Петър Бобев
Камбо (16) (Роман за юноши)

Луната изплава неусетно от забулващия я облак. И грейналите й снопове, разчепкани от дарака на горските върхари, пронизаха доскоро непрогледния мрак, забулиха в златосребърната си паяжина черните шубраци.

Ала Джими Янг не забеляза приказната прелест на огряната джунгла. Цялата му мисъл, всичките му сили бяха съсредоточени в едно — в ръцете, които тръпнещи продължаваха да стискат страшните челюсти. А крокодилът, сякаш неусещащ умора, не спираше да се усуква, да размята трионена опашка.

Така и плувецът, паднал сред океана, не престава да размахва вкочанени ръце и крака, макар и отдавна убеден в безполезността на тая съпротива; така и катастрофиралият в джунглата и случайно оцелял пилот поема през непроходимите й шубраци — и той все тъй сигурен, че няма да намери излаз.

Но има нещо по-властно от страха, от отчаянието, дори от смъртта. Това е надеждата. Без надеждата по-добре човек да не се ражда.

Ала каква надежда сега?

Кой можеше да му помогне тук?

Вперил поглед в блесналото безчувствено око на Еднооката, подобно на грейнал изумруд, Джими не виждаше нищо друго наоколо, забравил дори и мъжкия крокодил, който се въртеше объркан наблизо; забравил и куцата пантера на брега.

Само това — едно зелено око, студено, същински камък!

Едва в последния миг забеляза изправения над него колос. Дори не го разпозна отведнъж.

Странното чудовище затъмни луната като разперено черно одеяло. По-право не и одеяло. А застинал на място гигантски прилеп.

Когато Джими най-сетне си даде сметка, че това, което бе сметнал за размахвани крила, всъщност са две разперени слонски уши, Късия Хобот вече поемаше с огромните си бивни, все едно две бели греди, тежкото туловище на крокодила.

В следната секунда го подхвърли във въздуха. Преметнала се безпомощно, Еднооката пльосна сред тинята на двадесетина крачки от врага си. Падна по гръб, запляска с опашка в мъчителен опит да се обърне по корем.

А Джими, вдигнат ведно с нея, едва успя да отпусне хватката на вцепенените си ръце. И така, прелитнал няколко метра, тупна насред крайречното блато. Затъна, вече до пояс. И продължи да потъва. Защото краката му не можеха да напипат здрава опора.

Слонът е злопаметен. Не забравя. Късия Хобот също не бе забравил виновницата за сегашното му нещастие и не мислеше да прощава. „Зъб за зъб, око за око“ — беше и неговият девиз.

Сега му бе паднала сгода да си отмъсти.

И той, без да погледне човека, се спусна към омразния си враг. Натисна бронираното тяло с крак. Но понеже то потъна в калта, без да усети тежестта му, слонът отново замахна с бивни. И отново го подхвърли нагоре.

В яростта си тоя път не прецени. И Еднооката вместо върху суха пръст, където отмъстителят можеше да я превърне за секунда в кървава пита, цопна в реката.

И когато Късия Хобот, разбрал грешката си, хукна нататък дано я превари, тя, макар все още зашеметена, успя да се размърда и с последни сили да пропълзи до вира.

Да отърве живота си.

Недоволен, гневен, побеснял от неуспеха си, слонът размаха глава, заразхвърля с бивни като великански плуг уплетените крайречни храсталаци, с корените и полепналата по тях пръст.

Джими най-сетне усети твърда почва под ходилата си. Усети я, когато водата вече покриваше гърдите му, сгърчени от ужаса пред коварната смърт.

Това, тая твърда почва, значеше всичко, значеше надежда за живот!

Той опита да отмести крака си. Напразно. Лепливата тиня, достигнала коленете му, не пускаше. Държеше здраво. При това винаги, когато посягаше да измъкне единия крак, другият затъваше надолу от увеличената върху му тежест. Не повече от сантиметър наистина, ама нали затъваше?

Брегът не беше далеч, само пет-шест метра, но по какъв начин да се добере дотам? Над главата му стърчеше дебел клон, но как да го достигне, като от него го делеше цял метър.

Един непреодолим метър!

И Джими прекрати новите си опити, спря да размисли.

Сега вече се огледа. Сияещият в лунния светлик въздух беше изпълнен с глухото жужене на нощните бръмбари, с цвъртежа на щурците, с трудно доловимия писък на стрелкащите се прилепи и птици, с тихия, но не по-малко свиреп звън на комарите, които нямаха търпение да забият секунда по-рано смукалата си във всеки сантиметър открита кожа.

