в нейната съвкупност — както често повтаряше директорът на резервата.

Ето и той, Фред Хейс! Наистина, вършеше престъпление. Но от доброта — да помогне на Кейт. А Джими, ако го предадеше, никому нямаше да помогне. Освен на някакъв си закон — все едно никому. В същото време отнетите рогове на носорозите ги спасяваха от бракониерите-убийци. Значи, и на тях правеше услуга.

Някои казват, че всяко сторено добро трябва да бъде заплатено. И Фред разбра, че вече го плаща със страшен сърбеж. Около слоновата трева, която беше избуяла навред, се увива „упопо“, растение с безброй плодчета, осеяни с остри кукички. Те се намъкват като живи под дрехите, впиват се в кожата и жилят хиляди пъти по-жестоко от мравки и дървеници. Затова в такива обраствания слоновете се чувствуват най-сигурни.

Фред се покатери върху покрива на автомобила и огледа околността с бинокъла си. Оттам видя стадо зебри, чиито райета трепкаха и се сливаха в някаква мержелееща се мъгла.

Той седна зад волана и потегли. Зебричката пое подире му. С бавен ход, за да не я преумори, я отведе съвсем близо до сродниците й, които, свикнали с колата, продължиха спокойно да пасат.

Чак тогава сирачето изцвили, по-право издаде звук, подобен и на цвилене, и на лай едновременно, и препусна нататък. Дали намери майка си, дали друга зебра го осинови, или пък го бяха отритнали — благодетелят му не разбра. Щеше му се да са го приели, та наченатото добро да завърши с добър край.

Сега, когато в душата му зрееше злодейството, принудена от пагубното стечение на събитията, тя жадуваше за добро. Всяка душа жадува за добро. Животът е лош, не душата…

Навлезе в гората пред залез. Когато наближи лагера, спря колата да не се чува шумът на мотора. И слезе. Щеше да продължи пеш, да не го усети Джими.

Посегна към „леопардовите нокти“. Но се поколеба. Не! Не беше лесно това, което възнамеряваше. То трябваше да остане последното средство. Защо да не се обърне пак към разума му, да се споразумеят? Във всички случаи споразумението е по-изгодно. И за единия, и за другия.

С тая мисъл той пое решително нататък, когато видя на пет крачки от себе си едно шимпанзе, което му се кривеше от най-ниския съседен клон.

В следния миг разбра. Шимпанзето „говореше“. С езика на глухонемите. Може би същото, което бе срещнал при черния биолог.

Камбо ръкомахаше настойчиво:

„Дай — Камбо — уиски!“

— Уиски! — възкликна Фред. — Та и това ли умееш?

Маймуната отвърна на часа:

„Камбо — обича — уиски! Джими — не дава!“

„Е, ясно ми е! — помисли си човекът. — Негрите доскоро смятаха шимпанзетата за особено племе, като пигмеите, като бушмените, изключено от човешкото общество заради лошите му нрави.“ Затова и той носеше в колата си бутилка с уиски. За почерпка при някоя услуга.

Тозчас му хрумна: Дали не би имал полза да спечели на своя страна това шимпанзе?

Когато вече се обръщаше да бръкне за бутилката, чу уплашения крясък на Камбо и видя нападащата, по-право куцукащата пантера.

Нямаше време да отскочи, нямаше време да вземе пушката. Макар и със скована от счупването лапа, насреща му стоеше истински леопард, който вече бе впил нокти в гърдите му, а със зъби търсеше гръкляна му.

И той извади ловджийския си нож. Удари веднъж, дваж, триж. Усети, че движенията на звяра станаха безредни, все по-бързи, но по-безцелни, отслабващи. Агонизиращи.

Когато Куцата се отпусна над него с последни потръпвания, Фред Хейс също изгуби съзнание.

А Камбо стоеше на дървото и гледаше потресен. Бе видял всичко: нападението, борбата. И ножа. И това, което бе извършил ножът…

Такава мощ! От допира с него да умре пантера! От тракането на газената тенекия лъвът избяга, ала не умря. А ножът…

Най-сетне се престраши. Слезе предпазливо долу, хвърли буца пръст върху мъртвата хищница, удари я с клон — не мърда.

Чак тогава приближи, та взе изпуснатото от Фред оръжие. Опита да го хване като него. Маймуните са удивителни подражатели. Замахна във въздуха. Замахна повторно.

След това посегна да мушне трупа на пантерата.

И ахна.

Острието хлътна. Удари повторно — хлътна още по-дълбоко.

Опиянен от това откритие, Камбо започна да ръга мъртвия звяр с ожесточение, обзет от вечната, наследствена омраза на всички примати към най-опасния им враг.

Тогава чу простенването на ранения човек.

И спря. Сети се какво трябва да стори.

Пое го под мишница и го измъкна изпод трупа на пантерата. После все така, тътрузейки го по земята, го отнесе в палатката на приятеля си.

Джими тозчас го нагласи в леглото си, извади от здравия шкаф бинтове и марли, дезинфекцира раните му. А след като ги превърза, му направи нужните инжекции с антибиотици и спиращи кръвоизлива препарати.

Сетне ведно с Камбо отиде до мястото на нападението и видя мъртвата хищница. Забеляза и счупения й крак. И му стана ясно на какво се дължеше не само сегашното, а и снощното нагло покушение.

Значи вече можеше да бъде спокоен! Нямаше нужда да се крият в клетката.

Върна се, та седна до ранения, който изглеждаше в безсъзнание. А всъщност вече се бе свестил, но не се издаваше. Макар и обезсилен от загубената кръв, Фред слушаше неподвижен. И само когато предположеше, че не го гледат, полуотваряше очи.

И видя последните жестове на странния разговор.

Шимпанзето кривеше усърдно ръце:

„Камбо — добър! Дай — Камбо — уиски!“

Джими се сопна:

— Непоправим пияница! Разбери, повече ни капка! Време е да се отречеш от цивилизацията! Назад към природата!

Шеговито, но решително.

А Фред, преди отново да загуби съзнание, неволно си помисли: Значи, алкохолик!… Интересно… Много интересно… Може да потрябва…