При нападението на слона бяха изчезнали мъжкият крокодил и пантерата. Види се, известно им бе на какво е способен в яростта си.

А той сега стоеше до самата вода, като пристъпваше гневно от крак на крак и размахваше уши. При него бяха дошли две слоници: Гърбавата с детето си и другарката й, които опитваха да го успокоят, поглаждайки го с хоботи.

Гърбавата нагази в реката, всмукна вода, след което я изпръска в устата на стария самец. Така осакатен, той не можеше и да пие сам. Би трябвало да нагази в по-дълбокото, та водата да достигне устата му. А сега не желаеше това, може би го смущаваха непознатите опасности, скрити под лъсналата черна повърхност.

Другата слоница пък започна да го облива с цели душове през хобота си.

В това време слончето притичваше покрай брега по двадесетина крачки напред и назад, недоволно, ревниво, че майката не му обръща достатъчно внимание.

„Алтруизъм! — помисли си Джими. — Кому е по-присъщ? На човека, който впрочем почти всичко върши по сметка, или на животните? Но нима и те не очакват отплата: направи добро, за, да получиш добро?“

Оставаше му единствената надежда. Нищо друго. Само тая.

И той се провикна с всички сили:

— Камбо! Камбооо!

Предполагаше, че няма да го чуе. Много надалеч беше той сега. Пък и да го чуеше, не би се престрашил дотолкова, че да напусне посред нощ яката си клетка, за да броди из гората, която още му вдъхваше ужас. Както на всеки градски жител.

Стреснати от гласа му, слоновете се размърдаха неспокойно, размахаха уши, вирнаха хоботи да уловят мириса на опасността. Откъм гората се чу призивен рев. Водачката събираше пръснатото стадо.

Късия Хобот и свитата му, определили вече откъде е дошъл човешкият глас, се запътиха сърдити в противната посока. Навлязоха в друга пътека.

Тогава ги слетя бедата!

Нещо тъмно полетя от клоните на дървото и се стовари върху Гърбавата, под чиято тежест тя приклекна на колене, простена болезнено, после опита да се изправи, ала не можа, а се катурна настрана, увлечена от товара си.

Джими се досети изведнъж. Единствен човекът е годен на такова коварство. Та това беше капан за слонове — тежък дънер, набучен с копия и окачен високо на дървото. Опънатата на пътеката лиана освобождава клинчето, което поддържа дънера. И той пропада надолу, като пронизва с копията си злополучната жертва.

С тревожни тръбни звуци всички слонове се събраха край ранената си другарка. Някой, по-съобразителен, се сети, подхвана с хобот тежкия дънер и опита да го вдигне. Друг, разбрал намерението му, пое товара от другата страна. И след дълги, донейде пипкави, несръчни опити успяха да го махнат, да извадят и копието, което бе пронизало хълбока на Гърбавата.

Кръвта рукна още по-силно.

Водачката, безспорно с най-богат житейски опит, се опомни първа — тя накъса целебни листа и ги натика в дълбоката рана. Замаза я с кал.

Тогава Джими чу познатото: У-у-у!

Вдигна глава и видя Камбо, който се друсаше на клона точно над главата му.

После разчете движенията на ръцете му:

„Джими — къпе?“ — питаше шимпанзето.

— Какво къпане! — избухна човекът. — Не виждаш ли, че ще се удавя?

След което продължи и той на глухонемия език:

„Камбо — дай — ръце! Вади — Джими — водата!“

Повтори, потрети…

А маймуната не спираше да се чеше по плешивото теме в явно недоумение. Чак когато Джими се отчая съвсем, Камбо неочаквано се улови с крака за клона и увисна с главата надолу. Хвана ръцете на удавника.

Едва сега човекът си даде сметка каква сила притежава маймунският му приятел. Дори се учуди, че бе успявал досега да се налага над тая сила.

Бавно, настойчиво, сантиметър по сантиметър, краката му се отскубваха от калния капан.

Сантиметър по сантиметър — но се отскубваха.

Най-сетне се измъкна съвсем.

Тогава Камбо го пое с една ръка, а с другата се притисна към клона, след което изтегли приятеля си до себе си.

А когато Джими, задъхан, полугол и бос, затрепера от хлад, облепен с пиявици, но щастлив от избавлението си, Камбо се разкиска неудържимо и почна да барабани по корема си.

„Браво — Камбо! Браво — Камбо!“

Не беше лесно за човека да премине по обраслия с лишеи и мъхове разкривен клон, но с помощта на спасителя си той най-сетне се спусна на твърдата земя.

После двамата забързаха към лагера си. И последното, което видяха, беше бягството на слонското стадо. Поведено от старата слоница, която се боеше от нова беда в това злокобно място, сред капани и близост на хора, то пое неспокойно навътре в гората.

Дочула тръбната повеля на водачката, Гърбавата опита да се надигне, даже успя да изпъне предните си нозе, но тутакси рухна отново.

Късия Хобот, послушен на реда, тръгна след другите. Ала ненаправил и десет крачки, спря. Извърна се назад, огледа се разколебан, затъпка на място. После, изведнъж решил, се завъртя като танк и се върна при ранената. Понечи да й помогне с бивни, та дано я изправи. Но като се убеди, че това няма да стане, притихна, застанал неподвижно до главата й. Тъй както близък стои до леглото на умиращия.

А малкото, прегладняло, притича, та завря устата си под гърдите на майка си, затърси вимето й.

Двамата, човекът и маймуната, бързаха да се приберат, колкото може по-скоро. Гората с непознатите си шумове и безброй заплахи ги смущаваше, караше ги да ускоряват крачките си.

Камбо, подтичвайки редом с Джими, хванал се за ръката му с една ръка, с другата си помагаше при ходенето като с бастун. Понявга се пускаше и вдигнал двете си ръце зад главата да пази равновесие, притичваше двадесетина крачки, след което пак увисваше на приятеля си.

И се чудеше. Не му се бе случвало досега. Джими, за него „главна маймуна“, дори още повече, почти като бог, да изпадне в беда! И Камбо да го отърве от тая беда! Представяте ли си — да помогне на бог! Пък и да не е бог — на големец! Все едно да се изравни с него!

Ето стигнаха стария лагер. И шимпанзето задърпа човека към клетката си:

„Нека — Джими — вътре!“

Страх го беше да остане сам, страх го беше да остави и приятеля си отново навън, сред безчислените заплахи.

И биологът се намъкна в клетката. Двамата опряха гърбове да се топлят.

Чак сега Джими можа да размисли на спокойствие, да преогледа, да прецени постъпката на Камбо.

Инстинкт! — навярно така щяха да отсекат някои. — Стаден инстинкт! За взаимопомощ!

Без да направят опит за обяснение на това понятие, свикнали зад неговата неопределеност да скриват безпомощността си пред тайнствените прояви на животинската психика. Заслепени от човешкото си високомерие, от чувството си за превъзходство, насаждано в главите им от поколение на поколение през хилядолетията.

Джими се обърна към косматия си другар:

— Чувал ли си за Протагор, древния софист, който провъзгласил тържествено: „Човекът е мярка за всички неща“? Какво ще речеш ти? Не е ли време да потърсим и друга, по-обща мярка?

Шимпанзето раздруса козината си:

— Ъх! Ъх!

Какво ли означаваше това „ъх“? Обида, че го сравняват с някакъв софист?

Възбуден от скорошната преживелица, доволен от щастливото си избавление, та ако щете, възхитен от постъпката на косматия си другар, Джими продължи шеговито, макар че говореше за важни според него проблеми. Мислеше гласно:

— Хайде да пофилософствуваме, братовчеде! Искаш ли?

„Камбо — иска — спи!“ — отвърна с ръце шимпанзето.

— Стига сън! Ами погледни сериозно на живота! Ти да не си хомо сапиенс, та да мислиш само за ядене, пиене и спане? Виж какво ми хрумна! Не звучи ли и на теб, както на мен, „хуманизъм“ подобно на „расизъм“? Тъй значи, „преди всичко човекът“! Все едно: „Дойчланд юбер алес“…

И го бутна по рамото да го разсъни:

— Защо пък само човекът? Ами ти, Камбо? Никакви ли права нямаш ти?

Шимпанзето направи сънливо двата знака:

„Камбо — браво!“

И по самохвалството си не се различаваше особено от хората.

— За европейците дяволът е черен, за негрите — бял. Интересно как ли са били нарисувани дяволите в параклиса на оная дама, която водела на литургия твоите сродници — дали не като хора, безразлично бели или черни?

Джими продължи, при все че Камбо не даваше никакъв признак на разбиране. Впрочем не само Камбо — повечето хора също не го разбираха. Или не им отърваше.

— Не си ли съгласен, че досегашният ни хуманизъм е много изгоден за нас, хората? Оправдава всичките ни издевателства над останалия жив свят. Да ни е чиста съвестта! „Преди всичко човекът!“ Животните нямат душа. Само инстинкти. И условни рефлекси. Тъй и Аристотел оправдавал робството. Робите не били хора, а „говорещ добитък“.

Внезапно отнейде — на петдесет крачки оттук или на цял километър — проехтя глух тътен, който премина в по-високите тонове, после отново се превърна в задавен стон.

Шимпанзето притисна гръб в него:

„Камбо — страх — лъв!“

— И мен ме е страх — отвърна човекът. — Но си мълча.

Маймуната скочи, та притвори решетката по-здраво, след което отново се върна на мястото си.

„Ех, ако може някой да ме види така? — помисли си Джими. — В клетката, редом с маймуната. Защо не е жив старият Дарвин?“

И добави отново на глас:

— Кога се е появил хуманизмът? Тъкмо когато му е дошло времето. Съгласно най-простия икономически закон — колкото количеството намалява, толкова нараства единичната му цена. Тъкмо в края на средновековието, когато оределите от войни и епидемии хора естествено и логично получили по-голяма стойност. Така и днес, уважаеми, ние се загрижихме за опазването ви, твоето и на другите животни, когато сте заплашени от изчезване. Вашата цена се вдига — нашата, на хората, пада. Или както бе казал цинично някой, днес смъртта на отделния човек е трагедия, а на милионите хора — статистика.

„Камбо — иска — спи!“ — повтори маймуната и понечи да се свие в ъгъла си.

— Добре, спи! Аз пък ще продължа монолога си. Не ми е за пръв път. Все нещо може да проникне в тъмната ти душа. Впрочем чувал ли си за Албер Швайцер? Лекарят, философът, борецът за мир, който основа в Габон собствена болница, за да лекува прокажените. Та тоя Швайцер казва: „Огромна грешка на всички етични системи до днес е, че се въртят все около отношенията между човек и човек.“ Иска да подчертае, че пропускат животните…

Неусетно се развидели. Природата се събуждаше бързо. Закудкудякаха токачки, отвърнаха им сънливо франколини. От гората занаизлизаха една след друга чернороги антилопи, после водни козли, заплашителни на вид белобради гну. Откъм реката проехтя като далечна гръмотевица ревът на хипопотам.

Джими продължи да си говори. Почти безгласно. Свикнал беше на това. Не само тук, в джунглата. Приспособил се бе към самотата още там, в големия град. И там не се заслушваха особено в своенравните му философствувания. Само махаха с ръка: примитивна наивност, пантеизъм, негърски анимизъм…

— Не ти ли се струва, Камбо, че хуманизмът вече трябва да придобие нов смисъл? Не „преди всичко човекът“, а — „преди всичко човечността“. Може би съвременният хуманизъм, става дума за европейския, в тоя вид, който познаваме, е криво разбран хуманизъм. Както всяка църква проповядва криво разбрана религия. А истинският предполага нещо повече — грижа за всичко, засягащо човека. Това е цялата природа. Не си ли съгласен, че е време да помислим по-всеобхватно, не само за собствената раса: бяла, жълта или черна; не само за човечеството въобще? Аз не съм убеден, че през петнадесети или шестнадесети век, та и по-късно, тогавашният хуманизъм е имал предвид и моите прадеди, чернокожите роби. Нали е вече време да се загрижим и за по-малките си братя — животните? Алтруизъм ли ще го наречем, биоизъм ли, екологизъм ли? Терминът няма значение, важно е съдържанието. Някаква нова етика, съдържаща правила за по-верен подход към цялата природа, та ако ще да достигне и до пантеизъм — което всъщност ще бъде най-висшата изява на хуманизма. Опазвайки природата, част от която сме и ние, ще опазим и човечеството от самоунищожение…

Видял, че шимпанзето вече спи дълбоко, Джими дръпна решетката и излезе навън. Протегна се така, че ставите му изпукаха.

— Ех, Камбо! Камбо! Аз някога в черква слушах така монотонните проповеди на падрето. И ти досущ като хората — тъй безгрижен като тях пред надигащата се екологична катастрофа… Със същото еколожко невежество…